Християнство.бг
Днес се навършват 34 години от избора на Архиепископа на Константинопол, Новия Рим и Вселенски Патриарх г-н г-н Вартоломей I на светия апостолски и мъченически първотрон на Великата Христова Църква. На многая лета Всесветейши Владико!
По този повод предлагаме на вниманието ви извадки от секретния доклад, озаглавен „Константинопол, Палестина и Руската църква“, който е подготвен през април 1915 г. от руския богослов проф. Соколов по поръчка на руското Министерство на външните работи и по искане на Светия Синод на Руската църква. Благодарим на Max Klimenko за предоставения текст. Преводът е на архим. Никанор.
Сами можете да оцените дълбочината на отстъплението на днешната Московска патриаршия и слепите ѝ последователи у нас не само от общото канонично учение на Източноправославната църква, но в частност и собствено традиционното разбиране на руското богословие относно мястото и ролята на Вселенския патриарх в Православието.
Отричащите прерогативите на Вселенската патриаршия с пълно основание могат да бъдат наречени новатори и модернисти, а по действията си те се характеризират и като „систематични свирепи врагове на Православието“ според определението на самия проф. Соколов, като успешно заместват в разрушителното пакостничество някогашните протестанти и латинци.
Професор И. И. Соколов (1851-1918), професор в MДA, действителен държавен съветник и известен експерт по канонично право в Руската империя
Трулският събор (692 г.), след като установява равенство в църковните дела между патриаршеските катедри на Рим и Константинопол, обявява Константинополската катедра за център на управление на цялата Православна църква на Изток, точно както Римската катедра служи като подобен център за Запада. В същото време, поради първенството на честта и значението на Константинополската катедра в църковните и гражданските отношения, я поставя на първо място в синтагмата на патриаршеските катедри на Изтока.
Освен това, Номоканонът на знаменития византийски патриарх Фотий, съставен през 883 г. и все още считан за действащ закон във Вселенската Източноправославна църква, постановява, че Константинополският патриарх по ранг и чест е глава и има първенство над останалите патриарси на Изтока. А според тълкуването на известния канонист Теодор Валсамон, Антиохийски патриарх (XII век), решенията на Константинополския патриарх не подлежат на обжалване. Като цяло, Константинополският патриарх се нарежда по почит по-високо от останалите източни патриарси.
Синтагмата на Матей Властар (1335 г.) излага много възвишено учение относно Константинополския патриарх, чийто престол е първи сред другите патриаршески престоли и се ползва с различни почетни привилегии, но без никакви реални признаци на абсолютизъм или пристрастие към папски тенденции. По този начин, църковното законодателство на православна Византия, до края на съществуването на империята, е развивало и допълвало учението за Константинополския патриарх като най-почитан предстоятел на целия православен Изток. Същевременно това учение е прието от съседните славянски народи, с които Византия поддържа църковни, религиозни и културни отношения, и се превръща в тяхна правно-обвързваща доктрина. Възвишеното византийско учение за Константинополския патриарх като най-почитан сред равнопочитаемите патриарси на Изтока е възприето и от Руската църква чрез Номоканона на патриарх Фотий, Синтагмата на Матей Властар и други църковноправни текстове на православна Византия.
Гражданското законодателство на средновековна Византия, наред с църковното, по подобен начин изобразява положението и значението на Константинополския патриарх и утвърждава неговия престол въз основа както на гражданските, така и на църковните постановления от миналото. За нашите цели е достатъчно да цитираме Епанагогата на император Василий Македонянин, Базиликата на император Лъв Мъдри и новелите на много византийски императори.
По този начин, Константинополската патриаршия представлява жива правна институция, залегнала в действащия фундаментален каноничен кодекс на Вселенската Източно-праволславна църква като един от основните и постоянни фактори на вселенската църковно-административна и съдебна система…
Братската помощ на Вселенските патриарси и помощта от Византия отчасти обясняват стабилността на източните патриаршески катедри по време на тяхното многовековно мюсюлманско иго и отблъскването на непрекъснатите атаки от различни врагове срещу самото съществуване на тези катедри. И ако патриаршеските тронове на Александрия, Антиохия и Йерусалим съществуват в момента, то не малка заслуга за това принадлежи – след самите предстоятели на тези църкви – и на Цариградските патриарси, които в своята историческа междуцърковна дейност винаги са се стремели да не поробват и да не подчиняват източните тронове, нито да унищожават тяхното автокефално или автономно достойнство, а само да им оказват братска помощ и подкрепа, да ги защитават и пазят, да съхраняват и укрепват тяхната независима дейност. Следователно, не може да се говори за папизъм от страна на византийските патриарси в отношенията им с предстоятелите на източните автокефални патриаршии!
На въпроса защо Фенер, където пребивава най-почитаемият патриарх на Изтока и където е съсредоточена пълнотата на духовното достойнство, християнското величие и нравствената сила на неговото православно паство, е бил и продължава да бъде обект на различни атаки и обвинения, отговорът се крие в няколко обяснения. В допълнение към „тесния национализъм“, който силно е изострил отношенията между Вселенската патриаршия и различните народи (сърби, българи, румънци), които са били част от Константинополската църква и които са се стремели през XIX век да придобият църковна автокефалия, много старания в тази насока са положили и протестантите и особено латинците – систематични свирепи врагове на Православието, действайки в интерес на своята пропаганда чрез злостно оклеветяване на Патриаршията и преувеличаване на нейните недостатъци, ясно следвайки коварните си цели и – трябва да се признае – напълно успявайки в съблазнителнителните си планове.
Но е време да се възстанови справедливостта и да се разбере, че недостатъците и злоупотребите на гръцкото духовенство са силно преувеличени от враговете на Православието. Несъмнено такива са съществували, но не повече от всяко друго място, и отделни факти не бива да бъдат издигнати до нивото на обобщаващи твърдения, особено като се има предвид трудните политически условия, в които живее православното население на Изток, векове наред измъчвано под фанатично мюсюлманско потисничество. В светлината на безпристрастните исторически данни Вселенската патриаршия заслужава не атаки и обвинения, а по-скоро удивление за самоотвержения й подвиг и безкористното й поведение в носенето на тежкия кръст, наложен ѝ от неразгадаемите съдби на Провидението – особено такава почит й е дължима от руснаците, а също и евентуална помощ в този подвиг за слава на Вселенската православна църква.
Представените правни и исторически данни относно Константинополската патриаршия ни позволяват да направим определени заключения за нейната бъдеща съдба…
Патриаршеският престол на Константинопол трябва да бъде запазен в цялата си църковна мощ и значение. Необходимостта от неговото съществуване е заложена във фундаменталния каноничен кодекс на Източноправославната църква, който има значение на действащо право в целия православен Изток. Цялата църковна и административна структура на православния Изток предполага съществуването на светия Патриаршески престол на Константинопол.
Патриаршеският престол на Константинопол трябва да бъде запазен в първоначалното си предназначение… и трябва да има точно правата и задълженията, които според силата на църковните канони са му принадлежали през византийската епоха.
Остава само да се възстановят пълните духовни и йерархични правомощия, които Константинополският патриарх е притежавал преди падането на Константинопол, през периода на най-високото развитие на църковния византизъм.
Константинополският патриарх несъмнено трябва да запази титлата „Вселенски“, която е едно от древните му наследства и не съдържа и най-малък папски намек. Според византийското разбиране „вселената“ е цялата Византийска империя, обхваната от властта на православния цар. Приложена към тази терминология, титлата на Константинополския патриарх като „Вселенски“ е означавала разпростиране на властта му върху цялата Константинополска патриаршия, която всъщност съвпадала в границите си с границите на Византийската империя. Но византийският патриарх, използвайки титлата „Вселенски“, нито де юре, нито де факто е разширявал властта си върху другите източни патриаршии – Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската – и никога не е търсил тяхното подчинение. Константинополският патриарх е поддържал братско отношение към тях дори по време на османската епоха и, използвайки древната си титла, не е подчинявал другите патриаршески тронове на своята власт, когато последните също се оказвали в сферата на политическото господство на османските султани, а е продължавал, както и във византийската епоха, да упражнява своята „вселенска“ власт единствено в рамките на Константинополската патриаршия…
Запазването на статуквото в позицията на Константинополския патриарх обаче е възпрепятствано – може да се възрази, от факта, че след поражението на Турция Константинопол [загубва] значението си на столица на империята, а пък нали, възходът на този патриарх се дължал именно на позицията на Константинопол като столичен град. В тази връзка трябва да се отбележи, че обозначаването на Константинопол като „Нов Рим“ е залегнало в църковните канони на представените по-горе Вселенски събори.
В съзнанието на църковната общност и в представите на целия православен християнски свят Константинопол завинаги ще запази своето царско достойнство и тази традиция остава в сила и значение, дори без … действителното положение на Константинопол като столица.
Вярно е, че възникването на патриаршеската власт в Константинопол се дължи на значението на града като столица на империята. Но да се приписва развитието и пълното самоопределение на властта на византийския патриарх като глава на Църквата изцяло и изключително на гражданско-политическия фактор би било ненаучно. В това развитие и самоопределение първостепенно значение са имали църковните, а не гражданските обстоятелства. Патриархът е бил първойерарх на Църквата и председател на Светия Синод. Той е упражнявал първостепенно ръководство в църковния живот, бил е върховен авторитет по всички църковно-административни и съдебни въпроси, водач на вярата, предводител на просвещението, източник и вдъхновител на мисионерската дейност, смел защитник на църковната истина и т.н. И върху тази църковна основа, в съответствие с вътрешните изисквания на църковната организация и уникалните изисквания на нейния църковен характер и предназначение, постепенно се е развило истинското и пълно самоопределение на Вселенската патриаршия като църковно-религиозна институция.
И ако възходът на Константинополския епископ съвпада с обявяването на този Нов Рим за столица на Византийската империя, развитието на архиепископската власт и самоопределението на значението и достойнството на Константинополския патриарх са били водени от църковни съображения и са били израз на вътрешните сили и нужди на Византийската църква. Следователно запазването на Константинополската патриаршия, като самодостатъчна църковна институция, не може да бъде безусловно свързавно само със статута на нейния катедрален град като столица на империя. Патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим са заемали катедри и понастоящем пребивават в градове, които не са били столици нито на Византийската, нито на Османската империя, а по-скоро са заемали водещи позиции в отделни региони. Антиохийският патриарх обаче пребивава в Дамаск още от XIV век, запазвайки само титлата на бившия си катедрален град. Това обстоятелство обаче не е послужило като причина за премахването на източните патриаршески катедри и не е подкопавало тяхната църковна власт и архипастирска функция. Тази аналогия може да се приложи и към Константинополския патриарх…
***
Именно на Вселенският патриарх трябва да принадлежи почина (инициативата, бел. ред.) за поставяне и обсъждане на църковни въпроси с вселенско значение. Именно неговият глас преди всичко трябва да се чува по време на периоди на възход или упадък на общите църковни интереси на целия православен свят. Неговото смело и авторитетно слово трябва да благовести на православния Изток истините на евангелската правда, апостолския мир и вселенското учение!
Биография на професор Иван Иванович Соколов – църковен историк и специалист по канонично право, византолог, редовен професор в Санктпетербургската духовна академия
Детство, юношество, студентски живот
Той е роден в село Нова Алексеевка, Саратовска губерния, на 11 декември 1865 г. в семейство на свещеник. Получава ранното си образование още като дете. Като син на религиозни родители, той е отгледан във вяра и благочестие. През 1880 г. Иван завършва богословското училище в Саратов, след което продължава обучението си в Саратовската духовна семинария. След като завършва през 1886 г., постъпва в Казанската духовна академия с държавни разходи. Бил е добър ученик.
През 1890 г., след завършване на обучението си, той е удостоен със степен кандидат на богословието и като един от най-добрите възпитаници на академията е оставен там (в катедрата по обща църковна история) за една година, като професор.
През септември 1891 г. И. Соколов е назначен на работа в Саратовската духовна семинария като учител по философия.
През юли 1894 г. Иван Иванович е удостоен със степен магистър по богословие (през 1896 г. магистърската му дисертация е удостоена с наградата „Митрополит Макарий“).
Преподавателска дейност
От 1894 до 1903 г. И. Соколов работи в Санктпетербургската духовна семинария като учител по гръцки език. От 1895 г. той ръководи отдел в изданието „Византийски съвременен“, където публикува приблизително седемстотин произведения. По същото време започва да сътрудничи със списание „Странник“. От 1897 до 1904 г. Иван Иванович ръководи отдел в „Церковные ведомости“, а от 1904 г. ръководи един от отделите на списание „Церковный вестник“. Автор е и на няколко десетки статии по история на Византия за Православната богословска енциклопедия. През октомври 1903 г. Иван Иванович е удостоен със званието доцент в Санктпетербургската богословска академия, в катедрата на Гръцко-Източната църква.
В началото на ХХ век И. Соколов завършва стаж в Константинопол, работейки под патронажа на патриарх Йоаким III. Научната му работа довежда до докторска дисертация, която защитава през 1904 Същата година, през октомври, И. Соколов е избран за редовен професор в Санкт-Петербургската духовна академия. През 1906 г. е член на Предсъборното присъствие, а през 1912 г. – на Предсъборната конференция. През 1911 г. получава поста редактор на „Чърч Хералд“.
По това време Иван Иванович вече е постигнал слава не само в родината си, но и в чужбина. Когато патриарх Григорий IV Александрийски пристига в Русия през 1913 г., за да отбележи тристагодишнината от династията Романови, едно от посещенията му включва посещение в апартамента на И. И. Соколов. Разговорът, който продължава няколко часа, засегна много интересни теми.
През 1915 г. И. Соколов е командирован на Изток. Първата световна война бушува, а Турция застава на страната на Германия. През този период висшите политически ръководители на страната обмислят план за присъединяване на Константинопол към Русия. В тази връзка на Иван Иванович е възложена специална задача: да състави доклад за предстоящата реорганизация на Константинопол, ролята и мястото на Константинополския патриарх и местната църковна йерархия. Соколов излага своите съображения в специален меморандум и трябва да се каже, че те са признати за трезви, балансирани и добре обмислени. Както е добре известно обаче, тези планове така и не са реализирани.
Дейности в следреволюционните години и съветския период
1917 година е белязана за Русия не само от две революции – Февруарската и Октомврийската, които преобърнаха вековни традиции и устои, но и от свикването на Всеруския поместен събор, в резултат на който патриаршията окончателно е възстановена в Русия.
И. Соколов взе активно участие в дейността на Съвета. По-късно е избран за член на Висшия църковен съвет. От 1919 г. работи в Киевския университет, заемайки катедрата по византийски изследвания, преподавайки византийска историография и история на Византия.
Известно време той заема професорска длъжност в Петроградския богословски институт и е член на съвета на Палестинското дружество, което действа към Академията на науките. Около 1927 г. Иван Иванович е професор в Ленинградския институт по ориенталистика, в катедрата по новогръцки език.
През декември 1933 г. властите го арестуват във връзка с делото „Евлогиев“, а през февруари 1934 г. съд го осъжда на заточение в Башкирия. Твърди се, че през 1938 г. известната правозащитничка Екатерина Пешкова, първата съпруга на видния руски писател Максим Горки, се е застъпила за него. Соколов обаче така и не доживява до освобождаването си.
На 3 май 1939 г. сърцето на учения спира да бие. Той умира в Уфа. Дълго време след смъртта му името на И. И. Соколов остава незаслужено забравено.
Творчески произведения на И. И. Соколов
От научното наследство на И. И. Соколов любознателният читател е запознат с произведения като „ Животът на светия ни отец Григорий Синаит“ , „Лекции по история на гръко-източната църква“ , „За византизма“ , „Състоянието на монашеството във Византийската църква от средата на IX до началото на XIII век (842-1204)“ .
