Меню Затваряне

Автокефалията не е просто триумф на успеха, а сериозна отговорност

Публикуваме интересно мнение на македонски автор за църковните „игри“ около автокефалията на МПЦ-ОА, което кореспондира с идването у нас на Волоколамския митрополит Антоний. Според публични източници то е свързано с евентуално признаване от страна на БПЦ на „томоса“ за автокефалия, който СПЦ даде на МПЦ-ОА (както тя се титулува). Според автора по този начин Руската църква цели да вкара Македонската църква в сферата на „руско влияние“ и да унижи Вселенска патриаршия. Оригиналното заглавие на статията еКое си струва – врабче в ръката или гълъб на клон?“.

„Украинската православна църква призна автокефалията на МПЦ-ОА и вписа името на архиепископ Стефан в диптиха на тази църква, като архиепископ на Охрид и Македония Стефан“.

Това е новината, която обикаля социалните мрежи през последните няколко дни и когато някой я види на пръв поглед, радостно ще възкликне за поредния голям успех на MПЦ-OA. Но когато новината се провери реално, тогава става ясно, че някой е започнал да се подиграва с македонската автокефалия или тази история има много по-дълбоки и скрити интереси. Защо?

Това е решение на Синода на Украинската православна църква – Московска патриаршия, една от църквите в Украйна, на която е глава митрополит Онуфрий. На официалния им сайт пише:

„Поради факта, че на 5 юни 2022 г. Негово Светейшество сръбският патриарх Порфирий предостави томос за автокефалия на Македонската православна църква, Светият Синод на Украинската православна църква реши да включи името на главата на Македонската православна църква в диптиха на предстоятелите на поместните православни църкви. Името на Негово Блаженство Охридския и Македонски архиепископ Стефан отсега нататък ще бъде почитано от Главата на нашата църква на всяко богослужение.“

Това е целият текст на решението на УПЦ-МП.

Но като погледнете фактите, тези, които са наясно знаят, че УПЦ-МП (църквата на митрополит Онуфрий), практически няма диптих. Тя е автономна църква в рамките на Руската православна църква и нейният глава (Онуфрий) не споменава глави на други поместни автокефални църкви на литургията, а споменава само главата на църквата, в рамките на която има автономия. В случая това е патриархът на Москва и цяла Русия Кирил. Ако някой вземе решение да запише MПЦ-OA в диптих, който не съществува, е най-добрият начин да се покаже, че това е шега и унижение за архиепископ Стефан.

Но историята може да се тълкува и от друга (настояща) фактическа обстановка, която пък е свързана с актуалното състояние на УПЦ-МП. Тази църква, поради военните действия в Украйна и публичната подкрепа на Руската църква за нахлуването в Украйна, наскоро взе решение едностранно да обяви автокефалия (самостоятелност, бел. ред.) и да се отдели от влиянието на Руската църква. Това решение беше изтълкувано като нов разкол и от тази позиция УПЦ-МП на практика е самопровъзгласила се автокефалия, без никой да я признава в православния свят. В този случай тази църква може да има свой диптих и в него да изброява когото си иска, но това няма значение за Всеправославната църква. И от тази гледна точка това решение на УПЦ-МП е още по-унизително за МПЦ-ОА, защото автокефалията се признава от някой, който сам не е признат за автокефален. МПЦ-ОА например беше изолирана 55 години, но така и не стигна до решения за признаване на нечия автокефалия.

Когато се анализира внимателно текстът на решението на Синода на УПЦ-МП, ще се открие още един интересен момент. Изречението: „поради това, че на 5 юни 2022 г. Негово Светейшество сръбският патриарх Порфирий предостави Томос за автокефалия на Македонската православна църква“. Тук не може да се определи точно дали Синодът на УПЦ-МП е взел решение за МПЦ-ОА, след като е получил уведомление от Сръбския патриарх, или Синодът е решил по собствена инициатива. Последното е малко вероятно, но това е важна подробност, защото ако СПЦ докладва [решенията си] и на автономната УПЦ-МП по този въпрос, тогава това е много несериозна шега с MПЦ-OA. От друга страна, ако СПЦ е уведомила автокефалната УПЦ-МП, тогава е още по-скандално да се иска от непризната църква да признае църква, която тя признава, а самата СПЦ да не признава автокефалията на УПЦ-МП. Гротеска.

Какво се крие зад тази игра?

За да се разбере каква е целта [на тази игра], е необходимо да се разберат интересите на различните църковни страни в православието – Фенер, Белград, Киев, Москва.

Все по-сигурно е, че решението на УПЦ-МП за някаква самопровъзгласена автокефалия и отделяне от Московската патриаршия е в действителност маска пред техния народ, че са се отрекли от руснаците. Най-вероятно е само формално и това личи от действията им. Ако не беше така, нямаше да влязат в такъв „цирк“, да признаят църква, когато самите те не са признати (с призната автокефалия, бел. ред.). Освен това решението за признаване е идентично с решението на Руската църква. Като по директива.

Ако е така, тогава лесно се достига до целта на интересите и вероятно от тази дистанция е много по-видимо за македонската общественост в какво състояние е поставена МПЦ-ОА след 5 юни, когато СПЦ издаде известния „томос“.

Видео от литургията на митрополит Онуфрий по време на големия вход, когато се споменават архиереите

Как стоят нещата на практика и как на хартия?

Въпреки че мнозина не искат да си го признаят, всичко започна и накрая ще трябва да завърши във Вселенската патриаршия. Започна с процедура по искане на апелация от страна на Вселенска патриаршия – процес, в който СПЦ, по инициатива на РПЦ, се намеси, за да поеме първенство, използвайки сантименталния въпрос за името на църквата.

В конкретния случай става дума за абсолютно същия план. Москва е сигурна, че Константинопол очаква МПЦ-ОА да признае Епифаний за глава на автокефалната Православна църква в Украйна. Именно тази църква в Украйна получи Томос за автокефалия от Вселенския патриарх, а тогава митрополит на УПЦ-МП Онуфрий остана на страната на руснаците. Той не прие решенията на Вселенската патриаршия, които се отнасяха до Украйна, не прие да се яви на обединителния събор, където имаше право да бъде избран за автокефален Киевски митрополит, и в крайна сметка се обяви за автокефалия (самостоятелност, бел. ред.) от РПЦ.

Приемането на Епифаний за автокефален глава от МПЦ-ОА е логично и вероятно ще се случи, след като Вселенската патриаршия издаде Томос за автокефалност на Охридската архиепископия. Логично, защото църковните интереси съвпадат. Те произлизат от един и същи център, което означава, че признатата за автокефална Охридска архиепископия ще обмени признание с Православната църква на Украйна, чиято автокефалия също произтича от Томос на Вселенската патриаршия.

Знаейки това, Руската църква настоя СПЦ да е църквата, която ще даде автокефалия на МПЦ-ОА и успя. Целта беше първо да се унижат Вартоломей и Константинопол като център, който винаги е давал автокефалия, а освен това МПЦ-ОА да бъде извадена от сферата на влияние (на Вселенска патриаршия, бел. ред.) и да се превърне в сателит на Москва. Подплатени финансово, такава роля на руски сателити в православния свят играят само Полската църква и Църквата на Чехия и Словакия, заедно с част от СПЦ. В църковната история има още няколко такива в практиката на РПЦ на създаване на сателитни църкви.

За да бъде по-ясно – няма автокефалия, която да бъде дадена от друга църква и която да е всепризната, освен от Вселенската патриаршия. Правени са такива опити, но са неуспешни. РПЦ е давала автокефалия именно на Полша и Чехословакия, но тези две църкви са приети в православния свят едва след като Константинопол им издава Томос. РПЦ даде автокефалия и на „Американската православна църква“, но до днес никой не я признава.

По тези причини църковната общественост в Македония трябва да е наясно какво се очаква и чий интерес трябва да е най-важен. На Москва? На Белград? На Фенер? Или тя да получи същинската и истинска автокефалия?

При такива „констелации“ от отношения, каквото и да е вписване на МПЦ-ОА в диптиха на непризната църква не може да има успех. Ако Онуфрий иска да бъде глава на истинска автокефална църква, той трябва да извърви дълъг път, да се бори за признаването на своята, а след това да признае и чуждите автокефалии. Но за МПЦ-ОА това би трябвало да е сериозен сигнал, защото „въпреки че Кирил и Онуфрий са скарани“, на практика те реализират един и същ сценарий. Целта е да се ръководи МПЦ-ОА, за да бъде „задължена“ и случайно да не реши да признае Епифаний за глава на Украйна.

Времето разкрива следите

С течение на времето, все по видими са следите от пътя, по който беше прокарана да се движи MПЦ-OA с великолепната „добра надежда и добра воля“ от СПЦ. От самото начало на тази „добра“ игра на СПЦ беше ясно (поне за тези, които активно познават процеса), че сантименталността с името на MПЦ-OA ще бъде най-печелившият инструмент за спечелване на MПЦ-OA и църковната общественост да държат страната на Москва. И това от ден на ден става все по-ясно, както и от ден на ден става все по-очевидно, че това чувство е класическа злоупотреба и има предназначение само у нас. В действителност нещата са съвсем различни.

Да, СПЦ издаде Томос на името на Македонската православна църква – Охридска архиепископия, но ясно определи, че самата МПЦ-ОА трябва да се споразумее за името.

Да, СПЦ призна титлата архиепископ на Охрид и Македония, а в Прага патриарх Порфирий елегантно се защити и използва формулировката „архиепископ на Охрид“ или „на Охрид и Северна Македония“.

Да, СПЦ призна автокефална МПЦ-ОА, но последователно във всички съслужения не представя македонските епископи като епископи на МПЦ-ОА, а ги нарежда сред епископите, които са в йерархията на СПЦ.

Това са няколко много важни сигнала, които македонският Синод засега премълчава и не реагира. Защо? Само те си знаят. Но ако ситуацията остане такава, МПЦ-ОА още дълго време няма да достигне желаната автокефалия. Да не забравяме, че всички църкви, с изключение на Руската, която досега излезе с изявление и влезе в общение с МПЦ-ОА, се придържат към решението на Вселенската патриаршия, но важното е, че те пишат, че си сътрудничат с „Православната църква в Северна Македония“. Това е така, защото в момента действителният статус на МПЦ-OA и действителното ѝ именуване все още остава отворен въпрос, който ще бъде затворен с издаването на Томос от Вселенската патриаршия. Тъй като църквата ще бъде записана в този документ, тя ще бъде титулувана от най-много автокефални православни църкви. Въпросът не е приключен, освен всичко друго, защото все още се чака решението на MПЦ-OA да приеме това, което поиска – автокефална Охридска архиепископия, без задължение за промяна на вътрешни документи. СПЦ знае това и поради тази причина неговият глава използва формулировката, която използва сега в диптиха.

Но тук има друг много по-сериозен проблем и това е възможността да загубим това, което сега се смята за придобито с времето. Това, че ние нямаме проблем да наричаме тази държава Македония, няма абсолютно нищо общо с църковната ситуация, защото важни са синодалните решения на православните църкви. Там правилата са ясни. Древното име или името на държавата е опцията за именуване. Нашият избор трябва да бъде древното наименование, защото това е името на държавата, независимо дали ни харесва или не. Освен това името на географската територия Македония се простира много по-широко от територията на македонската държава, в чиито граници е определена юрисдикцията на църквата и това е пример за всички юрисдикции на всички православни църкви. Следователно, фалшиво борейки се за нещо, което е невъзможно, можем да изгубим и това, което мислим, че имаме. Все едно да разменим врабче в ръката си за гълъб на клон.

Автокефалията е отговорност

Но най-маловажното за бъдещето на МПЦ-ОА е как ще бъде наименувана в диптиха на Православната църква. Най-важното е тази църква да влезе в реда на равноправните автокефални църкви с еднакво достойнство. По този път има много сериозно предизвикателство, което вече е нейно задължение, поето именно заради решението на СПЦ да разреши автокефалия на нова църква от територията на нейната юрисдикция. MПЦ-OA в момента има много по-сериозен проблем за решаване от виртуалната измама на обществеността относно нейното наименование. Това е въпросът за ПОA (Православна Охридска Архиепископия), който все още не е приключил.

MПЦ-OA трябва да поеме отговорност за решаването на този проблем, но миналият опит показва, че е пропуснала няколко идеални възможности, в които е можела да инициира инициативи и да бъде носител на решения.

След като получи Томоса от СПЦ за автокефалия, канонизира светци, но и честваше празници, като деня на македонските светци, [епископите на] МПЦ-ОА трябваше да поканят и епископите от ПОА на съвместно честване. Това не е нещо, от което да се страхуват, защото ако в Белград или в епархиите на СПЦ служат заедно, ако се причестяват, ако се прегръщат, защо да не го правят и у дома? Там ще симулираме градивност, а у дома ще налагаме надмощие?

И врабчетата знаят, че епископите от ПОА трябва да бъдат интегрирани в МПЦ-ОА. Ако такъв е пътят на единението, направете го. Това е най-малката жертва, която MПЦ-OA може да направи, за да ознаменува шестдесетилетната борба за автокефалия. Прошката е характеристика на християнската църква. Автокефалията не е просто триумф на успеха, автокефалията е сериозна отговорност. Отговорност за единството на църквата. А единението се прави първо вкъщи и после навън и популизмът не е църковна, а политическа характеристика. Автокефалията не е само ходене по улиците на Белград, автокефалията изисква да си достоен и отговорен.

———–

Авторът се е подписал с инициалите си – М. Н. Заглавието е на редакцията.

———–

Източник: Religija.mk

Posted in Публицистика, Църква и политика

Вижте още:

error: Content is protected !!