Маргарита Генчева
Ако бяхме християни, нямаше да оправдаваме различни войни, наричайки ги „свещени“.
Ако бяхме християни, щяхме да сме милостиви и търпеливи един към друг, а не общуването между нас да приключва с взаимна ненавист.
Ако бяхме християни, нямаше да се опитваме да построим мечтан и утопичен земен рай, защото „ето, Царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21).
Ако бяхме християни, нямаше да се надпреварваме по телевизии и YouTube канали да обясняваме как най-големият ни враг е този или онзи политик, съюз или държава.
Ако бяхме християни, нямаше да назоваваме черното – бяло и да търсим отговорност от жертвата на насилие, вместо от насилника.
Ако бяхме християни, нямаше да плашим останалите с „предпоследни“ времена, в които смятаме, че живеем, защото щяхме да си спомним думите на Спасителя: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец“ (Марк 13:34).
Ако бяхме християни, нямаше да защитаваме пред себе си и останалите подмяната на Евангелското учение с желанието да постигнем утопичен български, сръбски или руски „свят“. Свят, в който българите (респ. сърбите или руснаците) да се тупаме в гърдите, вярвайки, че сме богоизбраният народ и „спасението“ на този свят.
Ако бяхме християни, щяхме да споделяме живота си с ближния, а не единствено и само да консумираме неговото присъствие и помощ за нас.
Ако бяхме християни, щяхме да разбираме Църквата като събрание от вярващи в Христос, а не като политическа партия, извън която всички хора са „другите“, „чуждите“, „враговете“, тези, които заплашват да ни превземат или да ни унищожат.
Ако бяхме християни, нямаше да развяваме вярата си в Христос като знаме, с което да победим „еретиците“ или „разколниците“.
Ако бяхме християни, нямаше да „трошим“ с истината главите на хората, с които Бог ни среща.
Ако бяхме християни, нямаше да се изживяваме като „спасителите“ на Църквата, света и дори на Самия Христос, а щяхме да осъзнаваме, че самите ние имаме нужда от спасение.
Но не би! Нашето православие и нашето християнство е християнство без Христос. Нашите ценности са всъщност добре прикритите ни зад криворазбран „патриотизъм“ страсти.
Нашата вяра е вяра в ефектни и грандиозни чудеса, вяра в ледени хора, баячки и гадетелки, вяра в „молитвената сила“ на различни икони. Но не жива, действена вяра в Христа…
Вяра в чудото на физическото изцеление, но не и вяра в чудото на покаянието.
Вяра в „православността“ на „слизащия благодатен огън“, но не и вяра във Възкресението на Иисус Христос.
Клайв Стейпълс Луис в една своя беседа казва: „Стремим се да бъдем религиозни и се превръщаме във фарисеи. Стремим се към доброта и ставаме снизходителни. Социалното служене се изгубва в лабиринта на бюрокрацията. Безкористността се изражда в показност“.
Причината за това, обяснява английският богослов, е, че не сме се отказали от стария човек, от старото си „аз“. Искаме да живеем с Бога, но да живеем и със своите страсти.
Човек не може вечно да бъде „яйце“ – или трябва да се излюпи, или да се развали, добавя Луис в друг свой текст.
Ако бяхме християни, светът може би щеше да бъде едно по-светло място. Свят без войни, свят на любовта…
Християнинът се познава по любовта към Бога и към ближния (тоест всеки човек, изпаднал в беда), това е критерият за спасението, за това ни говори и нашият Господ в притчата за Страшния съд:
Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте (Мат. 25:34-36).
