Християнство.бг
Слава Янакиева
Отдавна ми се иска да напиша това, но все се отказвам, защото високата емоционална температура не е добър съветник.
Сега обаче ще го напиша. Поводът е о. Иван от Сливенска епархия. Искрено му съчувствам и макар да не съм напълно съгласна със средствата му – смятам, че той е на страната на правдата.
Това, от което се боя, е, че неодобрението към неговите методи може да доведе до неговото остракиране и дори до дисциплинарни стъпки.
И понеже и друг път съм виждала подобни неща, иска ми се да поразмишлявам публично над бащинството (или родителството в по-общ смисъл). Епископът е отец и като такъв, като родител – той е образ на Христос, осиновил ни по плът за спасение.
Какво обаче прави един баща, когато детето му – да кажем в тежък и бурен пубертет – започне да безчинства? Започне да закъснява и да не се прибира, да не се покорява, да проявява агресия, да дружи с опасни хора, да демонстрира пренебрежение и дори да посяга? Какво прави? Гони го навън? Набива го? Отрича се от него? Оставя го на „вълците“, които чакат точно такива, за да ги погълнат?
Вярно е, че епископите нямат деца. Но имат роднини. Имат изповедници, които несъмнено им разказват за своите неволи, защото те са често срещани. Не им е непозната, искам да кажа, материята.
Ако епископът е образ на Христос, осиновил ни по плът, дал живота Си за нас и търпящ ни още във всичките ни низости – дали не трябва и той (епископът) да бъде родител по този саможертвен начин? Ако някой не слуша – да отиде при него. Ако пак не слуша – пак да отиде. И пак, и пак, и пак…. Също както би направил бащата с детето си?
Има такива свещеници – и сега ги има! – които бяха отритвани многократно. Подгониха ги не заради някакви свещенически простъпки – а от човешки страсти, от човешка завист и ревност. И тези свещеници никога не се върнаха, защото никой не ги приласка обратно. Никой нямаше търпението да ги търси и търси и търси. И те се радикализираха, изолираха или униха. Някои съвсем отпаднаха.
Да, свещениците и миряните са (тези които имам предвид) зрели хора и отговарят за действията си. И въпреки това – ние всички сме подвластни на изкушения и страсти. Всички имаме в себе си упоритост към греха. И се нуждаем от родител – духовен родител. За това е мястото на отеца и на владиката, а не за да води епархийските сметки.
Убедена съм – и го казвам съвсем искрено, – че работата на един владика е много тежка и много отговорна. Знам, че грижите му са от най-различен характер и предполагам, че времето и силите му не стигат за всичко. Не давам съвети и не упреквам. Само призовавам тези, които имат благодатта да заемат това място – поне от време на време да се опитват да си представят, че наказаните, отхвърлените, изпадналите в разкол дори техни бивши пасоми са техни деца – които сега спят на улицата и са плячка на дилърите.
Не че Св. Писание не ни дава достатъчно ясни примери по този повод.
