свещ. Михаил Трифонов
Всеки човек има своя пост пред Бога и пред самия себе си, и на всеки един от нас е дадена възможност за покаяние.
Мнозина казват, че не могат да постят, защото са болни. На такива хора казвам, че смисълът на поста не е само да се лишиш от блажна храна. Естествено, че когато сме в някаква невъзможност, ще облекчим телесния си пост. Това обаче не ни лишава от правото да се покаем пред Бога и да се подготвим за Възкресение Христово. Смисълът на поста е да подготвим не коремите си, а душите си. Затова когато постът започва с прошка, дори и да нямаме възможност да постим, нямаме оправдание за липсата на покаяние. На всеки от нас е дадена възможност да се кае – ако не телесно, то със сърцето си, с духа си, с отношението си към хората.
Постът неслучайно започва с прошка, защото тя е най-трудното нещо, което човек дава. Ние сме по-склонни да навредим на някого, отколкото да простим. Това като че ли е по-лесно – да посегнеш на другия, да му направиш зло, отколкото да му простиш. Чрез поста ние изправяме такива тежки недъзи в себе си.
Много християни имат благородно отношение към ближните, а не могат да постят телесно. Но нима състраданието, помощта, съпричастието не е също пост? Днес доброто и сърдечно отношение към човека стана някакъв дефицит. Да не говорим и това, че се стига и до кръвопролития, които мнозина оправдават.
Ето и сега, преди поста започна война. Това ли е християнското отношение към брата? Трябваше ли преди поста да започва такава война? Или тя неслучайно е сега, за да се осъзнаем докъде сме стигнали с лицемерието си? Това ли показват християните на езичниците и на атеистите? Че през поста, във времето за покаяние, ние се избиваме? Това ли е благородството, възвишеността на християнството, това ли е нашето свидетелство пред хората и пред Бога – да убиваме братята си, да оправдаваме войната? Светът в голяма част е свят на атеизъм, на неверие. И вместо да свидетелстваме за Бога на мира, ние проливаме кръвта на братята си. Тук всеки носи своята лична вина – дори да не е убил лично, да не е нападнал брата си, фактът, че оправдава такова действие, е повече от страшен. Докъде е стигнал човекът, за да оправдае братоубийството?
Труден ще ни бъде този пост, защото времето стана усилно. Едва ли някой от нас е преживявал досега пост по време на война. На всички ни ще бъде много трудно заради новините, които чуваме и гледките, които виждаме. Но ето какво ни казва Христос:
„Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. (…) Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, (…) и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен“ (Мат. 24:6-13).
Какво време за пост и истинско покаяние ни изпрати Господ! Той ни казва, че у мнозина от нас ще изстине любовта и ни напомня с тези жестоки събития, колко е закоравяло човешкото сърце, как човекът е забравил своя първоначален образ, как довчерашния брат днес става враг. Страшните гледки на разрушенията, които виждаме всеки ден, пък макар и само по телевизията, бягащите хора от войната, за нас трябва да са знак, че ни предстои пост, в който ще капе кръв от нашите сърца – като знак за покаяние и съкрушение заради положението, до което стигнахме. Такъв пост не може вече де бъде само личен, той трябва да бъде за цял един народ, защото ние се изяждаме един друг не от днес, а отдавна.
В това усилно време, нека всеки за себе си да прецени, ще може ли да спре да яде хора, като ги осъжда, обижда, като им се присмива и подиграва. Ако ние спрем да се изяждаме помежду си, постът ни ще се превърне в подвиг, постижение, победа. Но победа не с огнестрелно оръжие, а с оръжието на правдата и милостта.
Простете ми и спасителен пост!
—————
Проповед, произнесена в Сиропустна неделя, храм “Св. Троица”, с. Кардам
