Ангелът от къщата на допотопните хора

Представяме ви новият фентъзи разказ на проф. Калин Янакиев „Ангелът от къщата на допотопните хора“.

Текстът е публикуван в Портал Култура със заглавие „Тайната на допотопните хора“, а проф. Янакиев отново го прочете за тези от вас, които предпочитат да слушат неговите разкази. Вижте как започва тази среща с допотопните хора… и чуйте нейния край в нашия подкаст.

„От много години в онова малко крайморско селище на юг от Бургас, където в края на август ходя на почивка, вниманието ми привлича една странна къща на самия бряг на морето. Разположена е на невисоко хълмче над алеята между двата вълнолома – на хълмчето няма никакви други постройки, а тя определено се отличава от всички околни вили и хотелчета, от които сякаш особено грижливо пази дистанция.

Къщата без съмнение се е съхранила горе от времето, когато селището все още не е било „курорт“, и макар и днес да продължава да стърчи над разстилащата се пред нея морска шир, като че ли нарочно се е обградила от всичко наоколо с гъсти, ниски храсти и високи треви. Покритият ѝ със слама покрив подчертано контрастира с обсипаните с телевизионни „чинии“ и антени, агресивно настъпващи към брега хотели.

Впечатлението за усамотеност на тази къща се налага още повече от това, че към нея не води никаква пътека и това създава у съзиращия я отдолу усещането за съзнателна и старателно пазена отчужденост, даже не само от околното пространство, но сякаш и от цялото време, което тече днес.

Макар да я виждам на хълмчето всяка година, в която идвам тук, аз не мога да се освободя от чувството, че тя е утихнала там горе в някакво съвсем, съвсем несегашно свое „сега“, незасягано както от предшествалото го, така и от предстоящото. Именно с тази си странна, но не, не мрачна, а по-скоро невъзмутимо спокойна усамотеност, къщата неизменно ме привлича, когато в края на август я съзра отново. И привлича любопитството ми още повече – дадох си сметка за това миналото лято – понеже аз всъщност никога не съм виждал хора, които да влизат, да излизат, или дори да се мяркат пред нея. От друга страна тя без съмнение не е необитаема, защото макар основите ѝ наистина да са затулени от храсти, тия храсти са добре подрязани, зад тях винаги се виждат ярки и старателно обгрижвани цветя, а пък прозорците ѝ (отдолу не може да се види какво има вътре) всякога са широко разтворени.

И ето, тъкмо миналото лято в една от редовните си късноследобедни разходки по алеята между двата вълнолома, аз изведнъж реших, че най-сетне трябва да отида до тази къща и да я видя отблизо.„“