Маргарита ГенчеваПредставяме ви поредния фентъзи разказ на проф. Калин Янакиев, който той прочете за нашия YouTube-канал. Текстът може да намерите в цялост на сайта на „Портал Култура“.
„Това ми се случи отдавна, преди двадесетина години, в края на юли, когато по традиция с колеги философи и студенти провеждаме научна конференция в малко подбалканско градче. Онова лято бях на нея сам, без жена ми защото децата ни бяха още съвсем малки и нямаше на кого да ги оставим в София. Колкото и да прозвучи „некоректно“ обаче, ще призная, че това, което винаги най-много ме е привличало на тия ежегодни конференции, са късните вечерни разходки по една пътека извеждаща извън градчето и край която няма никакви постройки, никакви светлини, тъй че когато се озовем на нея над главите ни в мрака остава само бездънното нощно небе, обсипано със звезди, трептящата завеса на Млечния път и блясканията на далечни, далечни галактики
Обикновено тръгваме по тази пътека на малки групички и отначало между нас текат разговори, които обаче скоро утихват, защото невероятно дълбоката, космически въздъхваща тишина над нас направо ни омагьосва. Освен звукът от стъпките ни, остава само тя и безпределното небе с тайнствените пулсации на звездните купове, пръснати – даваме си сметка за това – на главоломни, зашеметяващи ума разстояния от тъмната пътека. Някъде на два-три километра от началото ѝ – установили сме го още в предишни години – от дясната ни страна най-сетне изниква тъмния силует на усамотена къща, в която не сме виждали да свети прозорец или да се долавя някаква следа от човешко присъствие. Обичайно, когато първите от нас я достигнем, спираме пред нея, изчакваме останалите, обръщаме се и тръгваме обратно. Гласовете зазвучават отново едва когато наближим съвсем постройките в края на града и пред нас засветят първите улични лампи“.
