Меню Затваряне

Ани Вълева: “Ангелите имат мисия и чрез тях успявам да благовестя”

Ренета Трифонова: – Ани, отскоро ти си част от екипа на Християнство.бг. Познаваме се с теб от Православния богословски факултет, ти си студент там, освен това си доброволец във фондация „Дякония и мисия“. Успяваш ли да съвместяваш учението и дяконията?

Ани Вълева: – Искам да благодаря на целия екип на Християнство.бг за топлото отношение към мен и възможността да бъда част от общата работа, която никак не е лека, но затова пък открива „нов хоризонт“ за търсещите. Наблюдавах работата на Християнство.бг и първото нещо, което отчетох, освен разнообразието от публикации, е „високата летва”, зад която стои отдадеността на всеки един от екипа. Тази отдаденост го превръща в мисионер и апостол. Обичам този екип и работата ни, защото има единомислие, има синхрон, има грижа дори един за друг; обичам създадената атмосфера на топлина, която ни помага да бъдем творчески по-продуктивни.

Православният факултет ми даде добра подготовка, знания и много добри приятели, с които и до днес поддържаме прекрасни отношения, а с някои от тях дори работим заедно. Завърших преди две години бакалавърската си степен и в момента продължавам обучението си в магистърската програма, отново в Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

Още докато бях студент се състоя среща между студенти и екипа на фондация „Дякония и мисия”, на която ни запознаха с дейността си.  Хареса ми, че развива социална и просветна дейност, установява връзки между академичните среди и църковните енории, а основните ѝ цели са укрепването на благотворителността и дяконията, на православната просвета. Това беше „парченцето от пъзела“, което ми е липсвало, откакто съм в църковното тяло. Разбрах, че ми е дадено „пространство”, в което да практикувам наученото, да бъда полезна с натрупания опит и да го отнеса в благодатното пространство на Църквата, в енорията си, в семейството, на работното място, в отношенията с приятелите. Не ми беше нужно много време за размишление и се записах като доброволец. Така започна моят път на дяконията редом с образованието и до ден днешен вървя по него с голяма радост. Благодарна съм, че и в нашата енорията при храм „Св. цар Борис-Михаил“ в град Сливен, успяхме да изградим връзката „академична среда – енория“ и да развием и укрепим дяконията и благотворителната дейност.

– Разбирам, че участваш в дяконията със своя „дякония“ – правиш изделия с ръцете си. Имаш своя страница „Ангелофания от хартия“, която е допълнителна лепта към дейността ти като доброволец. Много са красиви твоите хартиени ангели… Разкажи за тази идея.

–  Радвам се, че шума от „хартиените ангелски криле” ви е привлякъл вниманието и благодаря!

Много интересна и дори бих казала съкровена е историята на идеята „Ангелофания от хартия”.  Тя се роди в пространството на приятелството между християни.

Началото ѝ започна, докато бях студент, изучавайки Библейско богословие. Слава Богу, имах чудесни преподаватели, които успяха да ме вдъхновят и да разкрият красотата на тази тежка дисциплина. За подготовката ми се грижеше предимно гл. ас. д-р Стефка Кънчева, преподавател по Стар Завет и настоящ директор на фондация „Дякония и мисия”. Най-много ме впечатли раздел „Старозаветна ангелология” и докато учех за ангелите, до мен достигна информация за организирането на базар, чрез който се събираха средства за онкоболен човек. Всеки желаещ можеше да участва със собственоръчно направени изделия и при закупването им паричната сума отиваше за лечение. Исках да помогна, да участвам в събирането на средства за онкоболния, да допринеса за неговата утеха и надежда. Идеята започна да се оформя, избистря и разбрах, че това е времето и мястото, на което ангелите могат да се „явят“ пред хората (всъщност, това означава ангелофания), защото ангелите са най-близо до нас. Изработих няколко ангела и ангелски криле от хартия и така се роди името „Ангелофания от хартия”.

– Разкажи накратко за тази „ангелофания“, какво представлява тя като ангелско явление и събитие?

– Ангелофанѝите и теофанѝите са изключителни събития – срещи, които водят човека по пътя на спасението. Ангелите са подбудители, деятели, които изпълняват Божиите заповеди от любов към човека и неговото спасение. Те са наречени наши по-големи братя, неуморни вестители и работници, разкриващи непрестанната Божия милост и грижа. Тези пратеници, вестители, благосвестници, които възвестяват Божиите намерения, изправят падналите, никога не оставят човека и винаги са готови да му помогнат, ако той поиска. Св. ап. Павел казва за тях: „…. духове служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение” (Евр. 1:14).

Слава Богу, ангелите ми от хартия бяха оценени и бързо изкупени на базара. Оттогава тези малки вестоносци не спират да носят радост с шума от хартиените си криле, защото тяхната задача е точно тази – да възвестяват радост. От този момент разбрах, че това, което правя, има смисъл и искам да го продължа. Да, ангелите които изработвам имат много по-дълбоко послание към хората, до които достигат и то е, че те не са сами и винаги има възможност за помощ и съдействие.

Ангелите имат мисия и чрез тях успявам да благовестя. Христос ни е заповядал да бъдем милостиви към всички ония, които имат телесна нужда и духовно страдание. „И който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб” (Марк. 10:44). Постепенно идеята „Ангелофания от хартия“ се преля в работата ми като доброволец във фондация „Дякония и мисия” и продължи като естествена органична връзка в живота ми, „разгърна криле“ в енорийската ми общност. Тази връзка е вплетена в моя живот, чиито център е литургичният живот, животът ми в Христос.

– Видях ангели от хартия и на снимките с децата от енорията, те също ги рисуваха…

– Да, „Ангелофания от хартия“ освен, че е дякония и изпълнява мисия, отскоро се включва и в обучението на децата, изучаващи религия. През тази година се осъществиха няколко творчески работилници: „Ангелска работилница”, в която децата изработваха ангели и ги даряваха за благотворителни каузи. Много често те самите цитират думите на св. Антоний Велики: „…човек, който утешава, е подобен на ангел“. Една от целите на ангелските работилници, които организирам най-често с деца, е да внесем светла радост в нечий живот. В последната работилница се включиха и родителите им. Беше много вълнуващ момент. „Ангелофания от хартия“ развива дейността си в енорийски живот и подкрепя дейността на фондация „Дякония и мисия“.

– А дали не трябва повече студенти да се включват в тези дейности? Това е доброволчески труд, но дяконията е част от църковния живот и не може да бъде пренебрегвана. Във факултета съм виждала често изделия от ръчен труд, с продажбата на които набирате средства за определена инициатива. Успявате ли да помогнете?

– Смятам, че повече студенти трябва да се включат в дейността на фондация „Дякония и мисия“, защото ще имат възможността докато се обучават и да практикуват, включвайки се в различни инициативи, докосвайки се до различни групи от хора в нужда. Отците на нашата Църква казват: „Видял съм брат ми, видял съм Господа, моя Бог.” Жертвата, която правим за другия има голямо значение в духовния ни живот. Въпреки, че фондацията и Православният богословски факултет са две отделни неща, студентите имат възможност да преминат от теорията към практиката, защото праксисът е изключително важен – това всъщност е част от опита на Църквата. Не само студенти, а всеки желаещ да стане доброволец е добре дошъл, по примера на дяконите в ранната Църква, срещайки се с бедните и страдалците, в чийто лица ще срещнат лика на Христос. За развитието на дяконийното служение е важно да се подбуди доброволческата работа и да се ангажират по възможност повече християни – естествено по мярата, която тяхното свободно време позволява. Самото предлагане на помощ и контакт с тези, които са в неволя, предполага да им предлагаме не само вещи, но и самите себе си, създавайки и заздравявайки по такъв начин общението ни.

Милосърдието, тази божествена добродетел, развива любовта, сближава хората помежду им и ни прави по-близки с Твореца. За дяконията не трябва да се говори и мисли като нещо далечно, отвлечено и красиво само на думи. Тя не е отделена от Църквата, а извира от нея, закодирана е в нея. Те вървят ръка за ръка. Дяконията е откриване на Богочовешкия организъм, на неговия светотайнствен живот и смисъл. Църквата е дяконическа и по това се различава от всички други общности по света. Ние, християните, трябва да се ангажираме все по-често с дяконическото служение. Това е динамика, участие на целия човек, а не само красиви приказки на еднократни лъскави събития.

За съжаление виждам неангажираност, едно мъчително мълчание от страна на част от Църквата, нежелание, което е като висока стена, в която се блъскаме. Интересен парадокс! Тук е най-трудно и най-болезнено… Църквата трябва да бъде припозната от обществото и по своята милосърдна работа. Това не трябва да се отнася към сферата на добрата воля, а на дълга. Благоразположението към угнетените, към нуждаещите се е една от основните характеристики на Църквата. Сам Христос се оприличава с тях и ни завещава като основен критерий на спасението принципа: ако сме сторили това нещо на един от по-малките, Нему сме го сторили. Всички болни, гладни, жадни, вдовици, страдалци и нуждаещи се, винаги са били обект на особена грижа на Църквата като общност.

Досега с Божията помощ сме успявали да се справим с трудностите,  по пътя към ближния. Видях хора, които не жалят лично време, труд, финансова или друга помощ. Видях добри, всеотдайни хора с различни професии и таланти, сред които има монаси и свещеници. Макар и да са малко, има такива хора.

– Освен студент и доброволец, вече си и лектор в енорийския храм. Какво мислиш за живота на християнките в Църквата, осмислен с такива дейности – учение, дякония, катехизация? В нашите храмове няма много такива катехизатори.

При мен се случи така, че моята енория „ме даде“ на Православния богословски факултет. Върнах се оттам, откъдето бях тръгнала с повече знания, които получих по време на обучението си. Всъщност аз никога не съм си тръгвала. Когато отсъствах по една или друга причина, тази енория, тази общност от вярващи беше в сърцето ми я носех навсякъде, дори и по време на изпити, на изпитания, в радост и тъга.

В енорията на „Св. цар Борис-Михаил“ не съм по-различна от всеки един неин член, само защото съм с диплома. Тази диплома предполага отговорност и правилното ѝ осмисляне в живота на Църквата, а то е доброволно отдаване на служението на другите. Всеки един от нас има от Бога дадена харизма – дарба, която трябва да сподели с останалите, а не да я заравя като онзи талант в земята от евангелската притча. Служението на всеки от нас засяга всички в Църквата.

Относно живота на християнките – в Църквата няма значение дали си мъж или жена – ние сме събрани „заедно“ (1 Кор. 11:20) в едно тяло, когато извършваме божествената Евхаристия. Акад. проф. Владета Йеротич казва, че само това, което е извършено от любов, остава завинаги (остават само делата на любовта) и аз се опитвам по примера на жените-мироносици от любов към Бога и ближния да вървя по пътя.

Вярно е, че в нашите храмове няма много такива катехизатори. Проблемът е, че изобщо катехизацията е сведена до минимум. Благодарна съм на моя духовен наставник и предстоятел на „Св. цар Борис-Михаил“ в Сливен о. Йоан Петров, който непрестанно се грижи за нас. Още от първата ми стъпка в храма, той ме посрещна с голяма радост и ме въведе в живота на Църквата. Самата енория още в началото си е била съставена от няколко богослови, които са помагали в катехизацията, водили са беседи и дейно са участвали в обществения живот. Няма как с мен да бъде по-различно, просто продължавам наследеното. Почти всяка година членове на енорията ни отиват да учат в Православния богословски факултет и бих казала, че са подготвени за това, защото имат пример, грижа, организация. Едни водят беседи на възрастни, други обучават децата, а аз съм „универсален богослов” – и при големите, и при малките. Благодарна съм и на д-р Стефка Кънчева, която ми даде знанията и посоката, които ме вдъхновиха и осмислиха още повече живота ми. През всички тези години тя също се грижеше за мен, затова казах, че идеята „Ангелофания от хартия” се роди в пространството на приятелството между християни.

– Благодаря ти за този разговор и пожелавам на теб и енорията да успявате да помагате на много хора с тази ангелска дякония! Честит празник на “Ангелофания от хартия” и успех в мисията и служението!

– Честит празник! Бог и чудните Му вестители да са с нас!

Posted in Интервюта, Съвременност

Подобни: