Маргарита Генчева
Между 30 януари и 3 февруари World Fellowship of Orthodox Youth, Българската православна младежка общност БПМО (Bulgarian Orthodox Youth Community) и Асоциация на румънските православни християнски студенти – клон Яш (ASCOR Iaşi) организираха отбелязването през 2026 г. на Световния ден на православната младеж. Този път събитието се състоя в България, а Кремиковският манастир приюти младежи от Румъния, Полша, САЩ, Италия, Израел. Ръководител на срещата беше архидякон Йосиф Матусяк, който е роден в Щатите, а понастоящем живее в Полша. С него си поговорихме за единството на Църквата, за младите хора и за отец Александър Шмеман, с когото неговото семейство е било близко. Повече снимки от събитието може да видите на страницата на Кремиковския манастир.
Събитието се проведе с благословението на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил и събра повече от 60 млади хора от цял свят, включително участници от Израел и Съединените щати
Лагерът за младежи се случи благодарение на всеотдайните усилия на архидякон Йосиф Матушяк, София Кириак от SUPRASL, Кристина Чобану от ASCOR, както и на Мартин Боянов и Християн Иванов от Българската православна младежка общност, заедно с всички членове на техните екипи. В основата на успеха на срещата беше постоянната грижа, напътствие и подкрепа на Негово Преосвещенство Знеполския епископ Мелетий, чиято пастирска загриженост и насърчение в голяма степен направиха събитието възможно.
Отец Йосиф, бих искала да разкажете за своя път към православната вяра в Христа – и за нашите читатели.
И така, аз съм роден православен. Баща ми беше свещеник. Неговият баща е бил православен, дядо му също е бил православен.
Тоест всички от бащината ми линия, доколкото мога да проследя назад, са били православни. Същото важи и за майчината ми линия. Майка ми е родена православна.
Нейните родители са били православни. И двамата ми дядовци са били четци и певци в църквата. Така че израснах в православно семейство.
Къде сте роден?
Роден съм в Ню Йорк. Всъщност съм роден в Семинарията „Св. Владимир“, докато баща ми беше в последната си година на обучение там. След това израснах на различни места в Америка – в Пенсилвания, в Минесота, в Минеаполис, в Чикаго, а после се върнах в Ню Йорк за собственото си обучение в Семинарията „Св. Владимир“.
Но макар да съм роден православен, да съм израснал в Църквата, да съм бил иподякон (алтарно момче), да съм участвал в много младежки църковни събития, дойде момент, в който трябваше сам за себе си да реша, че това е пътят, който искам. Мисля, че повечето млади хора, израснали в Църквата, имат такъв момент – когато трябва лично да приемат православието. Понякога имат въпроси.
Аз никога не съм се съмнявал в православието си, никога не съм се съмнявал във вярата си, нито в християнското учение. Но преминах през период, в който исках да го опозная по-дълбоко. И си спомням – мога да го споделя – това беше първата неделя, когато бях сам в университета.
Когато се изнесох от дома на родителите си и живеех в студентско общежитие, беше неделя сутрин и баща ми и майка ми не бяха там, за да кажат: „Добре, време е да тръгваме за църква“. Трябваше сам да реша да отида. И за първи път си зададох въпроса: защо ходя на църква? Това не беше въпросът дали да отида или не, а по-скоро: защо отивам? Знаех, че искам да отида, но какво всъщност означава това? Защото дотогава – не бих казал, че е било задължение.
Никога не се е усещало като задължение. По-скоро беше нещо естествено – просто това правеше нашето семейство. Но именно тогава започнах по някакъв начин да приемам вярата си по-сериозно и да искам да науча повече за нея.
В този смисъл бих казал, че това беше моят път към православието.
Какво изучавахте в университета – богословие или нещо друго?
Не. Всъщност, макар да исках да знам повече за вярата си, нямах интерес към богословието.
По време на студентските си години никога не съм мислил да постъпя в семинария. Това изобщо не беше в съзнанието ми. Макар баща ми да беше свещеник – и то много добър свещеник – и аз да виждах свещенството като едно много достойно и висше призвание, просто не чувствах, че това е моят път.
Затова изучавах английска литература и философия, но най-вече английска литература. Мисля, че исках да бъда учител по някакъв начин. Харесва ми да преподавам, харесва ми да бъда с млади хора.
Познаваше ли баща Ви отец Александър Шмеман?
Да, баща ми и отец Александър бяха много, много близки. Наистина много близки. Защото, когато баща ми е бил в семинарията – той започва обучението си през 1969 г. – по онова време баща ми е бил единственият студент в семинарията, който е знаел църковнославянски и е можел да пее.
Имало е други студенти, които са знаели църковнославянски, но не са можели да пеят. Имало е и такива, които са можели да пеят, но не са знаели църковнославянски. А отец Шмеман – много хора не знаят това – е отслужвал рано сутрин тихи литургии, нещо като умишлено извършвани заупокойни литургии, когато хората са го молели да служи за упокоението на починали.
И така той е служил тези ранни литургии заедно с баща ми. Баща ми е пеел, а отец Александър Шмеман е служил. Между тях имаше такова особено, човешко общение, и те бяха изключително близки един с друг. Баща ми почина преди пет години от рак, също като отец Александър.
След това много хора дойдоха при мен и ми казаха, че баща ми е бил много важен за отец Александър, защото между тях е имало наистина силна връзка…
Значи имате много истории за него?
Не много, защото баща ми не ми е разказвал много истории. Някои – да, но за други трябва да се замисля, да си ги припомня. Има такива, които може би могат да бъдат споделени с други хора, и има и по-лични.
С радост бих ги разказал, но те не са за широка публика. Това, което знам от баща ми за отец Шмеман, обаче, не са толкова истории, колкото по-скоро практически начини на живот. Например, мога да разкажа една история от собствения си живот, която мисля, че е вдъхновена именно от отец Александър.
Когато бях млад, играех футбол – американския „soccer“ – и бях доста добър. С напредването ми стигнах до момент, може би когато бях на около 15 години, в който мачовете започнаха да се провеждат в неделя сутрин. И тогава възникна въпросът: мога ли да пропусна литургията заради футбола?
Отидох при баща си и му казах: ще направя каквото ми кажеш, но, разбира се, аз много обичам футбола, добър съм в него и това е важно за мен.
Имахме някакъв разговор – не си спомням точно подробностите – но изводът от него беше следният: за теб е важно да играеш футбол. Това те учи на много важни неща за живота – лидерство, как да живееш, как да бъдеш християнин, как дори да използваш християнската си вяра в света извън църквата. И затова баща ми каза: добре, давам ти благословия.
Не сме говорили така официално в семейството, но той ми каза: добре, можеш да пропускаш литургията, за да играеш футбол, защото това е важно. Бог ти е дал определени спортни способности и ти трябва да ги използваш. И добави: защото, ако ти кажа, че не можеш да играеш футбол, защото в неделя има литургия, това означава също, че нашата вяра – нашата православна вяра – е само за неделя.
А ние можем да имаме литургия всеки ден от седмицата, нали? И всеки ден от седмицата сме православни. И във всеки момент.
И това са нещата, които баща ми е научил от отец Александър Шмеман: че във всеки момент, независимо какво правим – дали играем футбол, дали сме ученици, дали работим като HR в някоя компания – ние трябва да извършваме литургия.
Трябва да живеем вярата си.
Значи целият живот е литургия.
Целият ни живот е литургия.
Целият ни живот е литургия – всичко, което правим. И така той ми каза: ако кажа, че не можеш да играеш футбол в неделя, защото тогава е литургията, това означава, че ние извършваме литургия само в неделя. Но после ми каза: искам от теб да дадеш един ден през седмицата по три часа – защото, да кажем, литургията е три часа, нали – и за всеки път, когато пропуснеш неделната литургия, да отделяш тези три часа за нещо.
Бях на 15 години, нали. За нещо духовно, за нещо… И първото нещо, което ми каза да направя – и наистина насърчавам всеки да го направи, ако не го е правил – беше да взема литургията, книгата с литургията, и да я прочета.
Не да я чета като молитва, не да се моля с нея, а просто да я прочета като всеки друг текст. Да видя какво има в нея. Да помисля за това.
Да помисля върху думите. Ако не сте го правили, мисля, че това е много важно, защото ние се молим заедно на литургията, изричаме молитвите, слушаме свещеника да казва ектениите, слушаме хора да пее песнопенията. Получаваме усещането за цялото. Но понякога – в тази атмосфера на богослужението в храма – може би пропускаме смисъла на думите.
А за мен да седя тихо в стаята си и да чета литургията беше нещо изключително. Въпреки че бях ходил на литургия през целия си живот, всеки път, когато я четях, откривах нови неща.
Бихте ли коментирали практиката т.нар. „тайни молитви“ да се четат на глас от олтара?
Защото, например, в Българската православна църква някои свещеници напоследък започнаха да четат молитвите на глас.
Първо, моят опит в Семинарията „Св. Владимир“, както и в повечето наши енории в Америка, е такъв, че тези молитви се четат на глас. Така че, докато растях, това беше нормалното за мен.
В Америка има известно разделение по този въпрос – молитвите да се четат на глас или тихо. Най-напред бих казал, че всичко, което ни разделя, е проблем.
Както по-рано говорехте за употребата на думата „съборност“ или „католичност“ – всичко, което поражда разделение, не е добро. Духът на разделението, разбира се, не е нещо добро. Същото важи и за други въпроси – календарът, стар стил, нов стил – това не са здрави неща.
Но по въпроса за молитвите на глас единственото, което мога да кажа – и аз не съм литургист и нямам силно, категорично мнение – е, че не виждам каква вреда има в това те да се четат на глас. Не вярвам, че има молитва, която е само за свещеника или само за народа – молитвите са за всички нас.
И не разбирам каква е вредата да се произнасят на глас. Единственото, което знам академично по този въпрос – и мога да го споделя – е следното.
Този въпрос е бил зададен на един много известен литургичен богослов – отец Робърт Тафт. Той беше богослов от Папския източен институт в Рим. Католик, но най-известният и най-подготвеният литургист по византийската, православната литургия.
И неговият отговор беше, че когато се върнем към текстовете, към първоначалните текстове, не е напълно ясно дали тези молитви първоначално са били предназначени да се четат тихо или на глас. Не е напълно ясно.
И той каза, че ако лично него го попитат какво би направил, би казал: по-добре е да се четат на глас. По-добре е да „сгрешим“ в посока на четенето им на глас, отколкото да ги държим тихи, ако не знаем какво е било първоначалното намерение. Това мога да кажа.
Защото тези молитви по някакъв начин са свързани с останалите молитви…
Е, и знаете, литургията е дело на всички нас. Тя не е само дело на свещеника.
И още нещо мога да кажа – и това също, мисля, е донякъде влияние върху баща ми, а след това и върху моя живот, от отец Александър Шмеман. Една история. Макар че по време на следването си в университета никога не съм имал усещането, че ще ставам свещеник или дякон, много обичах да служа в олтара.
Харесваше ми да бъда олтарник. Мисля, че както повечето млади мъже – особено, знаете… да, харесваше ми да служа в олтара. И когато заминах да уча в университета, баща ми – когато ме закара до общежитието, когато разопаковахме нещата и всичко – направи една шега.
Каза ми: „Знаеш ли, ако дойда тук отново, не искам да виждам в гардероба ти стихар.“ Знаете, той не искаше да стана – дори ако е виждал, дори ако е знаел, че по-късно в живота си ще отида в семинария – не искаше да се превърна… как да го кажа? Опитвам се да намеря точната дума.
Той искаше да разбера, че служението в Църквата – като дякон или като свещеник – не е въпрос на одежди. Не е въпрос на специалната роля на свещеника. То е въпрос на служение на хората.
И затова беше много категоричен, че не иска – след определена възраст, мисля, че може би дори след 16 години – да служа повече в олтара.
Казваше ми: „Пей в хора или просто се моли.“ И мисля, че той определено не искаше да бъда, така да се каже, около епископи, да служа около тях и да се увличам от този свят – света на олтара – по някакъв начин.
Може би не е искал да си мислите, че сте някак по-специален.
Да, и също така – да не се мисли, че дори духовенството е нещо особено, нещо отделено от всички останали.
И ще ви разкажа една история. В първата неделя, когато бях сам в университета и отидох в една църква в Чикаго, влязох в олтара и взех благословение от свещеника. Това беше свещеник, когото познавах през целия си живот – възрастен свещеник, всъщност родом от Полша.
Той ми даде благословията и ми каза: „Знам, че вече си студент и ще идваш на църква тук, и това е много хубаво, но излез от моя олтар. Не те искам тук.“ И аз бях много шокиран.
Той каза: „Можеш да пееш в хора или да бъдеш с хората, но не и в олтара. Защото през целия си живот ще бъдеш в олтара. Но сега трябва да разбереш какво е литургията от другата гледна точка.
Трябва да знаеш как е от хора, как е да бъдеш с миряните, защото само тогава ще знаеш как да бъдеш добър свещеник.“ А аз му казах: „Но аз не мисля да ставам свещеник.“ А той ми отговори: „Ти още не знаеш какво иска Бог за теб.
Твърде млад си.“
И сега живеете в Полша?
Да.
Защо решихте да се преместите от Съединените щати в Полша?
Историята е дълга.
Баща ми беше директор на младежкото служение на Православната църква в Америка. Това беше през 90-те години. И чрез организацията „Синдесмос“ той ни включи в международни младежки събития.
Така започнахме да идваме в Полша през 1994 г. за младежко събитие в Супрасъл – събитието, което всъщност положи началото на това, което правим и днес.
Ще обясните по-късно за Супрасъл.
Разбира се.
И така, през 1994 г. дойдохме за първи път, а в продължение на много години – от 1994 до 1998–1999 г. – идвахме като група от Америка. През 1996 г. директорът на „Синдесмос“ – тъй като офисът на „Синдесмос“ тогава беше в Полша – ме покани да дойда и да работя за него като стажант, основно по писане на проекти за финансиране.
Съгласих се и през януари 1997 г. се преместих в Бялисток, Полша, като идеята беше да остана само шест месеца. Но още след два месеца живот там осъзнах, че много харесвам Бялисток.
Много ми хареса православната общност. Хареса ми Полша. И така останах.
Живях в Полша от 1997 до 2003 г. Там срещнах съпругата си. Оженихме се в Полша.
През 2003 г. заминах за Семинарията „Св. Владимир“ в Ню Йорк. След това започнах да работя за Църквата в Америка. Работих като дякон, като цялата ми работа винаги беше свързана с епископ.
Първо бях дякон и секретар на епископа на Чикаго и на Среднозападната епархия. След това станах дякон и секретар на митрополита на Православната църква в Америка.
Първо на митрополит Йона – от 2010 до 2012 г., а след това на митрополит Тихон, който е настоящият предстоятел на Православната църква в Америка – от 2013 до 2020 г. През 2020 г. дойде пандемията.
През юли 2020 г. бащата на съпругата ми почина от COVID. Това беше изключително тежко за нея, особено като се има предвид, че тя не го беше виждала седем години преди смъртта му. Това беше много трудно.
Освен това работата ми с митрополита беше свързана с много пътувания. Често отсъствах от дома и от семейството си. И мисля, че както много други хора по време на пандемията, и аз – да кажем – преосмислих живота си.
Много обичах работата си, но постоянните пътувания бяха изключително натоварващи. По време на пандемията, когато не пътувахме, си казах: колко е хубаво просто да си вкъщи, без да пътуваш.
И така започнах да мисля за някаква промяна в това, което правя. Говорих с митрополита. А после, както казах, бащата на съпругата ми почина.
И така, през лятото на 2020 г., един месец след смъртта на бащата на съпругата ми, решихме да се преместим обратно в Полша.
Ето затова се върнахме в Полша.
Да. Понеже споменахте пандемията – как бихте коментирали разделението в съвременния православен свят? Например виждаме, че някои епископи от определени православни църкви просто не искат да разговарят помежду си. Те дори нямат евхаристийно общение. Това е голямо разделение.
Да, това е трудно.
Разбира се, ние имаме някои основни заповеди, дадени ни от Христос: да обичаме Бога над всичко, да обичаме Господа, и да обичаме ближния си както самите себе си. А след това и последната заповед – да споделяме Неговото Евангелие със света, „идете и научете всички народи“.
Много е трудно за нас, като православни, да отидем и да учим всички народи, когато сме разделени.
Много често се срещаме с такива ситуации – чувам тези истории постоянно – хора споделят Евангелието, споделят православната вяра с други хора. И тогава им казват: „Ако вие сте истинската вяра, ако православието е истинското учение, защо не можете да се разберете помежду си? Защо се карате помежду си?“
Което, разбира се, е неразбиране на това какво означава „съгласие“ в догматичен смисъл. Но за външния свят е напълно очевидно, че изглежда така, сякаш ние не сме единни, нали?
Единни ли сме?
Ние сме единни, разбира се, но за външния свят изглежда, че не сме.
И мисля, че е много, много важно да разберем това. Има ли разкол между Москва и Константинопол? Да. Нали така? Очевидно.
Но означава ли това, че те не са единни в Христос? Не. Защото Тялото — Евхаристията, както знаем — никога не е разделено. То е едно Тяло Христово. Тялото Христово, което ти, Маргарита, приемаш в неделя в своя храм, е същото Тяло Христово, което аз приемам в моя храм.
Тялото Христово, което патриарх Вартоломей приема всяка неделя в своята катедрала в Константинопол, е същото Тяло Христово, което приема патриарх Кирил. Това не е различно Тяло Христово. Следователно в това отношение те са напълно единни.
Но единият от тях казва, че е свято да се убиват други хора, например.
Това не означава, че Тялото Христово, което той слага в устата си, е различно от Тялото Христово, което който и да е друг приема. Това е едно и също Тяло Христово.
Сега, това вече е съвсем друга история. Това е друг въпрос. Ако някой казва, че е допустимо да се убиват хора — и дори да не говорим за война.
Нека го сведем до по-елементарно ниво. Ако ти ми кажеш, дякон Йосиф: „Мисля, че е нормално да изляза навън точно сега и да убивам хора без причина — просто защото не ги харесвам, защото говорят различен език или защото не са съгласни с мен по нещо“, а аз ти отговоря: „Аз не съм съгласен с теб.“
Това е ужасно. Това е грях. Тежък грях.
Душата ти е в опасност, защото вършиш такова нещо. А после ти отиваш на литургия в неделя и приемаш Тялото и Кръвта Христови, и аз ги приемам заедно с теб. Това е същото Тяло и същата Кръв Христови, които приемаме.
Какво ще се случи с теб на Страшния съд, след като си решил да убиваш хора — това е твоя отговорност. Твоя проблем е, не мой.
Аз те обичам — който и да си ти. Обичам този човек.
Ти си допуснал грешка в преценката си, но това не означава, че вече не сме единни в Христос. Само защото някой казва, че войната е допустима — да — това не означава, че Тялото Христово е разделено. Ние казваме — и това е много важно — в молитвата преди причастие да не го приемаме за съд или за осъждане.
Ние се надяваме, че когато приемаме Причастието, няма да бъдем съдени или осъдени заради това, че сме го приели. Нашият съд е в края на времената. Ние все още не сме съдени.
Краят на времената още не е настъпил. Винаги — всеки човек — и може би това не бива да се публикува, но дори патриарх Кирил, или който и да е друг, който насърчава войната, все още има възможност да бъде простен. Трябва да признаем това.
Но що се отнася до единството на Църквата — за всички е напълно ясно, дори за онези, които не искат да го признаят, че Църквата е абсолютно единна. Тя не може да бъде разделена, защото трябва да разберем какво е Църквата. Църквата е Тялото и Кръвта Христови.
Точка. Край на историята.
Имаше един много красив текст, който прочетох, когато бях в семинарията, от Алексей Хомяков. Текстът се нарича „За природата на Църквата“.
Сега, искам да съм ясен — аз не съм богослов. Не съм академик. Но в този текст той пише, че Църквата никога не е страдала от разкол и никога не е приемала в своите недра — тоест в самата себе си — разкол или ерес.
Спомням си, че го четях и си мислех: „Но как така? В Църквата е имало разколи. В Църквата е имало ереси. Затова имаме Вселенски събори — за да бъдат разрешавани ересите“.
Но той продължава и казва, че тези хора, които са извършили разкол или са предложили ереси, в момента, в който действат по този начин, сами са се отсекли от Църквата. Те вече не са част от нея.
Мисля, че е много важно и ние да разберем, че съществува Църквата с главно „Ц“ — която е Тялото и Кръвта Христови — и църквата с малко „ц“, която е административната църква.
Ние имаме дълбоко уважение — и трябва да имаме — към нашите йерарси, към нашите патриарси, към нашите епископи, към нашето духовенство. Но трябва и да разбираме, че те са човешки същества, които допускат грешки, и че ние не възлагаме нашето доверие и нашата вяра в тях. Ние възлагаме вярата си единствено в Христос.
Дори бих бил внимателен да кажа, че възлагаме вярата си в Христос чрез тях. Ние можем да възложим вярата си директно на Христос.
Ние зависим от нашите йерарси и духовници, за да ни предават учението. В чина на ръкоположението за епископ и за свещеник се казва, че те ще „право преподават словото на истината“. Това означава, че ще ни предават правилно словото на истината.
Не на всички ни е дадено да бъдем богослови. Не на всички ни е дадено да разбираме в дълбочина богословието на нашата Църква. Още от самото начало в Евангелието — по пътя за Емаус — Христос се явява на апостолите, а те спорят помежду си за смисъла на Писанието, нали? И Той идва при тях след Възкресението и ги поучава.
Той им казва: „Всичко това в Писанието беше за Мен“, нали така? И се казва, че „очите им се отвориха“. Това ни показва, че ние имаме нужда от другите. Имаме нужда от йерархията. Имаме нужда от духовенството.
Имаме нужда от богословите на Църквата, за да ни помагат да разбираме по-добре. Но това не означава, че не можем да имаме и пряка, лична връзка с Христос.
А сега, бихте ли обяснили за Супрасъл и този Световен ден на православната младеж?
Супрасъл е инициатива, която започнахме през 2022 г. И дори бих бил внимателен, когато я наричам „организация“, защото не мисля за нея по този начин.
За мен думата „организация“ навява асоциации със структури, офис, администрация и подобни неща. А аз не искам да мисля за това, което правим, по този начин. Но заради самото название, нека условно я наречем организация.
Идеята за Супрасъл възникна поради факта, че „Синдесмос“, който съществуваше от 1953 г. и беше основан от личности като отец Йоан Майендорф, отец Александър Шмеман, митрополит Георги Худр от Ливан, блаженопочившия архиепископ Анастасий на Албания и други, беше започнал дейността си именно през 1953 г.
Някъде около 2015–2016 г., може би 2017 г. — трудно е да се каже точно — той престана да функционира. Просто спря да работи. Това е по-дълга история, в която няма нужда да навлизаме, но факт е, че дейността му просто прекъсна.
След като той спря да организира събития, реално не остана място — нито хора, нито организация, нито каквото и да е — което да създава пространство, в което православни младежи от различните църкви да могат да се срещат. Имаше различни двустранни връзки — например между младежи от Румъния и Полша, от България и Сърбия — такива неща съществуваха, но нямаше едно място, където всички от различните църкви да могат да се съберат заедно.
През 2019 г. бях с митрополит Тихон от Православната църква в Америка, когато той посети патриарх Вартоломей в Константинопол. Аз бях с него. Прекарахме там три или четири дни. Патриарх Вартоломей ме познаваше — знаеше, че съм работил за „Синдесмос“.
По време на моята работа там сме се срещали много пъти. И един следобед, в разговор между патриарха и митрополита, патриархът ме попита: „Какво стана със Синдесмос?“ Аз му отговорих, че е спрял да работи. И той каза: „Ти наистина трябва да направиш нещо по този въпрос, защото е много важно да имаме такава организация, такова пространство, където младите хора да могат да се срещат.“
Когато патриархът ти каже „трябва да направиш нещо“, започваш да си мислиш: „Добре, може би наистина трябва.“ Това беше през лятото на 2019 г.
Започнах да разсъждавам какво бихме могли да направим. Кой съм аз, че да правя нещо подобно? Но отделих доста време да мисля. По онова време имах много ангажименти в работата си и нямаше много време за това. Но след като напуснах работа и се преместих в Полша, вече имах повече време да размишлявам.
Взех много сериозно думите на патриарха. Събрах малка група хора, на които имах голямо доверие — хора, които също работеха с младежи. Около три месеца мислихме какво да направим, как да решим този проблем, как да отговорим на тази възможност — бих го формулирал така.
Говорихме с много хора — епископи, младежки работници, млади хора — и задавахме въпроса: „Как би могло да изглежда това?“ Именно архиепископ Анастасий ни предложи: „Не започвайте организация.“ Той каза: „Ако започнете с организация — кой ще е директор, кой ще прави това и онова, с някакъв план — вие винаги ще храните плана и структурата. Вместо това създайте събитие, организирайте събитие, поканете хора и оставете Светия Дух да действа.“
И точно това направихме. През 2022 г. организирахме първото събитие в Супрасъл, в манастира „Благовещение“. Направихме го там по няколко причини.
Първо, аз живеех в Полша, което логистично улесняваше нещата. Второ, имам добри отношения с Полската православна църква. Трето, там има история на младежки събития — както ти казах по-рано.
Още от 1994 г. в Супрасъл са се провеждали такива срещи. За мен беше много важно да се върнем към тази история, защото едно от нещата, които според мен ние много лошо правим в Православната църква, е да поддържаме приемственост. Всеки винаги има „нова идея“ и не надгражда върху онова, което е било преди.
Смятам, че това е голям грях, който извършваме в Църквата. Трябва да надграждаме върху онова, което е било преди нас. Особено сега, когато толкова много хора се връщат в Църквата или идват като новопокръстени с нови идеи — което е много хубаво — но те трябва да помнят, че влизат в семейство с много дълга история и е важно да я познават.
Не е случайно, че в неделята преди Рождество Христово четем родословието на Христос — този на пръв поглед странен евангелски текст „роди еди-кой си еди-кого си“. Смисълът е да ни напомни, че сме част от история, част от семейство. Всеки има своето родословно дърво, но всички сме част от нещо по-голямо и често го забравяме.
Затова решихме да започнем в Супрасъл — защото това място е част от тази история. То ни свързва с миналото. И събитието беше изключително успешно. Имахме студенти от цял свят — от Уганда, Кения, Ливан, от цяла Европа, от Америка. Наистина усещахме действието на Светия Дух и видяхме, че младите хора искат такива срещи.
Може би Църквата се нуждаеше от подобни събития — казвам „може би“, защото ми е трудно да кажа от какво точно „се нуждае“ Църквата. Но ние продължихме.
През есента на 2022 г. решихме, че ако ще продължаваме, трябва да има някаква форма на организация, защото първия път всичко беше много спонтанно — бяхме само аз и един приятел, без юридически статут. Затова през октомври 2022 г. проведохме онлайн среща с всички участници от лятото и решихме как да продължим.
Когато дойде време да изберем име, някой предложи просто да вземем името на града, където се срещнахме за първи път — Супрасъл. Имаше и препратка към идеята за Шенген — всички знаят Шенген като зона без граници, но малцина знаят, че това е името на град в Люксембург.
По същия начин се надяваме Супрасъл да стане известно не само като място с важен манастир в историята на Църквата, но и като идея. Самият манастир в Супрасъл винаги е бил място на среща между различни култури — монаси от Сърбия, Гърция, Русия, Украйна.
И точно това искаме да бъде Супрасъл — място, където различните култури в Православието се срещат, общуват и се опознават.
Някои хора — с което аз не съм съгласен — казват, че подобни събития трябва да „работят за единството на Църквата“. Аз отхвърлям това, защото Църквата е единна. Нашата задача не е да създаваме единство, а да разкриваме онова единство, което вече съществува.
Както казах по-рано, ние сме единни в Христос, но политиката, културата и други фактори понякога прикриват това единство и не ни позволяват да го видим ясно. Надявам се това, което правим, да помага именно за разкриването на вече съществуващото единство.
Хората обичат да казват: „Нека работим за единство.“ Но какво означава „към единство“? Ние вече сме единни. Нека просто го разкрием.
По темата за единството — вие сега живеете в Полша. Полша е може би по-скоро римокатолическа страна, но има и много православни общности. Как върви диалогът между римокатолиците и православните в Полша?
Не съм експерт по тези въпроси и ще бъда честен — в живота си в Православната църква в Полша се старая да бъда много тих.
Опитвам се, както казваме на английски, да бъда „под радара“, така че хората да не ме забелязват особено, и не се въвличам много в нещата. Но от това, което виждам — от моята, бих казал, неособено подготвена перспектива — има различни нива.
Разбира се, има нивото на йерархията — епископи с епископи между двете църкви — и предполагам, че отношенията там са коректни. Не знам със сигурност, но изглежда, че се срещат официално по различни поводи. Доколкото ми е известно — макар че не съм напълно сигурен — вероятно има официални срещи, но не знам дали има някакъв устойчив, формализиран диалог.
Знам, че преди две седмици беше Седмицата на християнското единство и имаше събития, на които православни и католици участваха заедно. Така че на това ниво нещо се случва.
Но мисля, че на нивото, което е най-важно — хора с хора — повечето хора просто не споделят вярата си. Те не говорят много за това. Ако работя някъде — в университет или на друга работа — не говоря за вярата си с колегите си, и те не говорят за своята вяра с мен. Има едно такова усещане, че просто не се говори за религия. Може би е така навсякъде по света, не знам, но съществува тази нагласа да не обсъждаме религията помежду си. Така че, отново казвам, това са неща, за които нямам дълбоки познания.
Знам, че когато започна войната в Украйна, в Полша имаше силни асоциации между Православната църква и Русия. В много от нашите храмове използваме църковнославянски, а съобщенията и дори проповедите понякога се изнасят на руски, а не на полски. Вероятно това е породило въпроси в полското общество относно Православната църква.
Мисля, че като цяло за полското общество Православната църква изглежда като нещо „чуждо“ — нещо, което не е полско, не е част от полската култура, а идва отвън. В същото време знам, че Православната църква в Полша има силно присъствие в обществото, извършва много хуманитарна дейност и е важен обществен фактор.
Но ми е трудно да кажа повече за отношенията между двете църкви.
Какво е вашето послание към младите хора в Православието?
Да се обичаме един друг — съвсем просто. Да обичаме Христос, но и да се обичаме помежду си, и да не съдим другите. Мисля, че живеем във време, в което е много лесно да се съдим взаимно.
Живеем във време, когато много хора — тук в България, на други места в Америка — откриват Православието, връщат се към Православието, опитват се да изградят по-добра връзка с Иисус Христос. И мисля, че едно простичко послание е да се върнем към това, за което говорихме по-рано: аз бях възпитан от баща си, който пък е бил ученик на отец Александър Шмеман, да живеем литургията всеки ден от живота си.
Да разберем, че православният ни живот не се изчерпва с времето, когато сме в храма. Не е само времето, когато стоим пред иконния ъгъл сутрин или вечер. Това са лесните моменти да бъдеш православен.
Много е лесно да бъдеш православен, когато си в църква, когато четеш молитвите си. Истинското предизвикателство е да бъдеш православен през всички останали моменти от деня — което означава да следваш примера на Иисус Христос: да обичаш хората, да бъдеш отворен към тях.
Погледнете неделите, които имаме в този период. Миналата неделя беше Неделята на Закхей, митаря. След това идва неделята на Блудния син. По-късно ще имаме Неделята на митаря и фарисея. Всички тези разкази ни показват, че Христос винаги проявява особена милост към хората, които са най-далеч от Църквата.
Той обича всички еднакво, но именно онези, които са най-далеч, имат нужда от малко повече любов, от малко повече грижа, от малко повече внимание. В притчата за митаря и фарисея фарисеят стои отпред в храма и казва: „Аз правя всичко правилно. Моля се постоянно.“ А онзи отзад казва: „Господи, помилуй ме, грешния.“
Бог ги обича и двамата, но по особен начин откликва на този, който е прост, смирен и истински разкаян в сърцето си. И мисля, че ние трябва да се грижим именно за такива хора и да не съдим.
Ние не сме шампиони. Не сме спечелили някакво състезание, защото сме станали православни или защото практикуваме Православието. Ние сме служители. И нашата задача — както казах в началото на интервюто — е да обичаме Господа, нашия Бог, с цялата си душа, с цялото си сърце и с целия си ум; да обичаме ближния си като себе си и да споделяме Неговото Евангелие със света.
Наскоро изнесох лекция в семинарията във Варшава и заглавието ѝ беше „Как да съхраним мисионерското сърце на младите хора“. Защото искрено вярвам, че всеки човек по природа има желание да споделя.
Виждате децата: „Мамо, виж какво имам!“ Ние искаме да разказваме, да показваме. Дори по егоистичен начин — всички искаме да кажем: „Аз направих това. Виж.“ Споделянето е нещо естествено.
И тогава възниква въпросът: защо, когато получим нещо толкова красиво като Православието, изведнъж не искаме да го споделяме? Или може би не знаем как да го споделяме. Може би си мислим, че трябва да сме богослови, за да говорим за него.
Често казват, че говоря „от сърце“. Това е единственият начин, по който умея да говоря — от своя опит и от сърцето си. И се надявам, че по този начин давам пример: не е нужно да имаш всички отговори. Аз нямам всички отговори. Не е нужно да знаеш всичко за православното богословие.
Не е нужно да познаваш Писанието така, както някои протестанти го познават, цитирайки стихове. Нужно е да живееш християнски живот. И хората ще го видят. Те ще усетят любовта, която носиш.
Така се споделя Евангелието.
И ако трябва да кажа нещо още на младите хора — ще го кажа чрез една история. Всички, които ме познават, знаят, че я разказвам често, защото е много важна.
Имаше един богослов и свещеник в Америка — отец Томас Хопко. Когато за първи път отиде в Русия през 1992 г., той беше заедно с баща ми и с тогавашния ми епископ — архиепископ Йов от Чикаго. Беше около януари, по това време на годината, и те отидоха на среща на православна младеж.
Комунизмът току-що беше паднал и имаше силно желание за работа с младежите в Руската църква. Поканиха отец Томас, епископ Йов и баща ми да споделят идеи за младежка дейност.
Докато бяха там, отец Томас поиска да се срещне със старец в Сергиев Посад, в Троице-Сергиевата лавра. Старецът беше много известен. Срещата се състоя в една трапезария, подобна на тази.
Отец Томас се беше подготвял дълго за тази среща и имаше много въпроси. Когато влезе, старецът му каза: „Отче Томас, знам, че имаш много въпроси и търсиш мъдрост, но аз имам само три неща да ти кажа.“
Първо: светът е зъл и е паднал свят.
Второ: плачи и искай прошка за греховете си.
Трето: изяж едно парче шоколад.
И му подаде кутия с шоколад. След което си тръгна.
Това беше всичко.
По-късно отец Томас изнесе лекция за това в семинарията и обобщи така: знаем, че светът е паднал — не такъв, какъвто Бог го е замислил. След Адам и Ева бяхме изгонени от рая и сега трябва да работим, за да се върнем там.
Затова, когато има войни, аборти, всякакви грехове — не се учудвайте. Не се шокирайте. Ако се шокирате, значи не познавате историята на спасението. Това е паднал свят.
Но чрез смъртта и Възкресението на Христос ни е дадена възможността да се върнем в рая. И го правим, като искаме прошка за греховете си и молим Господа да ни помилва.
На английски думата „mercy“ — „милост“ — няма същото значение, както в гръцкия език. „Милост“ означава да бъда изпълнен с онова, което ми липсва. Да ми се даде всичко, което нямам. Затова, когато казваме: „Господи, помилуй ме“, ние казваме: „Господи, дай ми всичко, от което се нуждая, за да достигна спасението.“
И после — изяж едно парче шоколад. Радвай се на живота.
Свети Софроний, когото честваме тази година — 130 години от рождението му — има един известен израз: „Винаги стой на ръба на отчаянието, а после седни и изпий една чаша чай.“ Не се вземай прекалено насериозно.
Баща ми — и мисля, че го е получил от отец Шмеман — винаги казваше: „Погледни учението на Господа. То е просто.“ Христос не е казал: „Направи това, това и това.“ Той е казал: „Покайте се. Променете се.“
Просто — но не лесно. Простото и лесното не са едно и също.
И баща ми винаги ми казваше: „Йосиф, не усложнявай онова, което може да бъде направено просто.“
Отец Шмеман в дневниците си има един ред: „Защо в Църквата говорим толкова много? И за какво?“ Христос е учил на много прости неща.
Има една американска поговорка: *Keep it simple, stupid* — „Дръж го просто.“ Нека не усложняваме.
Добре е да учим богословие, добре е да познаваме историята на Църквата. Но онова, което е необходимо за нашето спасение, е много просто: да обичаме Господа с цялото си същество, да обичаме ближния си и да споделяме Евангелието.
Това се надявам да правим чрез Супрасъл — да вдъхновяваме и други, и да разкриваме единството на Църквата. За мен винаги е удивително как на нашите срещи само за няколко часа всички стават приятели — независимо откъде идват, дали говорят добре английски, дали са по-срамежливи. Светият Дух действа.
И това ми показва, че ние не трябва да ставаме семейство. Ние вече сме семейство. Просто трябва да го осъзнаем.
Независимо дали си станал православен миналата седмица, или си православен цял живот — дори има един човек тук, който още не е православен, а е оглашен — аз го чувствам като семейство.
И се надявам това да е, което правим.
