Християнство.бг
О. д-р Джон Хрисавгис / Public Orthodoxy
Между сензационните крайности – появата на Вселенския патриарх в Белия дом във Вашингтон, за да бъде посрещнат от президента на Съединените щати, и явяването на православен игумен в наказателните съдилища на Атина, Гърция, за да отговаря на обвинения в корупция – малцина забелязаха скорошната кончина на архимандрит Василий от Света гора на 17 септември 2025 г. Той бе погребан незабележимо и скромно – по начина, по който обичаше и по начина, по който живя – на мястото, което го формира и което той самият помагаше да се оформи повече от половин век.
Страстно и безапелационно (понякога дори до раздразнение) горд със своето гръцко (и особено критско) наследство, но същевременно интелектуално и естетически привлечен от руската диаспора, Василий (Гондикакис) се оказа водеща сила за възстановяването на монашеството на Атон и видна фигура в обновлението на православното богословие през последните десетилетия. Той бе неразделна част от поколението, повлияно както от начина на живот на светия подвижник Паисий (1924–1994), така и от мирогледа на мирянина-мистик Димитриос Кутру̀бис (1921–1983) – същото поколение, което формира личности като Христос Янарас (1935–2024) и Анастасий Янулàтос (1929–2025).
„Все още си спомням препълнените църковни зали и университетски амфитеатри в Атина — обикновено по-радикалния юридически факултет, а не толкова закостенялата богословска школа — в края на 70-те години, когато студенти от различни дисциплини прииждаха, за да бъдат заредени и запленени от неговото удивително свежо и незабравимо сократовско красноречие, когато беше в разцвета си.“ Спомням си едно такова претъпкано събиране в самото начало на моето следване в Атина, когато един студент вдигна ръка и призна, че не може да разбере Бога в света: „Аз съм атеист!“, възкликна той. Отец Василий спокойно отвърна: „Тогава сме на едно и също място! Аз търся Бога всеки ден!“
Но отвъд силата на писаното и изреченото слово, това, което винаги изпъкваше според мен, бе тихата, макар и революционна увереност на отец Василий. Това, което ме удивляваше, беше начинът, по който – за разлика от всеки друг, когото съм срещал – отец Василий умееше да съчетава величие с кротост и убеждение със състрадание. Когато си го припомням, спонтанно ми идва наум духът, който някога ни вдъхна, говорейки за срещата си със съвременен светец, което тук ще перифразирам: „Знам, че такива хора съществуват, защото познавах един!“ Срещата с отец Василий беше именно такова формиращо преживяване в живота ми.
Василий буквално реформира и преобрази уникалната крепост и историческата република на православното монашество, когато се премести на Света гора в средата на 60-те години. Заедно с избрана група млади богослови той изостави обещанието за следдипломни изследвания, за да преследва „скъпоценната перла“, която откри в тайнствения живот на Църквата и в мълчаливото уединение на монашеството. Понеже въплъщаваше пътя на Писанието и Преданието, той разбираше, че отвъд философското „Мисля, следователно съществувам“ стои истината на светеца: „Умирам, следователно живея“ – истина, която той пое от авва Исаак Сириец, когото смяташе за най-мощния духовен екстракт, от който само една глътка може да те повали в несвяст.
Това бе време на друга духовна революция на Света гора, от която Гръцката църква никога не се възстанови напълно – епоха, през която затворените в манастирите монаси реагираха срещу икуменическите инициативи на тогавашния патриарх Атинагор към Римокатолическата църква. Само на трийсетина години тогава, отец Василий пое ролята на съвременен Григорий Палàма „в защита на исихастите“ и написа остро критическо съчинение срещу западното богословие, основано върху основни елементи на православната духовност. Текстът първоначално се появи през 1974 г., а по-късно бе преведен на английски под заглавието Hymn of Entry (Изд. „Семинария „Св. Владимир“, 1984). Гръцкото подзаглавие улавя същността на неговото виждане и писане: „Елементи на литургично преживяване на тайнството на единството в Православната църква“ („Elements of a liturgical experience of the sacrament of unity in the Orthodox Church“).
Всъщност тази първа книга си остана единствената му монография. След това той написа толкова много, но в същото време и толкова малко. В известен смисъл всяка следваща лекция или публикация беше като серия бележки под линия към неговото първоначално есе. Само миналата година манастирът „Иверон“ издаде книга с негови размишления под заглавието Footprints, която съвсем точно служи като епилог на неговия живот и мисъл. Тя е и напомняне за един истински икуменически, космополитен монах, който се движеше еднакво свободно в духовни и светски среди – сред интелектуални гиганти и благочестиви баби, както и сред художници и учени. Завладяващи и оживени разговори в неговата скромна килия в манастира „Ставроникита“ – с такива светила като Панайотис Нèлас (1936–1986) и Никос Пендзикис (1908–1993) – оставиха неизличим отпечатък в мен като впечатлителен млад студент по богословие, когато често посещавах „Ставроникита“ по църковни празници и училищни ваканции.
Дори манастирите, в които той служеше като игумен – „Ставроникита“ в продължение на двадесет и две години и „Иверон“ в продължение на петнадесет – бяха различни от други, които градят своята репутация върху пищност и слава. Първият безспорно е скъпоценен камък на иконографското величие и архитектурната изисканост. Вторият е сред най-древните свети места и най-посещаваните поклоннически дестинации, основан през Х век, с международен произход (всъщност грузински; последният грузински монах почина през 1955 г.!) и дом на легендарната чудотворна икона на Божията майка, смятана за „врата“ и „покровителка“ на Света гора. Тези особености са тихи напомняния за присъщата широта и дълбочина на Атон, които често се пренебрегват в новопоявилия се ентусиазъм да се представя Православието като изолирано от останалия свят. Една от по-малко известните, но по-симпатични черти на отец Василий бе може би неговата способност да узрява чрез самокритика. В по-късните години той разсъждаваше върху дързостта на своето първоначално всеобхватно осъждане на Запада; или поне осъзна, че не е необходимо да бичува слабостите на другите изповедания, за да изтъква скритите съкровища на собствената си традиция.
Първо го срещнах през пролетта на 1977 г., в атонската килия „Свети Кръст“, където отец Паисий – в самия ден на завръщането си от Австралия, където бе пътувал заедно със своя духовен отец Паисий, по покана на своя сънародник критянин Стилианос [Харкиянакис] (1935–2019), тогава архиепископ на Австралия, с когото се радваше на близко приятелство и който несъмнено му предложи по-фин поглед върху икуменическите отношения. Заедно със стареца Паисий, той бе прекарал целия Велик пост, изслушвайки изповеди и изнасяйки беседи пред общности в Сидни, Мелбърн и Аделаида, преди да се върне, за да прекара Страстната седмица в техния манастир. С един единствен, безмълвен жест, отец Василий успя да „прерисува“ целия образ на Православната църква в Австралия, представяйки пред общностите един дотогава неизвестен подвижник, който през 2015 г. бе канонизиран за светец и впоследствие признат за закрилник на Църквата там. Две десетилетия по-късно, през 1997 г., макар и по мое плахо настояване, отец Василий прие да посети семинарията „Св. Кръст“ в Бостън, за да прекара известно време в кампуса, наставлявайки и вдъхновявайки студентите в критичен период, когато институционалните смутове бяха надделели над духовната трезвост. Спомням си как го заведох в местната книжарница „Barnes & Noble“ в Честнът Хил, Масачузетс, където той остана смаян от огромния отдел „самопомощ“ (личностно развитие, бел. ред.). Тихо прошепна: „Хората наистина ли мислят, че могат да се спасят сами?“
Все още си спомням как придружавах отец Василий на едно погребение в административната столица на Света гора през 1978 г. Вървяхме сякаш с часове под проливен дъжд по тогавашните кални пътеки (сега вече асфалтирани пътища) – от „Ставроникита“ до Карея. Той започна очарователна игра – да отгатваме дали следващата крачка ще ни отведе върху твърда земя или в локва кал. Пристигнахме в една изоставена къщичка посред нощ, където той трескаво търсеше нещо, с което да нахрани младия си спътник, тогава едва двадесетгодишен. Накрая седнахме един срещу друг в продължение на часове, споделяйки сух хляб и няколко маслини в дълъг и непринуден разговор, докато слънцето започна да изгрява в безмълвно величие.
Така завинаги ще запомня този кротък великан и безмълвен революционер.
Отец д-р Джон Хрисавгис е изпълнителен директор на Института за икуменически изследвания „Хъфингтън“ към Богословската школа „Светия Кръст“ (САЩ). Роден е в Австралия. Завършва богословие в Атинския университет и изучава византийска музика в Гръцката консерватория. Докторската си степен защитава в Оксфордския университет. След престой на Атон служи като личен секретар на архиепископ Стилианос в Австралия, където съосновава Богословския колеж „Св. Андрей“ и преподава в Университета на Сидни. По-късно е назначен за професор по богословие в Богословската школа „Светия Кръст“ и ръководител на програмата по религиозни изследвания в Хеленик Колидж. Автор е на множество книги и статии на различни езици в областта на богословието, духовността и екологията. Сред публикациите му са и три тома с избрани трудове на Вселенския патриарх Вартоломей, както и биография на Негово Светейшество, издадена от Harper Collins.
