Ренета Трифонова
Монасите, които доближиха „руския мир“, просто се преместиха на друго място и признаването на ПЦУ в света може да стане по-трудно.
Някога УПЦ беше такава институция в Украйна, че дори враговете ѝ я уважаваха. Сега много от нейните приятели се отнасят към нея с изненада и дори с осъждане. Основната причина за тази промяна беше политиката и риториката на нейните лидери и говорители, въпреки че самите те не искат да го признаят. Това напомня поведението на евангелските фарисеи, които обичаха да учат другите как да живеят, но не прилагаха тези уроци върху себе си. В края на краищата УПЦ все още системно отказва да признае явните факти на колаборационизъм и преки престъпления от значителен брой клирици и йерарси на тази църква.
Украинците, травматизирани от войната, нямат желание да разберат кой в УПЦ е прав и кой е виновен и затова цялата структура като цяло се превърна в компактна и удобна мишена за хвърляне на копия от омраза по нея, което компенсира болката, причинена от руснаците. Но на някои в УПЦ като че ли им харесва да бъдат изкупителна жертва, защото иначе не може да се обясни патологичното им нежелание да признаят своите грешки, както и желанието им да продължават да провокират обществото.
Те обаче предпочитат да се представят не като изкупителни жертви, а като мъченици – което, разбира се, радва гордостта им. Особено удобно е да се смятате за мъченик, когато – за разлика от истинските мъченици – не трябва да рискувате живота и свободата си заради своята вяра. Защото единственият риск за живота на вярващите в УПЦ сега е руската агресия и свободата на някои йерарси може да бъде ограничена само, ако бъдат разследвани техните престъпления. Такива обаче все още няма, с изключение на скорошното съдебно разпореждане митрополит Павел да остане в комфортните условия на собствената си вила.
За съжаление, ситуацията често умишлено се опростява и изобразява в черно-бели тонове, където УПЦ е почти въплъщение на световното зло. Ето как масовото възприятие се подхранва манипулативно, култивирайки омраза към определена социална група в Украйна именно като социална група. Това може би е удобно за властта, която трябва по някакъв начин да канализира силните обществени емоции.
Освен това ПЦУ, както понякога изглежда, се възползва от обществената травма. От една страна, предстоятелят на ПЦУ митрополит Епифаний прави правилни изказвания, за да намали нивото на омразата към УПЦ. От друга страна, не може да се отрече известно нетърпение на тази църковна структура да увеличи своя символичен капитал за сметка на Лаврата, дори и последната да е обезлюдена.
Тактически и държавата, и ПЦУ имат определени активи: обществото произвежда пари, а ПЦУ заменя бившия монопол в Лаврата със свой собствен. Стратегически обаче има малко ползи за всички. Ако в лаврата е имало монаси, които са повярвали на „руския мир“, те не са ходили никъде, а просто са се преместили на друго място, при това – след като получиха известна индулгенция поради принудителното неудобство. В света приятелите на Украйна като че ли за първи път открито повдигнаха въпроси за ценностите, за които се бори Украйна – отговарят ли те наистина и изцяло на ценностите на цивилизования свят? Това потенциално отслабва глобалната подкрепа за Украйна.
Възприемането на ПЦУ също се влоши, особено сред църквите, които се колебаеха да я признаят. Последното и може би най-важното е, че менталната дистанция между украинците, които се идентифицират с УПЦ и ПЦУ, значително се увеличи и следователно времето на консолидацията на украинското православие още повече се отдалечава.
Източник: Liga.net
