Християнство.бг
Публикуваме интервю с архим. Никанор, игумен на Църногорския манастир, с когото екипът на Християнство.бг проведе дълъг и откровен разговор за случая с Мерданския манастир. Казусът с монахиня Доротея е само част от въпросите, които зададохме и отговорите, които получихме по време на дискусията, но решихме да я публикуваме цялата, тъй като този случай е резултат от много по-широк кръг проблеми, на които рядко обръщаме внимание, а те са важни за църковния ни живот. Надяваме се проблемът скоро да се разреши по начин, който да не тревожи християнската съвест на хората в с. Мерданя. В разговора си се обединихме около това, че когато страда член на Църквата – един от нас – не можем да се правим, че нищо не се случва, не можем да не му помогнем. Христовото евангелие ни задължава да го сторим.
За случая в с. Мерданя, опасността от сектантството вътре в БПЦ, политическото „православие“ и отговорността ни като духовници и миряни
– Отче игумене, говорихме с Вас да проведем един разговор за проблема в Мерданския манастир. Като член на Съвета на манастирите на Софийска епархия получавали ли сте някакъв сигнал за проблема в него? Оказва се, че той е вече симптоматичен – поредния проблем в манастир на БПЦ.
– Този съвет разглежда само въпроси, свързани с манастирите в Софийска епархия, съответно към нас не е изпращан и няма смисъл да бъде изпращан никакъв сигнал. Казусът с Мерданския манастир обаче доби широко медийно огласяване и това, което мога да коментирам отстрани е, че въпросът е сложен и нееднозначен.
– Започнаха много сериозни публикации по тази тема, даваха репортаж от манастира по НОВА ТВ, хората се обединиха в общност, в която се вижда, че те няма да оставят нещата така. В този ред на мисли може ли Св. Синод и Съвета на манастирите със специална комисия да обърне внимание на този случай във Великотърновска епархия?
– Синодът няма специално звено или орган, който да се занимава с такива въпроси в отделните епархии. А пък Съветът е консултативен орган, който дава становища, които след това епархийският съвет по свое усмотрение приема или отхвърля, но само по въпроси от компетентността на софийския митрополит.
За проблема в Мерданския манастир може да се каже, че този случай е от тези, които нямат елементарно решение. Това е пословичният конфликт „манастир – село“, който е много често срещан в БПЦ, и при който никога не може да се даде отговор по принцип кой е прав. Всеки отделен случай е сам за себе си и как трябва да се постъпи, това зависи от много специфични за всяко място обстоятелства.
Да започнем подред. Манастирът е място, предназначено за обитаване от монаси, които живеят в уединение – място за по-напрегнат молитвен и въобще християнски подвиг. Хората по селата обичат да подчертават, че манастирът е строен от дедите им, но дори и така да е – той не е строен от тях, за да бъде селски клуб, а да е именно манастир със своите специфични функции – място за молитва и интензивен духовен живот. В този смисъл манастирът се управлява от игумен, игуменка и манастирски събор под надзора на съответния епархийски митрополит. В този чисто административен аспект, хората в Мерданя не са в изгодна позиция, тъй като всички решения относно светата обител по Устава на БПЦ-БП се вземат от митрополита без ничие чуждо вмешателство. Тоест, протестиращите в с. Мерданя нямат нито канонично, нито правно основание да се бъркат в живота на манастира. Както се казва, това е „сухата статистика”.
Въпросът обаче има и други измерения, които бих искал да осветля. На много места в страната има създаден неписан „патримонуим“ на селските баби върху съответната близко разположена св. обител. Тоест, който и да стане там монах, на практика ще се чувства като натрапник или прислужник на „селото” – понеже бабите се разпореждат в манастира като у дома си, за всичко правят забележки, устройват вътре селски празненства и т.н., без да питат игумена или игуменката за каквото и да е било. „Откак се помним, все така е!” – тържествуващо отговарят бабите на всеки опит за разговор по темата.
– Но нали хората около манастира са енорийска общност?
– Не навсякъде е така. Действително, има обители, които изпълняват ролята и на енорийски храм. Има и такива, около които се е създала своеобразна „манастирска енория” от духовни чеда на игумена. Има обаче и класически манастири, какъвто е нашият „Св. Безсребърници” – ние не приемаме миряни на изповед, съветваме ги да участват в богослуженията в рамките на своята си енория и ги каним да споделят с нас единствено храмовите ни празници – манастирски всенощни бдения.
Като уточнихме тези неща, трябва да кажем, че църквата не се изчерпва само с монашеството. Не бива да се превръщаме в богомили и да разделяме Божия народ на „съвършени” – тези, които са по манастирите, и на „слушатели” – един вид вярващи от по-нисша категория. Евангелската пастирска грижа трябва да бъде еднаква към всички, защото БПЦ не е просто едно от многото вероизповедания, а претендира да бъде кажи-речи официална църква, която не отказва поканите да присъства и свещенодейства на светски, държавни мероприятия, а митрополитът на една епархия се счита за духовен отец и пастир на всички православно кръстени в неговата област. Църквата трябва да има еднакво отношение към всички, а не за едни да е майка, а за други – мащеха. Тук ще повторя, че всеки случай, който касае конфликт между манастир и село, има своите специфични особености.
Ето, в Мерданя за съжаление се получава едно огромно изкушение за миряните, тъй като те не могат да приемат равнодушно ставащото – то за тях е скандално и травмиращо. Защото не просто не е християнско, а въобще не се вмества в представите за човешкия морал един човек, който на 17 години е посветил себе си на Бога, след повече от половин век неукоризнено служение, да бъде изхвърлен от светата обител като нещо непотребно. И макар формалното право да е на страната на митрополита, това право се ограничава от Евангелието, защото църквата не е институт, в който всеки може да прави това, което му дойде наум, само защото има власт.
– Оказва се тогава, че този проблем е първо с нравствен и евангелски характер, и чак след това е някакъв вътрешен проблем на БПЦ.
– Да, точно така, този проблем касае първо евангелската нравственост и чак след това властовите правомощия на митрополията. Формално правото е на страната на последната, на епархийския архиерей, който е в правото си да решава и никой не може да му се бърка кого да назначи или да освободи от манастира. Но всичко, което прави и архиереят, и свещеникът, трябва да бъде подчинено на една цел – съ-служението на Христос като Бог и Велик Архиерей в привеждането на хората към вярата и спасението. Тези, които отблъскват хората от църквата могат по устав да са изрядни, но според Евангелието ще имат грях. Затова буди недоумение защо монахинята не е преназначена, не ѝ е потърсено и предложено място в друг манастир, за да не се получава тази съблазън – да бъде оставена на улицата. Нещо, което силно смущава хората.
Тук е мястото да подчертая, че нямам осъдителни мисли спрямо Великотърновския митрополит, защото като човек, който управлява голяма епархия с манастири, той няма как да е навсякъде и да знае подробно къде какво се случва.
Но за мен е очевидно какво е станало. В манастира са дошли хора отвън, разбира се, с негово разрешение, и те една година и половина не са спрели да доносничат и интригантстват срещу монахиня Доротея. През това време един ден не е минал, без да опитват да въведат митрополита в тотална заблуда относно качествата и действията на възрастната монахиня Доротея. И както виждаме, доста време им е трябвало, докато успеят да му създадат тази лъжлива представа, която го е накарала да направи стъпката, запалила искрата на огромен пожар – защото случката не е никак за подценяване.
Затова, на първо място нека вникнем в нравствения облик на претендиращите за „светогорско монашество”, за „истински православен чин в манастира“ (явно досега е имало някакъв друг чин) – на практика упрек спрямо митрополит Григорий, а и спрямо предишния митрополит Стефан, сякаш те не са наясно какъв живот се води в епархийските манастири.
В този контекст ще дам пример от Света гора. Да вземем прославените наскоро св. Йосиф Исихаст и св. Ефрем Катунакиот. Когато отиват при някой старец, те не му вгорчават живота така, че старецът да избяга от тях и после да кажат: ние не сме го гонили, той сам напусна манастира… Напротив! Търпят му всички несъвършенства и теготи точно според апостола: „Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов (Гал. 6:2), дори някои от тях да са осъдителни – за такъв случай разказва самият преп. Ефрем. Гледаш стареца, угаждаш му, той ти се кара, хули те, но ти не го клеветиш, не се оплакваш, че старецът е лош, че е нетърпим, и не предлагаш той да си тръгне, понеже дошлите след него са повече и едва ли не управляващият келията манастир да бъде принуден да вземе решение кого да изгони! Когато монасите са смятали игото на такъв старец за твърде тежко или неподходящо за себе си, те са взимали благословение и са го напускали. Всичко това го виждаме в житието на св. Йосиф Исихаст. Казано на прост език: щом не ти отърва в един манастир с неговия старец, напускаш го, без да създаваш такива условия, че той самият да бъде изгонен, за да заемеш ти неговото място. Защото вместо благословение, ще получиш обратното!
И тук в случая с Мерданския манастир, виждаме една постъпка, която няма нищо общо с монашеството. Ако тези монахини не могат да изтърпят една възрастна жена монахиня, те самите какво монашество могат да ни покажат? Да четат часове наред акатисти и да правят поклони, без да имат „грам“ търпение, смирение – за любов да не говорим?! Че това не е монашество!
– Тук трябва да направим връзка с един друг въпрос – за „кадруването“ в БПЦ. По случая с Мерданския манастир – 51 години досега общността е била мирна и тиха, с всички вътрешни проблеми. Хората от селото са посещавали манастира, имало е богослужение, но в един момент идва „нова млада смяна“ и вместо тази църковна общност да се преобрази, защото ще започне нов живот, европейски средства ще дойдат, ще има ремонт на храма… избухват скандали. Това е пореден проблем, който показва, че „кадровата политика“ на БПЦ не е на необходимото ниво. Не е ли по-добре да не се назначават изобщо такива неподходящи хора, които пръскат общности и разрушават всичко създадено до този момент? Това е хроничен проблем на БПЦ.
– Специално тази „нова смяна“ в Мерданския манастир е ръководена от „вторично“ постригана монахиня, която не може да покаже документ за канонично пострижение в малка схима – тя не може да каже в коя митрополия е постригана за пръв път, от кой каноничен митрополит или духовник и в чий монахологион е записана за първи път – едно изискване на чл.170, ал.1, т.6 във връзка с чл.171, ал.7 от Устава на БПЦ. Тази монахиня е постригана неизвестно къде и явно в нарушение на правилата на Вселенските събори. Това е факт, а всяко нещо в църквата, което започне без благословението на архиерея, не може да излезе на добър край.
Въпреки това обстоятелство, обаче, не трябва да се концентрираме върху качествата или недостатъците на въпросната монахиня Серафима. Всъщност, проблемът наистина е системен и е в минус на богословската общност в България. Моля да не ми се сърдят богословите за тези думи, защото с изключение на едно изследване на Алексей Стамболов преди време, не съм видял друго проучване за този феномен, за който сега ще говорим. А става въпрос за следното.
В Българската православна църква е налице апокалиптична харизматична секта, наследник на „доброто старо“ добросамарянство. След като бе доста отслабено по време на комунистическия режим, в един момент то направи „синтез“ със старостилието и протестантския по произход апокалиптизъм и се получи това, което имаме налице днес – една сравнително аморфна група с болни духовни разбирания, която е изключително фиксирана към „чудесата и знаменията“, които се случват на последователите ѝ, и с които тя се хвали – светийски мощи мироточат, икони плачат, откровения се дават във вид на сънища и видения, старци вещаят и т.н., и т.н. Тази група за съжаление намира покровители в средите на висшето духовенство, които по някаква причина не искат да сложат край на тази аномалия и тя се разпространява като злокачествено образувание в БПЦ, като увлича много неофѝти и неукрепнали във вярата. Към тази „амалгама“ от примеси, за която ви споменах (добросамарянство, старостилие, антиикуменизъм, апокалиптизъм, който през 80-те и 90-те години на миналия век беше много актуален), днес се прибавя и т.нар. политическо православие (примесено с русофилство, антизападничество, евразийство) – една идеология, която е далеч от Христос и от Неговото евангелие, но стана задължителен елемент на гореописаната секта.
Между другото, групировката не е единна, вътре между адептите ѝ има противоречия и несъгласия, но съществува някаква субординация, основаваща се на определени „духовни авторитети”. На върха ѝ днес стои едно момче, което е израснало в столичния квартал „Младост“ – човекът с трите имена – Олег-Авел-Онуфрий. Той е дясната ръка на небезизвестния руски бивш, или псевдо-старец Рафаил Берестов – един много своеобразен духовник, който контролира многочислена интернационална група, вкл. няколко последователи на Света гора, повечето от които са незаконно пребиваващи там, но титулуващи се като „светогорци“. В България неговите последователи носят монашески дрехи, без да имат канонични монашески пострижения, а някои вече са се отказали и от документите си за самоличност.
– Какво се оказва, че проблемът не е само до Мерданския манастир, а е много, много голям и дълбок?
– Да, проблемът е много по-голям и дълбок от една странна монахиня и двете ѝ руски послушнички. Води се „тиха“ и невидима борба вътре в Църквата между макар и немощното, но канонично монашество в манастирите на БПЦ, и тези хора, които се опитват по някакъв начин да се закрепят и разпространят в църковното тяло. Те имат типичното поведение и начин на живот на вирусите – влизат в тялото на възприемника и се размножават за негова сметка.
– И не само се размножават, но изглежда, че и обезкръвяват църквата отвътре. Но тук изниква другият въпрос. Това не е ли една своеобразна псевдоцърква в самата Църква? Не задължава ли това Св. Синод и богословите да разрешат – всеки със свои сили и възможности – този тревожен проблем в църковната ни действителност? Досега не му е обръщано особено внимание, а той е вече със застрашаващи размери.
– Аз съм озадачен от решенията на някои архиереи, тъй като едно е да се приеме покаянието на човека и той да не бъде отхвърлен – аз съм привърженик на този начин и смятам, че на всеки трябва да се даде възможност и шанс да завърши дните си в Църквата в покаяние – съвсем друго е обаче да се дава простор и възможност на такъв човек да продължи да върши зло, рушейки църковното съзнание на неукрепналите. Защото тези хора имат самочувствието и самосъзнанието за нещо различно и по-ценно от останалите членове на БПЦ – не забравяйте как се самоименуват те.
– Да не са представители на някакво друго „истинско“ и „чисто“ православие?
– Точно така. Те са „верните“, те са „каноничните“, а ние не сме. Те са „изповедниците“, те са „истинските“, а всички останали сме в една или друга степен „фалшиви“. Тази общност съществува като „църква в Църквата“ и нейни представители се опитват да манипулират самия Св. Синод, затова заиграването с тях е изключително опасно.
– Значи тази общност търси закрилата и благословението на наши митрополити, т.е. нейните представители са в границите на БПЦ, мимикрират под административната власт на някои архиереи, но с тези свои действия игнорират тяхната духовна власт. И виждаме, че проблемът продължава да се изостря.
– Да, това е така, защото тяхната идеология учи, че първо е послушанието към стареца и то е по-високо от послушанието към Църквата – поместна или вселенска. Ще дам пример. Един от тях беше със запрещение от своя архиерей, който е и българския патриарх, но въпреки това той продължи да служи! Според каноните това автоматично води до низвержение, но той не се трогна, нито се смутиха неговите последователи! Въпреки, че такива хора постоянно говорят за „каноничност“, явно дръзкото нарушаване на църковните правила не ги смущава, защото авторитетът на „стареца“ за тях е над авторитета на Църквата! Това е гуруизъм, сектантство, разрушаване на църковния организъм отвътре, защото те водят вътрешно-църковен прозелитизъм, набират последователи и в крайна сметка объркват хората. Между другото, възможността за набиране на последователи в средите на каноничните енории на БПЦ е единствената реална причина тази секта да не иска да напусне БПЦ и да се обособи, както това много отдавна направи БПСЦ (на която обаче всички тези прояви са чужди). Конкретният духовник, когото визирам, отиде да служи при друг български архиерей, но кой следи дали не продължава да се разнася този бацил на смесицата от вярвания, имитиращи православие, заменено всъщност от идеологията на „политическото православие“?
И ето как стигаме до момента, в който тези хора – някои повече старостилстващи, други – настроени повече апокалиптично, трети – добросамарянстващи, търсят благоволението на един или друг наш архиерей. Един от архиереите като осъзнава, че в миналото е ликвидирал монашеството в епархията си, и може би разкайвайки се за грешката си, ги приема, смятайки да възстанови по този начин монашеството. Това обаче е грешка. Направеният компромис в случая е недопустим и както виждаме, има деструктивни последици, онагледени в случая с Мерданския манастир!
И така се връщаме на казуса с монахиня Доротея. След 51 години послушание и служение в манастира – сега е навън, без грижа, без подкрепа… Недопустимо е да се отправя такова послание към Божия народ, защото всеки монах в манастир на БПЦ рискува, когато стане възрастен и не може вече да работи, няма никакъв стаж за пенсия, не е създал свое семейство и деца, които да са му опора, да бъде изритан, изхвърлен, оставен без никаква грижа! Разбирате ли какъв страшен сигнал, какво ужасяващо въздействие има това? Аз виждам огромен проблем – това чудовищно послание, което случаят с монахиня Доротея изпраща към всички нас! То ще отблъсне една огромна част от хората, които са мислещи и трезви, и които иначе биха могли да поемат пътя на монашеството. Нормалният човек все пак прави някаква сметка в живота си и разсъждава: биха ли постъпили и с него така един ден, ако се замонаши и остарее?
Създава се обаче още една съблазън за вече приелите монашество. Виждайки такава картина, нищо чудно да започнат да си мислят единствено за това как да спечелят някакви пари, да си купят нещо някъде, където да живеят, когато им дойде ред и те да бъдат изгонени един ден от манастира си. Защото къде ще отидат, кой ще ги приеме и подслони? И веднага се поражда друг проблем в монашеството – къде остава обетът за нестяжание?
С една дума, случаят „Мерданя” е тежък удар върху и без това изчезващото българско монашество. Светият Синод има моралното задължение да вземе отношение по въпроса. Ако това не стане, дните на монашеството у нас са преброени…
Ето ви, впрочем, отговор на въпроса защо толкова много наши манастири са функционирали десетилетия, а като влезем в тях, виждаме, че цари разруха. И особено ако са получавали средства, се питаме: защо не са вложени в манастира, къде са парите? А парите може да са там, където човек решава да се подсигури за „черни дни“, виждайки такива случаи като с монахиня Доротея в някои от манастирите ни.
– Това означава ли, че нашите манастири не създават сигурност за монашеския живот? Аналогично на това, което казвате, всяка една жена, която иска да стане монахиня, би имала едно наум, че като остарее и дойде „млада смяна“, тя може да бъде изхвърлена по същия начин, както монахиня Доротея, ако митрополитът реши да го направи. Такива жени не са създали семейства, които да ги приберат, но не могат да си позволят да отидат и в дом за възрастни хора, защото престоят се заплаща и монашеската пенсия няма да покрие разходите. В буквален смисъл ще останат на улицата.
– Проблемът обаче освен материално и чисто човешко, има и духовно измерение. Когато човек отиде в манастир и е последователен в духовната борба, той ще следва своя духовен подвиг, ще има свой ритъм на духовен живот, който ще очисти сърцето му от страстите и ще го приближи до Бога, като му създаде духовно устроение и блага надежда за спасение. Но изведнъж става така, че идват отнякъде някакви братя или сестри и постъпват с него по-зле, отколкото с езичник, без да почитат нито възрастта, нито стажа, нито неговия опит. Докарват го до състояние на подлуда, за да се махне, и го изоставят. Това е такова страшно изкушение – в края на живота на монаха, точно като в изображението на Лествицата. Някой може да възрази: нали изкушенията са допуснати от Бога? Да, Евангелието казва, че без съблазни не може, но Спасителят веднага добавя: „горко на онзи, чрез когото дохождат! За него е по-добре да сложи воденичен камък на шията си” – това казва Христос, не го казвам аз! Какъв огромен грях е да изкушиш човек в края на духовния му път и да го изхвърлиш от манастира, който е тихо пристанище на спасението за него! Това крие огромен риск да бъде погубена душата на този монах, което е най-страшното! Такъв човек може да си отиде от този свят озлобен, осъждащ, отчаян… Кой ще понесе отговорността за това? И кой смята после, че върху всичко това може да се гради духовност и монашество в манастира?! Няма как да се получи.
– Затова в началото един от въпросите беше: не трябва ли да има някаква санкция в лицето на останалите архиереи – въпреки, че всеки митрополит отговаря за своята епархия – самият Св. Синод като ръководен орган на БПЦ да взема отношение и да дава препоръки точно по такива проблеми, които почти изглеждат неразрешими, а са с нравствен и евангелски характер – че не може да се постъпва по този начин с монах на БПЦ? Не трябва ли монахът да бъде защитен? Гражданинът търси справедливост в съда, а монахът къде да я потърси?
– Преди да отговаря само ще допълня, че над тази сестра дори не е проведен някакъв църковен съд. Ако има такъв, това е друг въпрос – може да бъде неудовлетворителен за нея, но поне е някакъв каноничен и административен начин за разрешаване на проблема. А тук дори това няма! Не ми е известно обаче, Св. Синод да има механизъм за контрол над митрополитите в техните епархии. Ако някой все пак би дал съвет на владиката и аз бих се присъединил към него – нека се срещне с хората, нека опита да намери компромисен път, да не се крие, да не се опитва да се налага от позицията на силата и на административните си правомощия, за които говорихме по-горе, а да търси диалог и компромис с хората.
Ако не следваме тази линия на зачитане чувствата на обикновените миряни, ще докараме нещата дотам, че срещу БПЦ в един момент ще се надигне огромна реакция, която ще бъде крайно негативна и ще се изсипе безмилостно върху всички нас.
– Тук е добре да изясним още един въпрос. Не е ли този случай с Мерданския манастир един белег, знак, че нещата в БПЦ са се променили откъм страната на миряните? Досега ние свиквахме с мисълта, че хората в църковните общност не са особено активни, не се намесват в такива спорове и бяха като че ли някаква външна страна в тях. Годините обаче минават, поколенията се сменят и в един момент виждаме, че миряните не са „неактивни“, напротив! Правят инициативни комитети, пишат писма, търсят правото на своята енория… Не се ли създава вече предпоставка да обърнем внимание на енорийските общности? Хората не са вече като онези отпреди 30 години, мачкани от режима и натиска му върху БПЦ, свикнали да се черкуват при всякакви условия и да мълчат. Роди се поколение, което не е обременено с такъв натиск и в един момент то може да обърне нещата в своя полза и да ни накара да се съобразяваме с него! Ние имаме ново поколение в Църквата, а сякаш не го забелязваме.
– С този въпрос ме подсещате аз да ви задам въпрос, ако искате го приемете като шега. Къде отиде комитетът за чистота на БПЦ, който през 2013 г. диктуваше какви да бъдат резултатите от изборите за митрополит във Варна? Къде отиде този комитет за защита на православните ценности, какво стана с тези хора? Няма ли вече нужда от тях, всичко ли е вече наред в БПЦ? Къде са тези толкова загрижени за Църквата хора? Къде са, когато става въпрос за толкова очевидна неправда – възрастен и безпомощен човек да бъде оставен в нищото? Защото имам сведения, че на хора, които са ангажирани с проблема в Мерданския манастир, свещеници им казват да не се занимават с това, понеже не е тяхна работа, да не се бъркат там. Затова искам да попитам – какво означава „да не се бъркаме там“? Ние всички заедно църква ли сме? Когато боледува един наш член, изпитваме ли болка и всички останали? Или Духът отдавна е напуснал тялото…?
– На Вашия въпрос: не е известно какво стана с този център и дали функционира. Но по повод на отношението ни като църква към монахинята – да, утре всеки един може да бъде на нейно място.
– Да кажем, че съдбата на монахиня Доротея е една чисто житейска грижа, макар и тя да е важна. Какъв е смисълът обаче от нашето християнство и от ходенето ни на църква, от духовните упражнения и поклоните, когато не можем да подадем ръка на нещастния, на падналия, да се застъпим за този, срещу когото е извършена неправда? Виждате ли какво е нашето ниво? Когато трябваше да се правят негативни кампании – всички бяха там! Цели манастири се подписваха с архимандрити, свещеници… къде сте сега, братя? Ето я нашата сестра, изхвърлена е, търси помощ! Издигнахте ли гласа си, за да намери тя някъде място и да бъде настанена, за да си изживее дните достойно? Нали сме за достойните неща, за достойните работи?!
– Никой ли не е предложил досега на монахинята да се приюти някъде при условие, че имаме толкова много празни манастири?
– Мен никой не ме е търсил, не ме е питал и не е искал моето мнение, както вие ме питате сега, за да видим с какво можем да помогнем. Защото това отношение и мълчание по случая не е нормално, това не е християнско, нито монашеско! Нали всички сме братя и сестри в БПЦ, нали сме едно голямо братство и сестринство под покрова на св. Йоан Рилски? Жалко и тежко е нашето състояние!
– А какъв е изходът от тази ситуация за нашето монашество? Като християни знаем какво богатство е монашеството за Църквата, но у нас то е достигнало някакъв тревожен предел и този случай го показва.
– Всяко нещо може да бъде направено както трябва, когато човекът е движен от чисти мотиви и от желанието да извършва нещата по духовно правилен начин. Всеки, който има възможност и желание, може да отиде в едно малко местенце – нарича се Трипити, до Уранополи – градът, от който се отива на Света гора. И в Уранополи, и в Трипити е достъпно за жени. Всеки може да види как се правят нещата по каноничен и правилен начин. Там преди години монахини от Киев намират едно хубаво място, като вземат още от самото начало благословение от местния митрополит (на Йерисо, Света гора и Ардамерия Теоклит) да го закупят, и той им разрешава да си направят исихастирио, в което да идват монахини украинки от Киев, като бъдат под духовното ръководство на светогорски отци от килията на „Св. Модест“. И в момента направеният с благословението на митрополита скит процъфтява и е в прекрасни отношения с местната общност. Това е място за поклонничество, в което монахините се занимават с иконопис, имат градини, животни, лозя. В момента обгрижват духовно украински бежанци… Така се правят нещата с благословение – всеки може да отиде и да види.
А не като у нас – сякаш си в някаква пустиня – идваш и започваш да строиш нещо, да основаваш манастири без благословение, да стрижеш монаси и монахини безобразно и без ничие разрешение, от което досега са произлезли навсякъде само скандали.
Известен духовник беше казал за въпросната група, която отиде в Мерданя, че им дава три години да са мирни от предишните скандали, които бяха ставали покрай тях и ето, че те и три години не изкараха и се случи този нов скандал.
– Да, помним, че имахте проблеми в Софийска епархия с такива монаси, постригвани и замонашвани без благословение на местния архиерей.
– Имахме, да. Но вижте, не може всеки път да започваш по един и същ погрешен начин. Хубаво, тези монахини са привлекли на своя страна митрополита. Но защо се държат като сектанти в Църквата? Всеки един от нас, каноничните монаси и монахини знае, че колкото и да е неприятно понякога, трябва да се съобразяваме с хората, които са поклонници в обителите. Не можем да се държим като някакви духовни еничари или чужди окупатори на манастирите, незачитайки местната общност.
В българското монашество има един огромен и повсеместен проблем. На много места и при много манастири има традиция от дълги години хората от околността да правят събори за манастирския храмов празник. И ние имаме такъв проблем с нашия манастир и съседните манастири – на наши братя години наред им бяха нужни, за да приемат, че могат да направят компромис – за един ден от всички 365 дни в годината да оставят хората да дойдат и да се повеселят. Монашестващите смятат това за оскверняване на светостта на манастира. Трябва обаче да преодолеем този предразсъдък, не можем да бъдем като затворена секта, а трябва да общуваме с хората и чрез нас те да научават А-то и Б-то на вярата, защото дълго време са били лишени от тази възможност. В манастира те не бива да намират някакви зверове, или по-точно казано, дзверове, някакви мрачни „молитвеници”, които ги гледат лошо и бягат от тях като от прокажени. Трябва да се намери баланс в отношенията между манастира и околната общност от хора. Извинявам се, но как се издържат манастирите, не ги ли издържат и хората? Всички монаси днес ядат хляба на народа, в буквален смисъл! Ако се направи нов закон и БПЦ получава субсидия само от хората, които се причастяват и изповядват, знаете ли какво ще стане? Имате ли представа от 40 милиона лева колко ще стане субсидията за БПЦ? Дали ще получим и 400 000 лв.?
– При условие, че причастяващите се у нас са около 1%, но дори и да са повече, пак е много малко.
– След като ядем хляба на тези хора, значи трябва да намираме някакъв начин на взаимодействие и път към сърцата им. Не е лесно и просто, иска известен компромис, но не можем да се държим като маргинална секта, която идва в манастира и казва на околните – вие за нас не сте хора, ние сме истинските християни, не ви зачитаме и вашето мнение за нас е равно на нула! А след като кажем така на брата си, да се затваряме в килиите си и да започваме Иисусовата молитва, да четем акатисти и да служим литургии по „правилния календар“ и да смятаме, че всичко е наред! Не, не е наред!
– Нашият разговор дотук набеляза много големи проблеми, но с какво послание да завършим?
– Ние имаме лесно решение на този проблем. Аз мога да кажа за себе си. Към този момент съм натоварен с послушанието игумен на Църногорския манастир и имам духовен наставник в лицето на светогорски монах – Негово Високопреподобие архим. Вартоломей, игумен на манастира „Есфигмен“ на Св. Гора, светогорец до мозъка на костите си, който от 18-годишен е на полуострова. Прекрасен духовник! Вземам от него съвет както за манастира и за братята, така и за отношенията с околните. Това може да направи всеки, защото Гърция е много близо до нас, а ако някой не знае гръцки, има достатъчно духовници които знаят и руски, и английски език. Няма нужда да откриваме топлата вода, ние сме изгубили преданието, изгубили сме усета за автентичното християнство и за монашеството в частност. Трябва да го вземем оттам, откъдето сме го приели и преди 1150 години, друг избор нямаме!
– Да започнем отначало?
– Да, трябва да започнем отначало и под надзора на светогорските отци. За монашеството говоря. При нас преди архим. Вартоломей беше отец Епифаний, беше отец Спиридон, и други светогорски отци, които ни помагаха, наставляваха ни как да вървим по стъпките на възстановяването на нашия Църногорски манастир. Не можеш да отидеш на едно място, и само да направиш сгради и да облечеш монашески дрехи – трябва да имаш някаква традиция, да приемеш някакъв опит от тези преди теб. Монашеството иска духовен квас и този квас трябва да го вземеш отнякъде – и той се крие в послушанието – към духовника, който ще те научи на монашество и духовен живот.
– Но някои монаси от тази група, за която говорим, също приемат светогорски опит, тъй като имат връзка със Зографския манастир.
– Проблемът е, че нашият Зографски манастир беше по чудо спасен да не изгуби българския си характер, и за това всички българи трябва да благодарим на св. Георги. Там в онези години бяха изпращани хора, които, освен монашески, имаха и други „обети“. Казвам го без никакво осъждане – такива са били времената. За съжаление е факт – нека никой да не се обижда – че там липсва духовна приемственост от старите български духовници от Света гора. Нищо от това, което сега можете да намерите в духовен и богослужибен аспект в нашия манастир Зограф, няма връзка с това, което е било в манастира преди 70-80 години. И не е по вина на братството, разбира се – просто такава е историческата съдба на светата обител. Това е много тежка рана, ужасна загуба за всички нас. Не упреквам никого и не обвинявам никого, повтарям – Божия милост е, че манастирът успя да запази поне българския си характер. Но го няма старият Зограф, няма я духовната традиция и приемственост от старите монаси. След 1990г. манастирът, както и другите български обители, духовно се съгражда наново. И с радост можем да констатираме, че са постигнати завидни успехи и напредъка на Зограф е забележителен – и в духовно, и в материално отношение: формирано бе многобройно братство, въведоха се в пълна степен светогорските богослужения, издадени бяха стотици томове насъщна духовна литература, ремонтираха се и се обновиха манастирските сгради. Същевременно, има още път да се извърви, за да може да бъде усвоен докрай истинският светогорски монашески дух. По тази причина не може някой, който отиде и стане монах там, да се върне след някоя и друга година тук и да претендира за „светогорска духовност“. Видяхме какво стана – един такъв пишман „светогорец“ беше наказан от патриарх Вартоломей. Вие добре сте го изложили в във вашия материал – пише го и в писмото на Вселенския патриарх до Зограф – че този човек с постъпките си е опетнил името на Света гора и е вършил неща, които не са свойствени за светогорското монашество. Рано ни е още да ставаме „старци”. Затова говорим, че трябва още да се учим и смирено да черпим духовна мъдрост оттам, откъдето изворът не е пресъхвал да тече.
– Там, откъдето всъщност идва и нашата християнска православна традиция – от византийската традиция, откъдето сме приели християнството.
– Ами това е единствената ни традиция. В този ред на мисли само да допълня – не знам на кого му е дошло наум, че по отношение на Православието трябва да се гледа Русия като някакъв пример. Тя не може да бъде пример, защото е „реплика“, „копие“, „подражание” – често само на външните неща. Християнството е прието там 1000 години след началото на разпространението му. Представяте ли си какво са 1000 години закъснение като период в историята?
– И не само това, тя пострада много по време на комунизма и там разрушенията в църквата и в съзнанието на вярващите са огромни, което личи много ясно и днес. А за атеизма пък да не говорим, това е вече отделна тема.
– Освен това, в Гърция християнството прониква отдолу нагоре – от низините към върховете. Първо обзема слоевете от народа и тогава достига до управляващата върхушка след 3 века страшни гонения. А в Русия беше наложено със заповед на великия княз, отгоре – надолу. А и Гърция не е секуларна държава, докато Русия е такава. В Гърция християнството е не традиционно, а официално вероизповедание, и Църквата и държавата не са отделени. В Русия държавата и църквата са разделени, тя е многонационална и многорелигиозна страна. Гърция е християнска страна с доминираща конфесия Православието, а конституцията на Гърция започва в името на Св. Троица. Така че, ако някой ще иска да търси външен показател, за да го следва, да гледа Гърция и да види как народът там участва в църковния живот! Не знам защо вземаме пример от Русия, при условие, че ние сме на едно и също духовно ниво в момента, особено след опустошенията на комунизма в двете държави. Хубаво – голяма, велика страна, но не и по отношение на вярата. Не отричам примерите на великото руско монашество, но в един момент след гоненията през миналия век то почти изчезва в предишния си вид, и в днешното монашество няма нито един самостоятелен игумен на манастир – там всички манастири се управляват от митрополита, имат само настоятел, наместник на манастира.
– Искате да кажете, че това е централизирано управление? Като войска, на която патриархът е главнокомандващ, както успешно го описват някои руски богослови и публицисти. Да не забравяме, че самото устройство на Руската църква е такова през вековете – известна е длъжността на оберпрокура, който е отговарял за Синода – явление, което не е познато в други поместни църкви. Следва цялата разруха през комунизма и жестоките гонения срещу Църквата, при което тя се изправя пред реалната опасност да изгуби своя епископат.
– Така е, да. Тук обаче не е нужно да казваме кой е по-добър и по-лош, това са различни традиции. Но Русия е огромна държава с нейни специфики, които не са валидни нито за нашия народ, нито за нашата поместна църква, а и никога не са били. Нашата традиция винаги е била наследство от Вселенската патриаршия. И всички български свещеници – дори тези, които дръзват в частни разговори да хулят Вселенската патриаршия и Вселенския патриарх – хулят себе си, защото нито един български свещеник или архиерей днес няма друга духовна връзка и благодатна приемственост, освен от Вселенската патриаршия. Отделили сме се от нея, след това сме лекували това разделение, но всичките ни ръкоположения в исторически и духовен план идват от тази традиция. Когато хулим Вселенската патриаршия, хулим духовния си родител, който ни е родил и отгледал в Христа – ни повече, ни по-малко!
– Може ли да се каже в заключение, че това е основният ни проблем – откъсването от тази традиция и решението му е – връщането към нея? Може ли това да бъде лекарството за нашите проблеми в БПЦ днес?
– Може би сте прави, да, и трябва да споменем в миналото отиването на много наши духовници на обучение в Киев и в Одеса, които връщайки се тук, започват да се изживяват като архиереи от другата, руската традиция. Но руският архиерей светителства над огромна територия, а тогава в Русия е имало и крепостничество. Такива отношения въобще не са характерни за българската „хоризонтална“ действителност по време на османското владичество. Османците ликвидират „вертикалата“ на българското общество и всички стават селяни, стават равни по произход. Затова и в Търновската конституция няма дворянство, целият български народ е благороден, както казва Пенчо Славейков, като се отхвърлят всякакви благороднически титли. А нашите духовници, връщайки се от Русия, привнасят тук съвсем различна традиция и архиерействане, което не е подходящо за нас и води до невероятно отчуждаване на клира от народа още по време на Царство България, което продължава и до днес. А и този случай, който в момента дискутираме, само допринася към това. Проблемът е огромен и се наслагва във времето. С неразрешаването на такива проблеми обаче, ние рискуваме да станем маргинална секта в Православието, защото не работим с младите хора – и това ще се види с болезнена яснота след 10-15 години.
– Това маргинализиране скоро беше отбелязано в статия на Ина Мерджанова в Public Orthodoxy – тя го нарича „самоколонизация“.
– Такова е положението – в църквите се вижда един и същ ограничен брой хора, нямаме достатъчно свещеници, монаси пък – въобще, но тук ще повдигна един интересен въпрос. Откроихме с вас днес доста проблеми. Сега искам аз да питам вас, които ми правите интервю. За кой от тези проблеми са виновни евреите и ционистите? За кой от тези проблеми е виновен Държавният департамент на САЩ? Посочете ми за един от тези проблеми да е виновен световният империализъм!
– Така е, отдавна сме на мнение като екип, че първото, с което трябва да се бори много сериозно БПЦ в лицето на Св. Синод, е идеологизирането на нашето църковно пространство. А се вижда с просто око, че не само няма никаква борба, но и тази идеология се привнася в БПЦ точно от такива маргинализирани групи с разколническо самосъзнание, за които говорим и се разпространява широко и необезпокоявано, като увлича наши християни и свещеници.
– Не е уместно да се извършват в Православието политически проповеди и да се търсят външни врагове, които в крайна сметка са въображаеми, защото нищо не може да бъде по-силно от Божията благодат. Ако българите бяха учени от нас, духовниците, и тези 30 години не бяха изгубени в разколи и междуособни борби, те щяха да имат Божията благодат, и бидейки познали Бога, водейки духовен живот и участвайки в тайнствата на Църквата, те щяха да пребивават в тази благодат, а тя да ги запазва от всяко зло. Тя ще ги опази дори от самия Антихрист, който е олицетворение и средоточие на цялото зло от началото на времената досега. След като православните не бива да се страхуват и от Антихриста, защо трябва да ни посочват някакви външни врагове, които носели зло? Не е ли злото в нашите сърца? Смисълът на християнството като религия е, че злото е в нашите сърца и се дължи на грехопадението, на последствията от него и на нашия личен избор. Нашата вяра не е повърхностна и не ни сочи външни врагове. Нашата борба не е против плът и кръв, казва св. ап. Павел, а против поднебесните духове на злобата. Ние не можем да сатанизираме едно общество, дори то да е западното, само затова, че в него има слабости, немощи и пороци. Винаги ще ги има, такъв е животът на хората на земята след грехопадението. Такъв е животът без Бога, но да се сатанизира един народ или цяло едно общество – това никога не е правено от Църквата! Кой от св. Отци е сатанизирал римското общество? Дори византийските отци, които са били полемисти против латинската църква след началото на схизмата, не са сатанизирали цялото общество на Запад!
Не може да се прави така, защото не е това нашият проблем; Православието не е ислям, ние не се борим за всемирна православна власт и всемирен православен райх! Ние се борим за Царството небесно, което не е от този свят! Нашата борба е да помогнем на този болен свят, доколкото можем, да лекуваме рани, да слагаме пластири, да обръщаме взора на хората към Христовата Светлина и да ги насочваме да носят благото, леко Христово иго, а не да плюем гнилия Запад! Този термин „гнилия Запад“ е измислен от руския цар Николай I и е употребен за първи път през 1836 година в един негов манифест. Много гнил е този Запад! Руската империя оттогава два пъти пропадна (първо Руската, а след това Съветската империя), на път е да пропадне трети път и да изчезне, докато Западът „изгние“! Виждате ли колко голям е проблемът, като започнем да гледаме света през очилата на „политическото православие“? А трябва да се върнем към сърцето на Православието – св. Евангелие!
– Значи се оказва, че идеологизирайки по този начин отвътре Православието и Църквата, самите ние ставаме инструменти на борбата на външни сили срещу нея, ставаме част, придатък на тази борба?
– Да, съгласен съм с вас. Ако ние се намесим, вземайки страна не отгоре, не в духовен план, а намесвайки се в тези човешки отношения, губим най-главното – Христовия мир и Православието като етос не-от-мира-сего. Ще се превърнем в нечии съюзници в тази борба, която винаги ще кипи в човешкото общество между „едните” и „другите”. Но тази страна, на която сме ние, днес може да излезе победител, а утре да изгуби и да така да изгубим и ние. Вземайки страна в борбата между плът и кръв, ние всъщност подпомагаме тези, които не харесват християнството, в частност Православието, подпомагаме духовните дела на сатаната.
– А трябва да сме на „страната на Христос“ в нашата мисия.
– Ние трябва да преодолеем една болест на Православието, от която то страда вече доста години, наречена национализъм и партикуларизъм – разделяне на общността на групи. Трябва да разберем, че сме членове на универсална, вселенска Църква, която стои много над всякакви национални и политически гледища и разбирания, и която е една, свята, вселенска, съборна и апостолска Църква. Не бива да допускаме дори обективните различия да ни разделят. Да, в Църквата има много традиции, тя е поместна и повсеместна, има си своите специфики, но в основата трябва да стои единството, а после да следва многообразието, което Бог е допуснал да се прояви в различните традиции.
– Благодарим Ви за хубавата дискусия, отче игумене, до нови срещи и разговори и по други въпроси!
