Християнство.бг
– Отец игумене, обръщаме се отново към Вас за разяснение по един стар спор, по който има много спекулации. Става въпрос за либералното и консервативното – и не точно за тяхното съдържание и произход, а за начина, по който църквата гледа на тях. Първият ми въпрос е: трябва ли един християнин да се определя като либерален или консервативен и въобще да се вписва в някакъв политико-идеологически профил?
– Много интересна дилема. Работата е там, че отговорът на този въпрос не е нито еднозначен, нито еднопластов. Ако отговорим в културологичен аспект, понякога християните са либерални, а друг път – консервативни. Проповедта, че няма разлика между господари и роби, между елини и варвари, между мъже и жени, е звучала скандално либерална за античната култура, а векове наред християните са заклеймявани като „безбожници, разрушаващи старите благочестиви традиции“.
Как мислите, либерален или консервативен е бил св. Николай Японски в своята мисионерска среда?
Благовестието никога не може да се превърне в нещо „консервативно“ и „традиционно“, понеже то е отправяно непрекъснато във вековете към всяко едно поколение, раждащо се в плен на повредената човешка природа и имащо за своя задача да повтори пътя, който предишните поколения са извървели след Христа – през Голгота към Възкресението. Социалната, културната и идейно-философската среда при това не е от централно значение, независимо дали е способстваща или затрудняваща този път на преображение. Противното би означавало да сведем Новия Завет до някакъв преходен и остаряващ светоглед, който днес се е превърнал в „традиционен и консервативен“, а Христос – до един от няколкото „велики учители“ на човечеството. Нима зилотстващите громители на „либерализма“ биха дръзнали да изрекат такова богохулство? То обаче имплицитно се съдържа в тезите, които те застъпват – точно както и догматът за Св. Троица бива не открито, но имплицитно разрушаван от добавката „Филиокве“.
Както виждаме, чисто евангелски, или дори богословски погледнато, тези определения са ирелевантни. Либерално или консервативно е да обичаш ближния си както себе си? Либерално или консервативно е „да видиш Бога, както си е“?
– В такъв случай как един християнин трябва да гледа на тази двуполюсност: „либерали vs консерватори“? Трябва ли например да се притеснява, ако има по-либерални възгледи за свободата, или пък ако е обвиняван, че е прекалено консервативен? Какъв трябва да бъде християнският поглед върху подобни явления?
– Христовото въплъщение рязко раздели човешкото време – „кайроса“, на ново и старо. До и след. Не на „ляво“ и „дясно“, не на „консервативно“ и „либерално“, не на „традиционно“ и „модерно“, а именно – на ново, евангелско, благодатно и на старо, грехопаднало, законническо. В този смисъл Новият Завет винаги ще си остане нов, дори и в края на човешката история, защото евангелското „ново“ не се противопоставя на вехтото като нещо „либерално“ спрямо „консервативното“. Евангелската антиномия е съвсем друга и тя не е в областта на човешкото. Новата твар в Христа и вечния блажен живот срещу старата, увредена от греха човешка природа и духовната смърт. Прошката и обичта към враговете срещу суровата правда и въздаването „око за око“ и „зъб за зъб“. Такъв трябва да бъде християнският поглед, независимо дали човек в своето ежедневие е по-либерален, или по-консервативен, разбирано в контекста на времето и мястото.
– В библиотеките има църковни списания, в които са отпечатани доклади на свещеници на БПЦ за комунизма и атеизма – изнасяни са точно по времето, когато в началото на века избухва Октомврийската революция. Тези доклади са изнасяни като беседи в храмовете и братствата. Тогава Църквата се е занимавала с атеизма като идеология, но сега се налага възгледът, че Църквата не се занимава с политика. Защо обаче днес се наблюдава точно обратното – затъване на християните в политически идеологии?
– В своята двухилядолетна история Църквата винаги е реагирала на това, което непосредствено е влияело върху нейния живот и е представлявало опасност или предизвикателство за вярващите. Тя не се е занимавала с опровергаване на Диоген Синопски, но се е наложило да защитава вярващите от съблазните на „евангелието без Христос“ и на „рая без Бога“. За жалост историческите превратности поставиха някои поместни църкви под най-безчовечната власт, позната на хората. И те бяха превърнати в своите антиподи, служейки на интересите на атеистичния режим. Но какво общо може да има между Христа и Велиара?! Така Христос бе прогонен от собствената Си църква, която Си придоби със Своята кръв… А невестата Му се оказа, по думите на един съвременен богослов, блудница, от чиито услуги се заинтересува идеологически катастрофиралата власт. По този начин започна една подмяна на автентичната православна вяра, възвишаваща човека към среща с Живия Бог, с православна на вид идеология, основана на страха и омразата.
– Вече се насажда съвсем открито един възглед, че демокрацията е „демонична“ форма на управление, неестествена за човека, а единствено „правилният“ строй, в който трябва да живеем, е монархията като „богоустановена“ власт. Откъде идва този възглед, все по-упорито налаган и разпространяван сред християните и какво казва Евангелието по този въпрос?
– Аз самият също съм робувал на това виждане, бидейки православен монархист – това беше част от по-обширната идеологизация, промъкнала се в еуфорията на „религиозния ренесанс на 90-те“ и превзела някои поместни църкви. Тогава, при липсата на здрава църковност, при недостатъчната богословска подготовка на набързо ръкополаганите „нужди ради“ свещеници и при уязвимата психика на паството, състоящо се основно от homo sovieticus, наред с чисто духовните четива, голяма популярност добиват редица псевдодуховни митове, родени в затънтената провинциална и наистина традиционно-патриархална среда на евангелистите-фундаменталисти от Средния запад на САЩ. Изненадващо те намират благоприятна почва за разпространение в едно диаметрално противоположно общество, в което абортът е всекидневие, а предбрачните сексуални контакти – задължителен тест за „нормалност“. Парадоксално, но най-добра е рецепцията на тези сектантски митове в така наречените традиционалистки и консервативни среди, претендиращи за доктринална чистота и „целомъдрие“ във вярата. Развиват се и митологеми на местна почва, свързани с идеализиране на някакъв минал исторически момент, считан за „златен век“ на православието – доскоро това беше синодалния период на руската църква, а след началото на руската инвазия в Украйна, акцентът се измести по-назад в историята, фокусирайки около скандалната фигура на Иван Грозни.
Следва да отбележим, че при процеса на митотворчество, в еднаква степен роля играят както откровените исторически фалшификации, така и извадените извън конкретния духовен и исторически контекст цитати на авторитетни православни духовници, някои от които са канонизирани светци. Връщайки се на вашия въпрос, ще отговоря със следния евангелски текст: „Царството Ми не е от този свят“ (Йоан 18:36). Формата на държавно устройство няма никакво отношение към делото на спасението. Конкретно, монархическата институция може както да благоприятства евангелската проповед – в случаите на самодържци като Константин Велики или Борис Покръстител, така и да нанася рани на Църквата и да препятства делото на благовестието – какъвто пример имаме с Констанций, Ираклий и дългата поредица императори-иконоборци, или пък да се намесва по не най-удачния начин в промислително-историческите процеси като Валдемар Рюрикович, наложил принудителна християнизация отгоре надолу с всички произтичащи последствия.
Връщайки се към основата, нека си спомним Христовите слова: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Мат.24:35). Евангелието е едно и също при всякакви форми на организация на обществото. Твърде разгорещените привърженици на монархията следва да знаят и това, че земния Си живот Христос живее при формално републикански строй, когато върховният властник все още носи републиканската титла, а всъщност длъжност – император, а не монархическата „василевс“.
– Има ли вероятност, налагайки едно такова противоборство и вменявайки на хората вина, че искат определени права и свободи като граждани, всъщност да наденем сами хомота на нова несвобода, но под формата на „православен възглед“ за свободата? В САЩ например вече се забелязва, че някои православни общини привличат хора с крайнодесни, националистически възгледи. Същото е и положението в Русия. Как да опазим християнското си съзнание и вяра от такива крайности и какъв трябва да бъде нашият ориентир, за да не изпадаме в идеологически заблуди?
– Никога не трябва да изпускаме от ума си, че Църквата е Кораб на спасението и Лечебница на човешката душа, че тя е живо Тяло Христово, а не музеен експонат или инкубатор за етнографски възстановки на някакъв въображаем „златен век на духовността“. Нейният Глава се въплъти и стана човек не в някаква утопия, а в съвсем реалния, потънал в грехове, страсти и жестокост свят, който Го и разпна! По същия начин Църквата е призвана да изпълнява своята мисия в една враждебна към нейния Дух среда, бидейки много пъти гонена и преследвана заради Евангелието и Христовата правда – както стана със св. Филип Московски, а не да се съблазнява от примамливите обещания на князете-синове човешки, които ѝ обещават почести и обществен комфорт – „всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш“ (Мат.4:9).
Църквата не е обществена институция и нейната мисия не е да „фризира“ социума по вкуса на някакво грешно и смъртно същество, взело се насериозно поради това, че слепият политически случай по Божие допущение го е поставил в кресло, което никак не му е по мярка. Напротив, нейната роля е да направи от всеки един от нас Лот – човек, живял в една ужасяващо порочна среда, без да осъжда никого, и спасил се чрез добродетелта на гостоприемството, без да проявява никакво любопитство към съдбата на тези, които дръзко предизвиквали Бога. Колко много контрастира това с поведението на мнозина православни християни днес, които ровят из най-тъмните ъгълчета на интернет, за да изнамерят поредното отблъскващо стъпало на човешкото падение и да го сочат с пръст, злорадствайки и престорено въздишайки: „О, Господи, как можеш да търпиш подобни неща!“, укорявайки Го косвено.
Действително, днес се сблъскваме все по-често и все по-болезнено с трагичната гледка на останалото без Бога, само със своите мисли и безпомощно пред врага човешко общество. Сякаш не остана непреминат предел на анормалното, грозното и абсурдното! И първичната реакция на всеки е да прибегне до „здравото“, до „традиционното“, до „силната ръка“, която да сложи край на безобразията и да ограничи прищевките на разглезеното его – както например в Северна Корея, където има каталог със само десет вида разрешени прически… В този миг трябва да се сепнем и да се ужасим от мисълта си – та това е страната на неволниците-идолопоклонци!
Не в мисленото бягство от действителността, не в землянките вдън-гори и не в робията на фараона е правилният отговор на християнина. А в себеотрицателната борба със страстите, надеждата на Бога и снизходителността към страдащия ближен, комуто с голямо търпение и постоянство да благовести евангелието на царството, за да може онзи да преодолее егоизма си и да се примири с Бога. Който успее така да изживее живота си в съвременното общество, чини ми се, че няма да е далеч от мъченическия венец!
– Намирате ли прилики в сектантството и приомите на „младостарците”, с начина на привличане и задържане на „правоверните”?
– Основният дар, който Бог е дал на човека, това е дарът на свободната воля. Това е страшен залог, защото той може да въздигне човека от сътвореното битие чрез теосиса до неговия Творец, но може и да го низведе до бездънната бездна, граничеща с небитието. И тук най-отчетливо можем за видим разликата между божественото действие и козните на дявола. „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32) – поучава Своите ученици Спасителят. А сатаната храни своите последователи с лъжи и ги държи в плен, като отнема свободната им воля посредством страха, който насажда в покварените им от страсти умове. Страх от чужденци, страх от лъжебратя, страх да не сбъркат правоверието, страх от конспирации, страх от ваксини, страх от поредния нов световен ред, страх от джендъри, страх от норвежци, страх от антихриста, страх от Зеленски – страх юдейски и прочее, и прочее, и прочее страхове. „…Но съвършената любов пропъжда страха“ (1 Йоан 4:18). Този, който истински се уповава на Христос и Го придобива в сърцето си, не се страхува от нищо, но смело и дръзновено пристъпва сред чужди, непознати и покварени общества и народи, като ги научава и ги кръщава в името на Отца и Сина и Светия Дух, и като ги учи да пазят всичко, що Христос е заповядал (срв. Мат.28:20).
—————
Въпросите зададоха Ренета Трифонова и Николай Попов, студент във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“
