Меню Затваряне

Архим. Павел Пападопулос: „Превърнахме църковния опит в плитка религиозност“

Архим. Павел Пападопулос

Архим. Павел Пападопулос

Както Христос прегръща всички хора, така и майката Църква прегръща всеки човек, който иска да се срещне с Христос.

Никой от нас няма право да възпрепятства който и да е човек, който иска да познае Христос. И това го казвам, защото много пъти с нашето поведение ние, „добрите християни“ – нравствените, чистите и добрите глави на семейства, справедливите професионалисти, лесно като фарисеите искаме наказанието на грешниците, искаме тяхното отхвърляне, бидейки обзети от светска справедливост. И всичко това, защото и ние самите не сме разбрали какво дойде и направи Христос, какво е Неговата Църква и как сме призвани и ние да живеем, за да влезем в царството Божие.

Оставаме на повърхността на нещата. Както фарисеите, които пазели закона, но били мерзост в очите на Бога, така и ние много пъти пазим повърхността на християнския живот и докато мислим, че сме наред пред Бога, често живеем антихристиянски и антицърковно.

Превърнахме църковния опит в плитка религиозност, като ограничаваме духовния живот до пазенето на някакви правила и заповеди и нищо повече. Извеждаме от живота ни търпението, търпимостта към другите, отхвърляме снизхождението и разбирането, нито дума за прошка и единодушие.

Много пъти чувам от „добри християни“ тези антихристиянски думи: „Отче, аз съм прав и добър, настоявам и  другите да са, в противен случай да вървят там, откъдето са дошли!“.

Какъв християнин си ти, който имаш претенции към другите? Кой си ти, който съдиш другите? Кой си ти, който отхвърляш другите така просто и лесно?

Представете си Христос да имаше тази логика. Горко ни. Защото пред Христос всички сме виновни. Пред Неговата чистота всички сме скверни, пред Неговата безгреховност всички сме грешни. За каква справедливост тогава смеем да говорим?  

Искаме ли справедливост? (Нека помислим по-добре). Не е ли по-добра милостта? Искаме наказание или прошка? Искаме шамари или прегръдка?

Да не се заблуждаваме, както ние имаме нужда от прошка от Бога, както и ние търсим милост, снизхождение, търпимост и разбиране от Бога за нашите грешки и страсти (но и от хората), така трябва да действаме и ние спрямо другите. В противен случай всички наши добродетели и нравствен живот не ни принасят никаква полза.

Спасението минава през другите, да помним това. Спасение в нашата автономност и индивидуалност не съществува.

Искаш ли да се спасиш? – ни пита и днес Христос. Ако искаш, тогава спаси брата си, обикни го, подкрепи го, облекчи болката му, стани рай за него, не нахлувай в живота му готов да го разпнеш (между другото за негово добро), а бъди готов да се съразпнеш с него,  дори и с този, който живее далеч от евангелското слово.

Остави всеки човек да живее както иска, да вярва каквото иска. Не е твоят работа  да го съдиш, да го осъждаш. Твоя работа е да го обичаш, да се молиш за него, да му показваш с твоя пример Небето. Но не му го сочи с пръста си (изобличавайки го безразсъдно), а чрез живота си, добротата си,  чрез светлината на усмивката си.

Христос на никого не е давал „инструкции“. Единственото, което направил, било да отиде при него, да яде с него, да разговаря с него, без да отхвърля, без да се отвръща от никого. Показал, че обича и е там за всеки. Така спечелил Закхей, блудницата, всеки грешник. . .

С любовта Си ги довел до покаяние и ги направил Свои.

Когато имаш лошо произволение спрямо другия, е сигурно, че дори и нещо правилно и мъдро да ти каже, ти няма да го чуеш. Напротив, ще му се възпротивиш само, за да не се съгласиш с него и по някакъв начин да го раниш.

Лошото произволение  е пагубно за нашите отношения и въобще за живота ни. Защото не ни оставя да видим истината и светлината, която има нашият ближен. Всъщност онеправдаваме другия, но най-вече онеправдаваме  себе си, защото се затваряме в тъмницата на нашата злоба.

Един начин, по който можем да посрещнем злите помисли, които имаме за някой ближен, ни  казва старецът Герман Ставровунийски: „Отхвърли с цялата си сила и  изповядай с колкото се може по-голямо смирение всички подозрения и фантазии, които дяволът ти внушава, за да те накара да изпитваш неприязън и да се отвръщаш от ближния ти“.

В царството небесно няма място за тези, които в душите си нямат място за любов към враговете си.

Да не оставяме в нас злите помисли, които имаме за някой човек. Нека ги изповядваме с покаяние и смирение. Защото, ако ги оставим, тогава тези помисли придобиват сила и корен в сърцата ни и така в ума и сърцето ни се засилва лошото произволение към другия.

Но каква е ползата в крайна сметка? Не само не извличаме полза, но осъждаме себе си на гибел, след като в Царството Божие няма място, където  може да обитава някой страстен човек.

Няма оправдание за злите помисли. Каквото и да ни е сторил другият човек. И Сам Господ ни преподава това чрез Своя Кръст, проповядва ни го Неговото незлобие и прошка.

Ако наистина искаме да сме приятели на Христос, ние сме призвани не извънредно, а постоянно да живеем така, както Той живя. Това на дело означава, че вече и ние ще се отнасяме добронамерено в отношенията си с другите, готови да простим, готови да прегърнем, с дух на снизхождение, със смиреномъдрие, с чувство за благоразумие и простота.

Да не създаваме нашия личен ад чрез лошото ни произволение. Жалко е да загубим вечността с Христос, понеже избрахме в този живот жестокостта пред снизхождението, строгостта пред милостта, злобата пред добротата, омразата пред любовта, егоизма пред смирението, непримиримостта пред прошката.

——–

Превод: Константин Константинов

Posted in Беседи

Вижте още: