Християнство.бг
Интервю на свещ. Сергей Палатников с архим. Роман Анастасиадис
— Уважаеми отец Романе, разкажете ни накратко за себе си, за да могат читателите на проекта „Християни срещу войната” да Ви опознаят по-добре.
– Аз съм йеромонах на Патриаршеския ставропигиален манастир „Свети пророк Илия“ в Рустик, който се намира в митрополията на Ретимно и Авлопотамус на остров Крит. През 2005 г. бях постриган в монашество, след което ръкоположен в дяконски, а след това и презвитерски сан. Преди това бях десет години послушник в манастира на Богородица Макариотиса в митрополията на Тива. Тоест от около 19 години съм в епархията на град Ретимно, където съм роден и израснал. Тук изпълнявам църковната си служба според указанията на местния митрополит. В момента това е третият митрополит от началото на моето служение. Бях ръкоположен от приснопаметния митрополит Антим, след него този пост беше заеман от Негово Високопреосвещенство Евгений, който сега е архиепископ на Крит, а сега работим и служим под омофора на Негово Високопреосвещенство митрополит Продромос.
— Вие сте известен на славяноезичната православна общност най-вече с публикациите си по украинския църковен въпрос (интересно е, че тези публикации се препечатват предимно от вашите идеологически опоненти с техни коментари). Какво събуди интереса Ви към тази чувствителна за православните славяни тема?
– Не съм се интересувал специално от тази тема до момента, в който Вселенската патриаршия реагира, след много години молби на украинските православни християни, намиращи се в състояние на схизма с единствената по това време канонична православна църква на територията на Украйна – Московската Патриаршия. Причините за това положение не са свързани с догмите на вярата, а с въпроси от административно и национално естество. Тук си струва да се подчертае, че характерът им е национален, а не националистически! Те виждаха, че Руската църква в Украйна не се ограничава само до пастирската си мисия, която е да спасява хората и да ги подготвя за небесния Йерусалим, но действа като лост на политиката на Кремъл срещу интересите на Украйна като независима държава, каквато тя е от 1991 г. Затова православните християни в Украйна поискаха пълна юрисдикционна независимост, за да следват своя собствен път, пречки пред който създаваше Московската патриаршия, злоупотребявайки с духовната си мисия. Ето защо Вселенската патриаршия много добросъвестно и без никакво бързане, в което е неоснователно обвинявана, след многобройни призиви реши да използва своите канонични привилегии и първо да възстанови християните, които преди са били в схизма, да ги направи отново пълноправни членове на Църквата, и второ, да им предостави томос за автокефалия, в съответствие с нейните канонични права и по примера на предишни случаи в живота на Църквата, по искане на църковната йерархия и вярващите, както и на държавата.
Тази тема получи широк отзвук, в резултат на което се заинтересувах от нея. И видях, че зад този проблем се крие не толкова нежеланието на Руската църква да загуби една от митрополиите си, колкото желанието ѝ да се постави под съмнение същността на привилегиите, които има Вселенската патриаршия. Тези привилегии не са измислени днес от патриарх Вартоломей, както го обвиняват. Те са възникнали в резултат на решенията на Вселенските събори и в резултат на практическото приложение на тези решения в живота на Църквата през вековете. Имах и лично, може да се каже, желание, доколкото е възможно, да подкрепя с публикациите си канонично правилната теза пред лицето на пропагандата, неистината, изопачаването както на историята, така и на каноничната истина на Църквата, с помощта на които Московската патриаршия, за съжаление, продължава да защитава своята гледна точка.
Впоследствие тази тема напусна изключително църковното пространство, а започна и войната, която стана доказателство за правилността на действията на Вселенската патриаршия, тъй като зад действията на Московската патриаршия не стояха грижа и любов към украинското паство, а други стремежи, предимно експанзионистки. С избухването на войната мнозинството православни християни в Украйна се оказаха в много трудна ситуация. Те бяха изправени пред въпроса как да продължат да принадлежат към Църквата, мнозинството от чиято йерархия не само не осъди военното нахлуване и бедствията, които то донесе, но и го благослови. Освен това, ако някой не беше съгласен с това, той подлежеше на църковно наказание и порицание.
В крайна сметка вярващите имаха възможност да получат Църква, която да им бъде любяща майка, а не мащеха. Защото руската църква показа, че реално е мащеха за украинците. Веднага, след като те изразиха желание да бъдат независими, тя започна да пречи на това. Тя също така благославя злото, което се извършва срещу тях – смъртта и унищожението. Православните украинци бяха принудени да прибягнат до своята истинска църква-майка – Вселенската патриаршия, тъй като именно оттам християнството някога дойде в Киевска Рус. И в резултат на своите молби те получиха своя канонична автокефална църква, начело с митрополит Епифаний, която има пълна независимост и самостоятелност, както всички останали автокефални православни църкви.
— Споменахте пропагандата. Имате предвид гръкоезичната пропаганда в гръцката църковна среда?
— Когато се заех с тази тема, за да я разбера по-добре, четях и рускоезични медии (с помощта на електронния преводач, разбира се, тъй като не знам руски или украински). И разбрах, че навсякъде пропагандата работи на един и същи принцип. Публикациите на руски информационни ресурси, дори официални, се превеждат дословно или с незначителни промени и се публикуват в гръцките средства за масова „информация“ (в кавички) с проруска ориентация. Същото се случва и в страните от Западна Европа, но на Балканите е най-осезаемо, поради руските външнополитически интереси, както и поради традиционно православната религия на населението на повечето страни. Тоест пропагандата от определен вид, разпространявана в Гърция, не се създава тук. Идва отвън, в някои случаи дори с препратки към първоизточниците. Ясно е, че проникването на руската пропаганда на Запад през последните 20 години е огромно и тези, които следят това, не са изненадани от сегашното състояние на нещата. Хората, които се чувстваха комфортно с руските пари или с природния газ, бяха или много наивни, или не особено разумни.
Трябва да направим едно разграничение. Факт е, че след началото на тази война руските пропагандни инструменти, включително в Гърция, се опитаха по всякакъв начин да убедят широката аудитория, че томосът за автокефалия, издаден от Вселенската патриаршия на Православната църква на Украйна, е провокирал войната. Тоест, поради издаването на Томоса и някакво гонение, претърпяно от Украинската православна църква на Московската патриаршия, започнала война, което, разбира се, е глупост. В никакъв случай не може да се каже, че тази война е била предизвикана от църковни или религиозни фактори. Църковният фактор се използва от пропагандата като аргумент в опитите да се оправдаят и дори идеализират варварските действия, извършвани срещу цял един народ. Развитието на военните събития разкри същността на тези аргументи. Тъй като – с изключение на членовете на йерархията (архиереите) и някои духовници – мнозинството от вярващите, които все още формално са под юрисдикцията на Московската патриаршия, се смятат за отделили се от нея. Те вече не искат да принадлежат към Московската патриаршия. Съответно виждаме, че този аргумент, че Русия уж е дошла да защити вярващите, които не искат да се отделят от Московската патриаршия, е напълно безпочвен.
По никакъв начин не искам да отричам реалното състояние на нещата, при което в източните райони на Украйна, където по исторически причини живеят както украинци, така и руснаци, има определен брой хора, определено малцинство, което симпатизира на Русия и Московската патриаршия. Това обаче по никакъв начин не може да служи като оправдание за война. Те не са преследвани, не ги грози смърт. Украйна е под наблюдението на Европейския съюз от доста години, което не би позволило подобно нещо да се случи. Дори по време на войната виждаме, че Европейският съюз и западните страни изразяват своята критика към Украйна по определени въпроси, тъй като изискват безусловно зачитане на човешките права.
Разбира се, в миналото Украйна е била една от страните на Съветския съюз, но през последните години, във връзка с желанието ѝ да се присъедини към Европейския съюз, страната беше посетена от различни наблюдатели, които, наред с други неща, гарантираха, че няма преследване на рускоезичното население или пък на религиозна основа. Следователно църковният фактор се използва от руската страна във връзка с войната, за да оправдае нещо, което не е оправдано нито от гледна точка на закона, нито от гледна точка на човешкия здрав разум.
Ето защо в момента Руската църква според мен е в опасност. Тя може да изпадне в ерес.
— От началото на войната Московската патриаршия е обект на сериозна критика в църковните и богословските среди, поради идеологическата подкрепа за руската държава във войната ѝ срещу Украйна. Какво е Вашето мнение относно тази позиция на църковната йерархична структура, която все още официално смята украинците за свое паство?
– Мисля, че най-добрият отговор на този въпрос е позицията на тези несъмнено героични и достойни за всяка похвала духовници и вярващи от Руската православна църква, които се противопоставиха на официалната линия на Московската патриаршия. В крайна сметка някой може да приеме, че ние сме зли гърци, които мразят руснаците или представляваме интересите на злия Запад. Но онези духовници, които са преследвани по време на войната, забранено им бе да служат или са застрашени с лишаване от сан, защото не приемат тази позиция, са най-доброто доказателство за нейната погрешност. Някои от тези духовници бяха приети от Вселенската патриаршия като се възползваха от правото ѝ на апелация. Те бяха възстановени в предишния си сан и приети в клира. Заслужава да се отбележи, че сред тях имаше образцови духовници, които служеха като предстоятели на столичните храмове и се радваха на уважението на вярващите. Те не приеха тази официална позиция, което означава, че нещо не е наред с нея. Църквата, която проповядва благовестието на Христос, който е Мир и Любов, не може по никакъв начин да оправдае войната. Особено агресивната завоевателна война.
Тук е необходимо да се разбере, че има ясно определена роля на Църквата по отношение на хората и държавата, в която тя се намира, както и по отношение на това какво благословение тя дава на въоръжените сили. Това се отнася за повечето държави. И тук ключовият въпрос е дали говорим за агресивна завоевателна война срещу друг народ, или за отбранителна война за защита на родината. В крайна сметка войната може да бъде от различен характер. Едно е да си агресор, а съвсем друго е да се защитаваш от агресия. Църквата следва тази логика. Тя не благославя завоевателните войни, за разлика от принудителната защита срещу нападение с военни средства.
— След началото на войната Московската патриаршия публикува текст на „молитва за победа“ с патриаршеско благословение тази молитва да се чете на богослуженията във всички храмове на Руската църква. Някои свещеници отказаха да направят това и бяха подложени на порицания и дори на низвержение от сан след църковен съд по обвинения в „нарушаване на свещеническата клетва и неподчинение на епископа“. Как можете да характеризирате тази формулировка на обвинението на църковния съд?
– Доколкото разбирам, става дума за клетвата, която свещениците в Руската църква полагат преди ръкополагане. Факт е, че в гръкоговорящите православни църкви, според древната традиция, няма никаква клетва преди ръкополагане за дякон или свещеник. В Гърция дори светските съдилища позволяват на духовниците да не се кълнат върху Евангелието, тъй като клетвата е забранена от самото Евангелие. Един духовник, ако се яви в някакво качество пред съд, тогава той дава уверение в чистотата на съвестта си, а не полага клетвата, която миряните са длъжни да дават. Ако Църквата задължава един духовник да положи клетва върху Евангелието, това е нарушение на свещените канони и нецърковно поведение. Може би тази практика датира от времето, когато държавата е изисквала от Църквата гаранции за лоялността на нейните духовници.
В преданието на Църквата няма понятие като „свещеническа клетва“. Разбира се, свещеник може да бъде запретен от служение или низвергнат, ако наруши свещените канони, установени от светите отци на Вселенските събори, или прояви такава степен на неподчинение на своя епископ, че да изкушава вярващите. Тук възниква друг въпрос. „Непослушанието“ на тези духовници съблазнило ли е или напротив, утешило е вярващите, които също не са съгласни с тази позиция? Формално, разбира се, епископът или църковният съд са прави. Но подобно нарушение не може да бъде причина за лишаване от сан.
Разбира се, послушанието към епископа е важно за Църквата и от своя страна епископът може да изисква послушание, но неговите изисквания не трябва да нарушават учението на Църквата. Например епископът не може да изисква от свещеника да проповядва еретично учение. Това казват и светците от нашата съвременност. Един от тях е св. Никодим Светогорец, който е написал тълкувание на свещените канони, което се ползва с авторитет в Руската църква, доколкото знам. По същия начин изповедникът не може да изисква от своето духовно чедо нещо, което нарушава учението на Църквата.
Например, един епископ не може да изисква от свещеника да проклина враговете, защото Христос е заповядал да ги обичаме. В такава ситуация самият епископ би трябвало да бъде подложен на канонично порицание. И ако въпросната молитва не цели постигането на любов, мир и братство между народите, ако съдържа прошение един народ да бъде победен от друг, то това е в пълно противоречие с духа на Евангелието. Следователно, въпросните духовници са постъпили правилно, като не са се съгласили да четат тази молитва. Те са изпълнили заповедта на Евангелието и не са нарушили никаква клетва. Четох, че свещеници, които не са отказали да четат молитвата, но са променили някои думи в нея, също са били наказвани. Тоест те са поправили грешката на епископа в православен и евангелски дух.
Разбира се, духовникът трябва да бъде послушен на епископа, но в рамките на евангелското учение, догмите и каноните на Църквата, целта на които е спасението на хората и братското помирение на народите, а не насърчаване на враждата на един народ срещу друг. Понятие като „свещена война” никога не е съществувало в православието, дори във времената на Византийската империя. Разбира се, императорите са имали голяма власт и през различни периоди са молили Константинополските патриарси да благословят някои неща, свързани с войната, или да прославят загиналите войници като светци. Отговорът на Църквата винаги е бил, че тя не забранява отбранителната война, но не може да канонизира онези, които са участвали в кръвопролития, дори и пролятата кръв да е на враговете.
Затова смятам, че не е имало основателни причини за запрещенията или лишаването от сан на тези свещеници. Затова те абсолютно правилно бяха възстановени в служение от Светия Синод на Вселенската патриаршия. Ако бяха наказани канонично справедливо, нямаше да бъдат възстановени. Синодалното решение директно гласи, че духовниците, които са се обърнали към него, са били подложени на неканонични наказания, според напълно светски критерии, които противоречат на духа на Църквата. Съответно тези наказания са невалидни.
Бих искал да отбележа и един аспект, свързан със ситуацията с църковните наказания на православните духовници в Литва, които сега принадлежат към Литовския екзархат на Вселенската патриаршия. Те бяха обвинени, че са имали намерение да предизвикат разкол. Но Църквата никога не наказва за намерения. Това е напълно невъобразимо. Дори светското право не осъжда човек за неговите намерения.
— Част от клириците, подложени на наказания от Московската патриаршия, се обърнаха към Вселенския патриарх, който заедно със Светия Синод ги възстанови в свещенически сан. Сред свещениците, възстановени в служение, бяха онези, които преди това критикуваха предоставянето на Томос за автокефалия на Православната църква на Украйна. Можете ли да коментирате по някакъв начин подобна промяна в позицията по отношение на Вселенския престол?
– Мога да кажа, че това е в рамките на поведението, характерно за всеки човек. Всеки от нас, според собствените си представи, може да има погрешни преценки. Когато Бог допусне да ни се случи някое изкушение, Той ни показва, че сме сгрешили. Именно това е съдържанието на евангелските думи „не съдете, за да не бъдете съдени”. Можем да съдим друг човек, но когато самите ние се окажем на негово място, разбираме колко сме грешили. Тези отци може да са имали друга гледна точка, може да са били недостатъчно информирани, но когато са разбрали кой е отговорен за сегашната ситуация и сами са били наказани от него, са разбрали, че са допуснали грешка и са я поправили. Това е напълно човешко.
Проблеми възникват, когато някой продължава да упорства в своето заблуждение. А когато някой поправи своите грешки, това е Божие благословение.
— Освен руските свещеници, които се противопоставят на официалната линия на подкрепа за войната, има и доста такива, които открито и активно изразяват подкрепата си за руската армия, отиват на фронта с хуманитарна помощ и за духовно обгрижване на военните. Някои от руските свещеници, които отиват на фронта, вземат в ръце оръжие, участват във военни действия и след това се връщат в енориите си. От историята знаем за подобни случаи по време на Гръцката революция и националната съпротива. Има ли разлика в тези ситуации?
– Първо ще дам пример от живота на един светец. Мисля, че руските православни са добре запознати с монах Паисий Светогорец. Той отказва да бъде ръкоположен за свещеник, въпреки че е нямал канонични пречки за това. Като причина посочил участието си във Втората световна война срещу нацистите. Бил е свързочник, тоест не е участвал в преки военни сблъсъци. Въпреки това той смятал, че благодарение на предаваните от него данни е възможно да са убити хора. Затова той отказал да бъде ръкоположен за свещеник. Въпреки това е прославен от Църквата като светец. Мисля, че това е най-добрият отговор на поставения въпрос. Отговор от гледна точка на Божия човек. Дори тези, които са косвено замесени в смъртта на хора, които дават военни заповеди, са преки съучастници в убийствата. А за Църквата това е пречка за свещенството. Тоест мирянин не може да бъде ръкоположен след участие във военни действия, а ако клирик вземе оръжие, впоследствие той не може да продължи да служи. Това е църковният ред.
По време на Гръцката революция от 1821 г. свещениците, които се хванаха за оръжието, не продължиха своето свещеническо служение. Например Папафлесас, героична фигура, спря да свещенодейства, защото убиваше турци по време на войната. Въпреки факта, че това бяха врагове, окупатори и нашественици, след като взе участие във въоръжената борба, той вече не служеше като свещеник.
Също така в Крит знаем случаи на военен героизъм от страна на свещеници по време на освобождението на острова от османско иго през 1866 г. Известна личност е Папакраниотис (отец Николаос Кокинос), който командва въоръжен отряд. Друг известен пример е отец Йоан Скулас от Аногей, който по време на Втората световна война, след като нацистите опожаряват селото, в което служи, става парашутист и никога повече не облича расото.
Църквата никога не е благославяла участието на свещеници във въоръжената борба.
Днес в Гърция свещениците могат да бъдат призвани в армията, но от тях не се изисква да вземат в ръка оръжие или да преминат военно обучение с оръжие. В случай на война целта на свещеника в армията не е военна, а пастирска дейност. Всичко това, разбира се, в контекста на една отбранителна война за вяра и отечество. В никакъв случай не може да се говори за военна агресия! Всички горепосочени случаи са станали по време на отбранителни войни или съпротива срещу нашественици. И значими героични личности сред свещениците престанаха да свещенодействат след участието си във военни действия. Тоест, те имаха уважение към църковните канони.
— Сегашната политическа ситуация в Русия често се характеризира като диктатура. В Гърция Църквата имаше опит в противопоставянето на диктаторския режим. До каква степен, според вас, анализът на този опит може да помогне за правилното разбиране на мястото на Църквата в обществото?
– Не мога да преценя доколко полезен е анализът на опита на Църквата в Гърция през периода на седем години диктатура. Може би е по-полезно да анализираме как са действали йерарси, клирици и обикновени вярващи, просветени от Светия Дух, по време на комунистическото преследване на Църквата в Съветския съюз, когато атеизмът е официално държавно „верую“. В Гърция православните особено почитат свети Лука Кримски, дори строят църкви в негова чест, по неговото молитвено застъпничество се извършват чудеса и изцеления. Това е личност, която се прояви в най-лошия период от руската и източнославянската история. През годините на насаждания атеизъм този човек проповядваше Христовото Евангелие, претърпя гонения и не получи почестите, с които са обградени йерарсите в днешна Русия. Но въпреки това той стана светец, както и св. Тихон, първият Московски патриарх на 20 век, който не сътрудничеше на безбожния комунистически режим. Интересно е, че виждаме почитане на светиите, на всички новомъченици, избити от болшевиките. А тези светци осъждат сегашната позиция на Руската църква. Разбира се, В. В. Путин и членовете на неговото правителство могат да се самонаричат вярващи. Но вярата се вижда не толкова от думите, колкото от делата. Ние не можем само теоретично да твърдим, че сме вярващи, но това трябва да се отразява в действията, които предприемаме. Действията на сегашния Кремъл за мен не се различават много от действията на Сталин.
Пример за това как може да се държи Руската църква днес са известните руски светци от ХХ век. Светци архиереи, духовници и обикновени вярващи. Новомъченици, които самата Руска църква прослави след падането на Съветския съюз.
Искам да кажа също, че считам за големи герои (дали са светци – Господ да прецени, но по човешки със сигурност са герои) тези малцина, които се осмеляват и излизат на протест, въпреки че знаят какво ги очаква по-късно. Както беше в първия ден на войната и по други поводи. Те се противопоставят на режим, който първо унищожава самата Русия, а едва след това Украйна и други страни. Това са много достойни хора и се моля Господ да ги закриля.
Освен това, разбира се, степента на отговорност на миряните и духовенството се различава. Духовниците изцяло поемат върху себе си Христовия кръст и трябва да бъдат изповедници; те не могат да се съобразяват с антиевангелските действия на властите. Но духовниците не могат да изискват от вярващите хора да бъдат изповедници, ако самите те не им служат за пример.
— Как според вас православните християни в Русия, които са против войната и не приемат официалната позиция на Московската патриаршия, могат да водят своя църковен живот?
– Това е най-трудният въпрос за мен. И може би най-сериозният. Трудно е да се отговори, тъй като сега разговаряме в свободна демократична държава, където не сме заплашени от преследване от никаква диктатура. Но въпреки това трябва да се отговори.
Първо, поне за момента, според позицията на Вселенската патриаршия, Руската църква остава канонична църква. Тя не е в разкол. Следователно човек трябва да остане в Църквата. Тоест да участва в Тайнствата, да приема причастие и т.н. Ако е възможно, да намери енории, където свещеникът поне не говори провокативно в подкрепа на войната, а се ограничава само до четене на предписаната молитва, тогава по-добре е вярващият да участва в богослуженията в такава църква, и ако е необходимо, да си „затваря ушите“ (в духовен смисъл, разбира се, не буквално). Ако свещеникът в проповед подкрепя войната, или възпроизвежда пропагандата, може наум да си казва молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй нас и просвети нашия свещеник“. Но няма нужда да се отделяме от Църквата, тъй като Руската църква не е осъдена като разколническа или еретична и е все още канонична църква. Да, тя има проблеми на административно ниво, но Вселенският патриарх почита Московския патриарх, така че каноничността на Руската църква и нейните тайнства не може да бъде отричана. Но за съжаление тя страда от идеологизация на своята проповед.
Според мен вярващите трябва да посещават църквите според зова на сърцето си и с чувството, че идват при Самия Христос. Във всеки случай напускането на Църквата не може да бъде отговор на сегашната ситуация, тъй като това би било победа за дявола.
— Що се отнася до ситуацията, в която се намира Православието в Украйна, ние знаем, че продължава разделението на две юрисдикции, но има опити за диалог на ниво миряни и духовенство. И двете юрисдикции оказват подкрепа на въоръжените сили на Украйна, а Украинската православна църква, чийто предстоятел е митрополит Онуфрий, обяви отделянето си от Московската патриаршия, като се оплаква от несправедливо отношение от страна на държавата, позовавайки се на свободата на религията. Държавата обаче дава възможност на духовници от тази юрисдикция да пътуват до европейските страни, където създават енории. Как бихте характеризирали тази ситуация?
– Според мен лично те може и да имат основание, и с право да твърдят, че са преследвани от държавата в мирно време. Тоест преди началото на руската инвазия. Може би говоря от гледна точка на гръцкия модел на отношения между Църква и държава. За мен от момента, в който правителството и армията на моята страна водят отбранителна война на оцеляване срещу агресора, отправянето на неоснователни обвинения към държавата изглежда като предателство. В същото време, когато към тях се проявява толерантност, на международно ниво те обвиняват украинската държава, която се защитава от агресора. Само този факт показва, че те не са преследвани. Ако наистина имаше преследване, те щяха да бъдат наказателно ангажирани за такива обвинения, отправени по време на война. В мирно време можем да спорим и да не сме съгласни с политиките на правителството по различни въпроси. Но по време на война основната цел е обединяването на хората. И всички представители на народа трябва да подкрепят лидера на защитаващата се армия, независимо дали са гласували за него на изборите или не. След като войната приключи, те отново могат да гласуват за друг кандидат.
Твърдението на митрополит Онуфрий и неговата църковна юрисдикция, че са независими от Московската патриаршия, няма реално основание. Държавата не е глупава. Тя си има съветници по религиозните въпроси и те знаят, че част от по-голяма църковна юрисдикция не може сама по себе си да стане независима – няма значение дали автономна или автокефална. Кой им даде независимост? Те дори официално не са поискали автокефалия от Московската патриаршия. Тъй като тяхната независимост е самопровъзгласена, очевидно държавата разбира, че това е само привидна независимост. Нито църковно, нито канонично те са станали независими. Те продължават да са подчинени на Московската патриаршия. И претенциите на държавата не са някой да се откаже от вярата си в Светата Троица и другите догмати на Православната църква. Държавата посочва, че проповядваните ценности не бива да се подчиняват на идеологическите цели на друга държава, която освен това извършва и въоръжена агресия.
Митрополитите Онуфрий и Епифаний имат една и съща вяра, както и техните паства. Тоест държавата не преследва вероизповеданието. Напълно неоснователно е да се сравнява сегашната ситуация с гоненията от съветския период. Що се отнася до онези духовници, срещу които бяха предявени обвинения в съда, за тях бяха събрани доказателства за тяхната вина в съответствие с държавните закони.
— От началото на войната автокефалната Православна църква на Украйна създава енории извън каноничните граници на своята юрисдикция. Какво е вашето мнение по въпроса?
– Не знам със сигурност, но мисля, че имаше съответно искане за подобни църковни действия по реда на икономията (по снизходителност). Но не знам какво точно решение на проблема е намерено.
В Томоса за автокефалия, който беше даден на Украйна, за първи път се говори за граници на юрисдикцията. Факт е, че в миналото нямаше нужда да се пояснява, че поместната църква няма юрисдикция извън границите на държавата, в която се намира. Например Гръцката църква се намира в пределите на Гърция, Българската църква – в България и т.н. Въпросът за диаспорите се повдига през ХХ век, заедно с емигрантските вълни и това е ново предизвикателство за Църквата. Преди това не е имало големи диаспори в различни страни на Европа и Америка и се е подразбирало, че Томосът се издава за територията на определената държава. Във всички томоси се говори за това.
Границите на поместната църква съвпадат с границите на държавата. Томос за църковна автокефалия никога не е даван на никоя етническа група. Етнофилетизмът (дефинирането на църковната юрисдикция на национално-етническа основа) е осъден на църковен събор (Константинополския събор през 1872 г.). Томосите не са давани на принципа „където има гърци, там е и гръцката църква“ или „където има румънци, там е и румънската църква“. Но по този въпрос всички автокефални църкви, не само Руската, допускат грешка. Всички православни църкви, с изключение на гръкоговорящите, правят канонична грешка, създавайки свои енории в чужбина. Класически пример е Кипърската православна църква. Кипър е отделна независима държава, въпреки че там живеят гърци. Много кипърци са напуснали острова и живеят във Великобритания, но никога не са мислили да създадат там енории от собствената си юрисдикция. Кипърската църква е една от най-старите, създадена е от Вселенските събори. Но нейната юрисдикция не се простира извън острова.
Православната църква на Украйна е първата, чийто Томос пояснява, че нейната юрисдикция не се простира извън държавните граници. Но трябва да осъзнаем, че по време на война е доста трудно това да се изпълни с точност. Защото няма сигурност, че хората, които са принудени да се преместят в други страни, ще останат там завинаги. Когато войната свърши и голяма част от бежанците се върнат, този въпрос може да бъде решен.
Заслужава да се отбележи и друг аспект. Има страни, в които са се преместили голям брой бежанци от Украйна, например Полша. Но Полската православна църква следва линията на Московската патриаршия и не позволява на вярващите от Православната църква на Украйна да приемат Тайнствата. Счита ги за разколници. Тоест има съвсем друг вид пастирска необходимост. Хората не могат да останат без причастие, без изповед и не могат да не кръстят децата си. Затова е съвсем правилно, че неофициално се дава благословия за полагане на пастирска грижа за тези хора. Можем да кажем, че тези енории са създадени в съответствие с така нареченото „право на необходимостта“. Целта на Църквата е винаги да служи на човека и неговото спасение. Няма смисъл да се съди с един и същи аршин Църква, чието паство преживява война и Църква, чието паство се радва на мир. В Гърция, след като Гръцката църква призна автокефалията на Православната църква на Украйна, след съответните официални писмени искания, беше създадена енория, която да се грижи за украинските бежанци в Атина. Но това е енория на Гръцката църква.
— Отец Романе, благодаря Ви за искрения разговор.
– Благодаря Ви за поканата и възможността да се обърна към хората с добра воля, които четат проекта „Християни срещу войната“. Да имате Божието благословение!
––––––––––––––––
Превод: архим. Никанор, игумен на Църногорската св. обител
Снимките на отец Роман Анастасиадис са от неговата фейсбук страница.
