Ренета Трифонова
За подобието на Христос
Този, който наистина пребивава в Христос, не може да не постъпва като Него.
Този, който наистина обича Христос, действително спазва заповедите Му, защото не е възможно да обичаш Христос, а да не обичаш Неговите заповеди, които са израз на Христовия дух.
Христос е истинската Светлина (Иоан 1:9), и онзи, който е видял тази Светлина и пребивава в нея, естествено, ще бъде подобен на Христос в своите прояви. В какво се изразява това подобие? Преди всичко в това, че такъв човек ще понесе теготите на своите събратя, т.е. ще смята себе си виновен за ставащото зло и, израствайки постепенно в това съзнание, доброволно ще приема всякаква смърт, без ни най-малко да гледа каква е тя и откъде идва. Ако някой започне да убива този човек, сърцето му няма да се надигне да обвинява убиеца; ако го разрушава болест, той няма да изгуби душевния си мир; ако бъде подложен на нападения от бесове, няма да се уплаши от тях и не ще изгуби умилението си. Ето това означава да намразиш душата си[1].
За прошката на греховете
Според учението на светите апостоли на човека се дава „прошка на греховете“. За нея през всички векове свидетелстват и хората, познали я в своя опит, получавайки благодатта на Светия Дух, която безспорно свидетелства във вътрешния човек за това чудно събитие. Ето някои признаци за несъмнеността на това вътрешно свидетелство: едно наистина особено действие на Духа, което поражда удивителна промяна на ума и сърцето; действие необичайно, непознато преди, различно от всички други „естествени“ преживявания, което тъкмо затова не би могло да бъде плод на въображението или на изкуствена самовъзбуда; тиха, но силна и свята радост и вътрешен мир, които достигат такава сила, че душата забравя целия свят и изпада в състояние, при което губи усещане за всичко материално. Оттук нататък целият живот на човека коренно се изменя; сърцето се отнася нежно към хората, а умът възприема всички неща по нов начин.
За монашеското „здраве“
Духовен „аристократизъм“, който удържа хармоничното съжителство на духовния, психичния и телесния „състав“ на човека, обуславя онова, което сред монасите е прието да се нарича „душевно здраве“. Това хармонично „съжителство“ на всички равнища на нашето същество обаче идва като венец на дългогодишен подвиг, свързан с борбата със страстите. Хиляди пъти душата преживява най-различни духовни „бури“, посещения на благодатта, борба са унинието, борба за молитвата, борба с хората, които поради неразумието си враждуват против духовните ни стремежи, и други подобни неща.
Един известен учен богослов, след като прекарал доста време на Атон и наблюдавал двама монаси, към които бил благоразположен, казал на единия от тях:
– Отец А. и Вие сте два противоположни типа християни: А. е хармоничен, а Вие сте трагичен тип.
Монахът отговорил:
– Не познавам друга хармония, освен тази на съвършената Христова любов, и там, където я няма, трагедията на борбата е неизбежна. Аз не съм достигнал любовта, как бих могъл тогава да бъда спокоен?
В отговора си монахът проявил обичайното съзнание на светогорците, че Атон е една голяма лечебница и че всички хора са в някаква степен болни, защото душевното здраве се разбира като преодоляване на греха и страстите и като нов благодатен живот в Бога. Според традиционните разбирания на психиатрията за душевно здрав се смята човек, у когото конфликтите не достигнали остра форма, явно разрушителна за индивида или нетърпима за обществото. При това психиатърът съвсем не се интересува дали човекът се предава на плътски излишества, или има някаква друга страст, стига той самият да не изпитва страдание поради вътрешен конфликт или да не върши действия, които нарушават общоприетите норми на човешкото общество.
И така за психиатъра въпросът за изцеляването се свежда до отстраняване на вътрешния конфликт, а за монаха това е въпрос на постигане на святото съвършенство.
За благодатта
Способността на човека да понесе пълнотата на благодатта е твърде ограничена. Възхождането на човека в сферата на безначалното Битие е много рядко явление. Това съзерцание се дава само за кратко, а след това оставя човека, ако Бог, по неведоми за нас причини, смята за нужно животът на този човек на земята да продължи. Обикновено ние сме свикнали да мислим, че смисълът на това продължаване е човекът да служи на братята си. Той самият обаче усеща някаква богооставеност поради намаляване на благодатта, а след това цял живот страда, защото вместо виждането на Светлината върху него се спуска някакво „покривало“. В състоянието на съвършена благодат човек не може нито да работи, нито дори да общува с хората. Ето защо грижата за братята изисква с човека де пребивава само „умерена“ благодат, умерена също е и любовта.
За всеобщото спасение
Двама монаси разговаряли за спасението. Единият от тях казал:
– Душата ми не може да се примири с мисълта, че някой ще погине навеки. Мисля, че Господ ще спаси всички по някакъв начин.
Другият отвърнал:
– Светите отци казват, че Бог е могъл да създаде човека без неговото съдействие, но да спаси човека без съдействието и съгласието на самия човек е невъзможно. Спасението и гибелта зависят от свободата на човека.
Първият казал:
– Мисля, че Бог в изобилието на Своята любов ще преодолее съпротивата на творението, без да нарушава свободата му.
Вторият отговорил:
– Струва ми се, не бива да забравяме, че свободата на човека потенциално е толкова голяма, че той може да се самоопредели отрицателно по отношение на Бога дори в плана на вечността. Онези, които не знаят или забравят това, се хранят с оригеновско мляко.
– Но това е безумие!
– Да, безумно е.
– Какво да правим тогава?
– Бог иска да се спасят всички, и ние трябва да желаем на всекиго спасение и да се молим за всички, но нито Откровението, нито опитът ни дават основания да предполагаме, че всички ще се спасят. Свободата е велик дар, но страшен.
Превод: Мила Игнатова
Източник: Архим. Софроний “Раждането за Непоклатимото Царство”, Омофор, София, 2009
[1] В бълг. Синодален превод на Новия Завет текстът е: Ако някой дойде при Мене, и не намрази (…) и самия си живот, не може да бъде Мой ученик“ (Лук. 14:26). – Б. пр.
