Християнство.бг
Трите предложени законопроекта за промени в Закона за вероизповеданията по случая с регистрацията на Българската православна старостилна църква (БПСЦ) бяха коментирани днес от доц. д-р Атанас Славов – юрист – конституционалист, доктор по право (Университета на Глазгоу) и доктор по конституционно право (СУ „Св. Климент Охридски”). След позицията на доц. д-р Симеон Гройсман, преподаваел по „Право и религия“ в ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“, която публикувахме със заглавие: Българският конституционен ред и проблемът за „алтернативните православни общности“ • Християнство.бг, предлагаме на читателите и мнението на друг юрист. Доц. д-р Атанас Славов е преподавател по публичноправни науки в СУ и правен съветник на Фондация „Антикорупционен фонд“. Съветник е по конституционни въпроси на министъра на правосъдието (2014-2015), съветник по законодателни въпроси на вицепремиера и министър на вътрешните работи (2016), конституционен експерт към Съвета по законодателство на Министерство на правосъдието (2012-2014), адвокат в САК. Участвал в разработването на новото антикорупционно законодателство, съдебната и административната реформа.
В края на миналата година Върховният касационен съд реши, че Българската православна старостилна църква (БПСЦ) следва да бъде вписана в регистъра на вероизповеданията. Това предизвика широка обществена, а също и политическа реакция. Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия в свое изявление се обърна към представителите на държавната власт с притеснението, че църквата в България е изправена пред опасност от нови разделения. Вчера Комисията по конституционни и правни въпроси в Народното събрание разгледа три законопроекта, които в основата си целят да укрепят статута на Българската православна църква – Българска патриаршия, но които могат да създадат още повече проблеми.
Като практикуващ православен християнин и църковен настоятел, юрист, специализирал в областта на религиозното право и като човек, който съм загрижен за съдбата на БПЦ – Българска патриаршия, също така съм загрижен какво ще направи Народното събрание и какви ще са ефектите от това законодателно решение.
БПЦ – Българската патриаршия е единствената канонична православна църква в страната, която има своя статут. Този статут е допълнително утвърден с промените в Закона за вероизповеданията от преди шест години, даващи възможност за финансиране със средства от държавния бюджет, както на текущи, така и на капиталови разходи. Ежегодно на БПЦ-БП се предоставят над 30 милиона лева публични средства. Този статут е добре да бъде съхранен.
В същото време трите законопроекта навлизат в една много специфична материя, за която мисля, че българският парламент няма необходимата експертиза да обсъжда. Тя изисква много по-широк кръг изразени становища, включително на Комисията по канонични въпроси на Светия синод. Становището на Светия синод, което беше публикувано между празниците не е обсъждано в пълен състав на самия синод, т.е. нямаме завършена процедура по утвърждаването му.
Например всеки, който познава историята на старостилните църкви, знае, че БПСЦ не се идентифицира с Българската патриаршия. Точно обратното – тя цели да се различи и отдели, претендирайки, че всъщност е по-истинска, а не официозна и казионна, каквато определят Българската патриаршия. Така че трудно можем да говорим за идентичност между двете общности както по верови отношения, както и по отношение на паството и миряните. Тази църква няма никаква претенция нито към публичната субсидия на Българската патриаршия, нито към имотите на църквата и т.н. Използването на тезата, че едва ли не сме изправени пред нов разкол, е просто невярно от фактическа и богословска гледна точка.
Законопроектите засягат основно право на всеки български гражданин по чл. 37 от българската Конституция, но и права по чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека. В продължение на десетки години България имаше висящи производства в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) именно във връзка с регистрацията на няколко религиозни общности, които се представят за православни църкви. По тях ЕСПЧ се е произнесъл с осъдителни решения. Българските институции и българският съд са длъжни да изпълнят тези решения. Затова смятам, че преди да се гласуват законови промени е редно да има становище от специализираната дирекция в Министерство на правосъдието, която се занимава с процесуалното представителство на държавата пред ЕСПЧ.
Приемането на тези законопроекти ще получи международен отзвук, дори на политическо ниво, защото групата решения от ЕСПЧ, свързани с регистрацията на тези религиозни общности в България, всъщност бяха решения на група за специален мониторинг в Съвета на Европа и Комитета на министрите. Трябва да сме готови и за такова развитие.
На следващо място – трите предложени законопроекта биха засегнали по недопустим начин независимостта на българския съд. Защо? Предлага се влезли в сила решения да бъдат отменени и пререшени с обратна сила. Единият от законопроектите дори предлага да бъде придадена обратна сила от самото влизане на самия Закон за вероизповеданията в сила отпреди 22 години. Това е много дълъг период на придаване на обратна сила, вероятно най-дългият в нашата правна система. Дори да бъде приет обединен законопроект, той би бил противоконституционен в частта, която задължава българския съд да пререши приключили производства. В такава ситуация българският съд ще бъде изправен пред две възможности – първата е да приложи пряко Европейската конвенция за правата на човека, по сила на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, и да не се съобрази със законова разпоредба, която противоречи на конвенцията. И втората възможност – съдът в рамките на открито производство да сезира Конституционния съд с искане за обявяване за противоконституционност на тази част от закона.
Напълно споделям добросъвестното намерение на вносителите да укрепим статута на БПЦ – Българска патриаршия. Това е една легитимна цел, но избраните средства са негодни да постигнат тази цел. Напротив – поставят въпроси, като този, че възлагаме на българския съд да прави преценки относно религиозни доктрини. Българският съд няма такава експертиза и не би следвало да прави такава преценка, да преценява идентичността на една или друга църква съобразно приликите и разликите в религиозните доктрини.
За разлика от други държави, в които в юридическите факултети се преподава канонично право, в България такава дисциплина не се изучава. Българският съд е светски съд, а ние като законодател ще го натоварим с несвойствени задачи, преследвайки една легитимна цел с негодни правни средства. Затова е редно е да се помисли с каква законодателна интервенция да се укрепи статутът на Българската православна църква, без да увреждаме правата на гражданите и интересите на държавата, без да стигаме до нови дела пред съда в Страсбург и без да се плащат нови обезщетения от държавния бюджет.
