Християнство.бг
Свещ. Йоан Бурдин
Предишната публикация беше посветена на дара на утехата, който според апостола Господ дава на хората, които търпят скърби.
Естествено, читателите съсредоточиха вниманието си не върху тази мисъл, а върху факта, че някои християни, „ревностни за по-големи дарове“, с радост са отивали на страдания и смърт.
Никой не вижда в себе си такава готовност. И аз не я виждам.
Разбира се, животът не е приказка за „пионери-герои“. Би било странно да се каже, че човек не изпитва страх и съмнение. Особено пък страх от смъртта.
Човек може да се остави да бъде смазан от този ужас или да се бори с него. „Очите се страхуват – ръцете действат“.
Да, Христос в Гетсиманската градина страдаше и се мъчеше до кървава пот. А тогава стана и отиде да посрещне Юда.
Дали Той се опита да се отскубне от войниците, които дойдоха да Го хванат? Падна ли на колене пред Ирод и Пилат? Молеше ли се да не бъде приковаван на кръста?
Не. Бог Отец Му даде именно тази „утеха“, за която ап. Павел говори – смелостта да издържи страданието и смъртта.
Е, имаше и един момент на отчаяние на кръста, когато страданието стана непоносимо. Точно в този момент Той се съедини с Отца и смъртта беше победена. Не в момента на възкресението – то беше триумф, проява на слава (макар и за момента само пред апостолите). А именно в момента на крайно отчаяние, когато Утешителят се отчая и Безсмъртният умря. И адът не погълна Този, Който не може да бъде погълнат.
Истинското християнство никога не се е опитвало да създаде идилична картинка. Ето защо евангелието толкова безжалостно откровено отразява моментите на слабост на Иисуса.
То не е предназначено за идеални хора, а е адресирано към всеки, дори и към най-слабите и най-маловерните измежду нас.
Апостол Павел много тънко усеща този момент. Затова, призовавайки братята смело да понасят скърбите и вдъхвайки им надежда за утеха, той веднага споменава и собствената си слабост – „скръбта в Азия“ – когато бил „натоварен прекомерно и извън силите си, така че не се надявал да остане жив“.
Своята Гетсиманската градина преживял и апостола. Тя среща по житейския път всеки един човек. Невъзможно е да я заобиколите, но можете да излезете от нея или като Юда – в смъртно отчаяние и пълна гибел, или като Христос – във възкресение и вечен живот!
Именно от тази Гетсиманска градина, от собственото отчаяние и преживяването на Божественото „утешение“, израства християнската вяра.
Арабите казват, че непрекъснатото слънчево греене създава пустинята. Павел също загатва за тази духовна пустиня – смъртта на душата в атмосферата на благополучие и просперитет. И добавя, че непоклатимата вяра се ражда именно в скърбите – „да се надяваме не на себе си, а на Бог, който възкресява мъртвите“!
