Безкръвното мъченичество на отец Димитър от София

Игумения Валентина Друмева

Свещеник Димитър Попевстатиев Богданов е роден през 1905 г. в Зелениград, Трънско. За него вълнуващи спомени разказва духовното му чедо, свещеноиконом Спас Михайлов Спасов, председател на църковното настоятел­ство при храм „Свети Николай Софийски Нови“ в София. Неговият дядо, Спас, бил също от Зелениград и бил добър приятел на отец Димитър.

Само пет години отец Спас бил заедно с отец Дими­тър, който починал на 1 ноември 1989 г., като последните две години поради старост не служел. За този кратък пери­од младият свещеник бил приет отечески под крилото на опитния духовник. Досега той помни добрите му съвети и пример.

Отец Димитър завършил Софийската духовна семи­нария. Баща му е известният и много уважаван свещеник Евстати Богданов. Той завършил Цариградската духовна семинария и служил в Трънско. Досега се помнят изрядното му служене и пламенната вяра.

През 1931 г. е избор отец Димитър бил назначен за свещенослужител в една от петте енории на храм „Свети Николай Софийски Нови“. В него служил всеотдайно 54 години.

Презвитера Надежда била много благочестива. Има­ли един син – Марин, които бил геолог. Съпругата му, Бла­га, говори с голямо уважение за своя свекър.

Следвайки добрия пример на баща си, той развил уси­лена духовна дейност. Обгрижвал старателно енорията си. Братственият живот към храма процъфтял. Беседите и проповедите му още се помнят.

Изпитанията дошли с установяването на новата власт през 1944 г. Ревностният служител на Божия олтар не се примирил е нарежданията за ограничаване на дейността на свещеника сред паството. Той работел и открито доказ­вал несъстоятелността на безбожието. С това станал неу­добен. Търсел се повод да бъде отстранен.

Наблюдаван зорко, такъв повод скоро се намерил. През 1949 г., когато бил убит Никола Петков, отец Дими­тър ударил камбаните, оповестявайки за това, както изиск­ва църковният канон. Това било нежелателно и се изтъл­кувало като политическо предизвикателство.

Веднага лица от органите на властта му поискали обяснение. Отецът казал, че предстояло идване на влади­ка за служение в храма, а въжетата на камбаните били стари. Имало опасност да се скъсат и той решил да ги провери.

На това естествено не повярвали. Веднага бил аресту­ван и отведен в затвора. Там претърпял унижения и нака­зания, но най-тежкото дошло, когато бил изпратен в ТВО – Белене. Въпреки че бил млад, към 45-годишен, и физи­чески здрав, той едва оцелял.

Данни за престоя му в лагера на смъртта черпим, ос­вен от архива на МВР и от летописната книга на храма. От нея се вижда, че в списъка на свещениците, председа­тели на храма, отец Димитър присъства от 19 май 1941 г, до 1948 г. Втори път е от 20 май – 30 юни 1949 г., и трети път от 1 юли 1951 г. до 31 декември 1956 г.

Става ясно, че има прекъсване близо от една година, когато е бил в Белене. Като се върнал поел длъжността си, но бил освободен след месец сигурно по нареждане на властите, защото бил лишен от права. После пак бил въз­становен и след това освободен.

Трудности имало на всяка крачка, защото го следели като „политически враг“. Той не членувал в земеделската партия, но проявявал съчувствие към земеделското съсло­вие, когато се отнемали имотите на селяните.

А тогава една дума била достатъчна, за да се обвини свещеник, така нежелан в обществото. Обвинението му било поставено на политическа основа, за: „открито критикува­не на икономическата политика на управляващите“.

А по природа отецът бил много внимателен към хо­рата. Всички го обичали. За него се прибавя оценката на баща му: „достоен свещеник, мъдър, принципен, внуша­ващ респект“.

Всички търсели съветите му. Укрепил във вярата много смутени души. Голямо било влиянието му върху отец Спас. Опитният свещеник открил в него призвание за пре­дано служение на Бога и му помагал със съвети. Научил го как да работи с енориашите си при трудните обстоя­телства през атеистичното време. Научил го на „поведе­ние“, както се изразява сам.

Никога няма да забрави последната света литургия на отец Димитър в храма през 1987 г. Той снел кръста от гърдите си и го сложил на младия свещеник. Това говори за особената духовна връзка между двамата, въпреки го­лямата възрастова разлика.

С този жест старият свещеник го благословил да про­дължи неговото дело. Той имал висше богословско обра­зование, предлагали му да стане председател на българ­ската църква в Цариград. Особено настойчиво бил канен от Западноевропейския митрополит Симеон. Отец Спас от­казвал. Не можел да се раздели с храма, верен на завета на своя духовен наставник.

Смята, че по неговите молитви Бог му дал сили да построи кварталния храм „Свети свети Константин и Еле­на“, църквата „Св. св. Петър и Павел“ в село Коша­ри, Софийско, и църковната къща – канцелария при храм „Свети Николай Софийски Нови “.

Всички, които познавали отец Димитър били увере­ни, че бил изпратен в лагер не само за биенето на камба­ните, но преди всичко за добрата му пастирска дейност. Той изнесъл изпитанието с достойнство, помнейки подви­га на свети Николай Софийски Нови, на когото се молел да оцелее.

Изпитвал болка, че Христовият мъченик страдал от друговерния поробител, а той от своите. Интересно е съв­падението, че свети Николай пострадал на 45 години и отец Димитър претърпял безкръвни страдания за Христа на същата възраст. Радвал се, когато близо до храма, на мястото Търницата по случай 400 години от мъченическия подвиг на светеца, била поставена паметна плоча, а през 1969 г. бил построен параклис.

Верните на Христа през всички времена са били гоне­ни и измъчвани, защото светели със слово и дела. Такава светла памет оставил и свещеник Димитър Попевстатиев от София.

По спомени на свещеноиконом Спас Михайлов, храм „Свети Николай Софийски Нови “ – София.

Христо Темелски „Храмът „Свети Николай Софийски Нови“. С., 2000, с. 103, 104, 118.

Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 7

Фотография: Мартин Митов, Галерия Словар, „Свети Николай Софийски“ в София (ъгъла на ул.  „Опълченска“ и „Пиротска“).

Рубриката води: Николай Джорев