Николай Джорев
Свещеник Никола Манолов Бояджиев е роден през 1884 г. в село Пещера, Смолянско. Израснал в благочестивото семейство на Манол и Мария Бояджиеви, възпитан в чиста вяра. Родителите му се отличавали с честност и трудолюбие. Той имал двама братя Атанас и Петър – и три сестри – Елена, Тодора и Йордана.
Учил първо в родното си село, а прогимназия завършил в Гюмюрджина. Завърнал се в Пещера и станал учител. Като почувствал призвание за служение на светата ни Църква, той се насочил към Пастирско-богословския институт в Черепиш. Завършил го с успех и се задомил за Мария Димитрова Стоева от село Пещера.
Ръкоположен бил през месец септември 1921 г. в Пловдив. Въдворен в енорията на Пещера, завеждал и селата Кремена и Арда. През 1927 г. се преместил в село Чокманово, като същевременно обслужвал село Смилян, където нямало църква. На него се дължи изграждането на смилянската църква „Свето Възнесение Господне“.
В село Чокманово условията за духовна работа били благоприятни. Селото било будно. То устояло православ- ната вяра по време на потурчването. Духовните му крепости били много. В селото има три църкви: „Свети Илия“, строена през 1834 г., и „Свети Архангел Михаил“ – през 1881 г., а третата „Света Богородица“ е гробищна.
Освен това селото е обградено с много параклиси. Селяните досега разказват, че при потурчването, когато предводителят на турската войска се отправил към селото и стигнал пред параклиса „Свети Козма“, конят му се спънал, паднал и си счупил крака. Той се отказал да влезе в селото.
Втория път като дошъл, преди да предприеме нападението, му съобщили, че майка му е тежко болна и ако не тръгне веднага, няма да я завари жива. Той пак се отказал. При третото нападение селото се оказало без жители. Всички избягали в планината, за да избягнат „изверяването“. Това станало по молитвите на добрите християни, които имали много силна и твърда вяра. Като видял опразнено селото предводителят казал, че в него има „чок имам“ – твърда вяра. Оттам селото получило името си Чокманово.
Никога в него не е имало помаци. То дало пет свещеници на родната ни Църква. А сега от него има двама семинаристи, въпреки че то наброява само 60 жители.А някога било голямо. Имало пълна прогимназия. Цели 23 години отец Никола служил в двете църкви и преподавал вероучение в училището. Имал много голяма библиотека. Синът му д-р Васил Манолов я подарил на библиотеката на новия голям храм в Смолян „Свети свеще- номъченик Висарион“. Имало голям църковен ученически хор. Работел в църковното братство с възрастните и младежите. Устроил трапезария за бедните деца.
Почвата била благоприятна и дала добри плодове. Но започнали да се появяват плевелите на маловерието и безбожието. И там нахлули социалистическите идеи, свързани с атеизма. Намерили почва в някои слаби хора, защото селяните били бедни, а се обещавало материално благоденствие. Повечето от възрастните хора в селото работели като зидари. Връщали се само през зимата от гурбет. По-вярвали, че животът ще стане лек и много справедлив. Увлекли се и се заблудили. Разбира се, това била една малка нелегална група, но достатъчна да руши граденото от отец Никола повече от две десетилетия.
Той се тревожел, че млади и неопитни хора, изпадат в заблуда и се обезверяват. Усилил проповедническата си дейност и отрезвил много от тях, но заразата била вече разпространена. Виждал, че там където грехът е пуснал по-дълбоки корени в душите на хората, тези идеи по-лесно се възприемат, защото те освобождават от отговорност пред небето. И той учел хората да измиват душите си е тайнството изповед и причастие.
Пловдивският митрополит Кирил много го ценял като духовен пастир. Като виждал ревностното му служение и високата му духовност, той го назначил за изповедник в целия район.Особено през Великия пост отец Никола по апостолски обикалял селата, проповядвал и изповядвал селяните. Не допускал до причастие нито един, който не се е изповядал. Много греховни товари свалил от душите на хората.
Освен това той бил и член на Епархийския съд по бракоразводните дела. Радеел за просветени духовни служители. Станал „старши свещеник“ на 4-5 свои по-млади събратя. Учел ги да спазват строгия църковен канон. Организирал съслужения в храмовете на големи празници по селата. Укрепявал вярата в душите на отрудените селяни и те отрезвявали от заблудите. Той бил родопски духовен будител.
Имал много силна молитва. Калина Н. Маджарова, която сега сочат като най-възрастната жена в селото, разказва, че семейството на отеца служело за образец във всичко. Всички го уважавали и при него отивали да споделят тревогите си.Една жена от техния род имала девет деца, които умирали веднага след раждането. Съпругът й Тодор Велков, ходел по селата да прави самари. Разговарял с един овчар и споделил мъката си. Той го посъветвал, когато се роди десетото дете, да повикат отец Никола да го благослови и да се помоли. Така и направили. Той не отказал. Прочел молитва, кръстил го, както се кръщават деца, застрашени от умиране. Благословил го и казал: „Името му е Надежда“. Такова име дотогава в селото нямало.
За почуда на всички детето не умряло. Надежда живяла 96 години. Благословението и силната молитва на отец Никола спасили един живот. Обичал и при обикновени срещи и разговори да защитава вярата, за да помага на младите. Обаче увлечените от новите идеи не можели да обосноват неверието си. Това ги озлобявало. Оттам дошли злините в това село, което турците не могли да обезверят. Хора от селото, известно с „чок имам“ – твърда вяра, се заблудили и тръгнали срещу вярата, която ги съхранила през вековното робство.
Отецът станал неудобен за тях. Ненавистта си изляла на 9-ти септември 1944 г., когато трябвало да се премахнат „народните врагове“. Тук за такива били сметнати: отец Никола и учителя Тодор Тодоров, който бил браннически командир в гимназията в Райково, Смолянско. Отецът бил задържан, измъчван и унижаван от хора, които мислели, че разчистват обществото от „вредни елементи“. На въпроса за неговата вина синът му отговори: „Тогава имаше една настървеност да гонят свещениците и да хулят вярата“. Съдил го „народният съд“ в Асеновград. Негов обвинител станал Стойко Кафеджиев.
Избягнал смъртната присъда, но бил осъден на 10 години строг тъмничен затвор. Претърпял го „много тежко“ в Пловдивския затвор. Оцелял благодарение на намесата на митрополит Кирил. Стоял една година и половина в затвора. След това той вече не се върнал в Чокманово. Преместил се в село Арда, откъдето е потеклото на рода му. Там имал сродници. Работил между свои до пенсионирането си. След това се върнал в Чокманово, защото имал къща. Там починал на 24.10.1968 г. Погребан е в църковния двор на храм „Свети Архангел Михаил“.
След време дошло отрезвяването. Сега арестуването, съдът и затворът на отец Никола се окачествяват не само от близките му, но и от цялото село като „голямо безумие“. Адмирал Дечо Узунов – партизанин от Арда, през 1989 г. казал на всеослушание пред хората в Чокманово: „Най-голямата грешка на нашето управление беше, че то се впусна да ликвидира свещениците“. А стари хора от селото често казвали: „Ние посегнахме на поп Никола и затова Бог ни наказа“. Селото е обезлюдено. Улиците са празни. Тъжно е. Само в събота и неделя идват от големите градове децата на старите селяни за отдих сред чудната родопска природа.
Хора можахме да открием само в кръчмата. Те бяха много отзивчиви. Съдържателката е бивша учителка и ни насочи най-вече към сина на отеца, уважаван лекар. Възпитан в духа на християнската любов, бил отзивчив към болките на всички, независимо дали те са уважавали или гонили неговия баща.Децата на отеца също носели тежък кръст, но съхранили вярата си и с това станали също изповедници Христови. Дъщеря му Елена станала презвитера на отец Тодор Ангелов от Смолян. Синът му Манол учил в семинарията, но след преместването й в Черепиш се насочил към учителския институт. Станал учител в Арда.
Васил завършил медицина с много трудности. Изминал като баща си „трънлив път“, но с достойнството на вярващ християнин. Той първо завършил гимназията в Райково. После като „попски син“ бил взет в трудови войски. Д-р Манолов е скромен и премълчава много от изпитанията си. Ще си позволим да приведем думите на друг свещенически син – Боян Чимов от Поморие, който също бил трудовак. В книгата си „Път във времето“ (с. 77-80) пише: „За никакви войски не можеше да става дума. Това си бяха чисто и просто истински трудови лагери, в които отбиваха своята повинност предимно цигани, турци, рецидивисти и такива като нас: деца на врагове на „народната власт“. Недоверието към такива младежи показваше недвусмислено, че сме второ и трето качество хора“.
Васил обаче имал рядката възможност да завърши санитарна школа. Като излязъл от казармата, а в селото се мислело, че е още трудовак, той записал без някакви пречки Медицинския техникум в Стара Загора. Завършил го „с криене“. След това бил назначен в Рудозем за медицински техник-фелдшер. Когато влязъл при кадровика в Пловдив да търси работа, заварил д-р Гаврил Узунов авторът на известната книга „Потомци“, братовчед на баща му. Той имал леви убеждения и бил влиятелен. Благодарение на него го назначили в Рудозем.
А там имало много хора от Чокманово. Предприятията на минния басейн ги привлякла да търсят препитание. Д-р Манолов стоял в Рудозем още 2-3 години, след което завършил медицина в Пловдив. Там станал главен лекар. Трябвало да сложат за главен лекар помак, но местните хора настоявали да бъде българин и така той стигнал до този пост. Ангел Каишев, който завеждал Административно-военния отдел към окръжния комитет на партията, настоявал д-р Манолов да бъде главен лекар. Той бил от Чокманово и сам участвал в задържането на отец Никола. Станал жертва на една заблуда, която после започнал да осъзнава.
Отначало д-р Манолов, като знаел, че Ангел Каишев знаел всичко за семейството му, отказал този пост. Дори си позволил да му каже, че с това ще го злепостави и може да му напакости. Но той му казал, че цени способностите му. Така останал осем години в Рудозем и след това се преместил в Пловдив през 1969 г. В Първа градска болница завеждал неврологичния кабинет. Сега е пенсионер. Редовно се черкува в храм „Света Марина“, надживял човешките низости и заблуди, той не съди никого. Името му на голям специалист в Пловдив е известно. Както навсякъде, така и тук, заговори ли се за съдбата на гонителите на вярата, всички сочат примери на възмездието, което не подминава престъпилите Божия закон.
В Чокманово разказват, че всички, които взели участие в осъждането на отец Никола, умрели нещастни и в мизерия. Децата им ги изоставили, защото те не ги възпитали в християнския морал, който учи хората да почитат родителите си. Най-известен е случаят с Никола Кольовски. Когато бил дете, отецът положил много грижи за него. Настанил го в ученическата трапезария. Спасил му дори живота.
По време на партизанското движение, за да се ожени за една девойка, при усложнени обстоятелства, той избягал в планината. Станало известно и властта го търсела. За да се спаси и да се завърне в селото, той потърсил съдействието на отец Никола. Д-р Манолов помни как с баща си двамата отишли в полицията в Смолян да се застъпят за него. Спасили го. След 9-ти септември, с „големите заслуги“ завършил медицина и станал доцент, но не блестял със способности. По време на „септемврийската чистка“ бил влиятелна личност, понеже минавал за бивш партизанин. Влязъл в новото управление на Чокманово и не се застъпил за отец Никола – негов благодетел.
Майка му, чувствителна и благородна жена, отишла в Асеновград, когато го съдили. Казала, че отецът спасил сина й. Това много помогнало да не бъде убит. Но Никола „не помръднал пръста си“, за да не изгуби високия си пост.Съвестта му била неспокойна за извършените дела, особено спрямо свещеника. Заболял психически. Завърнал се в Чокманово, понеже не бил способен да работи повече.
Когато отец Никола починал, близките му поставили некролог на портичката на дома му. Един ден Кольовски дошъл, грабнал некролога на отеца и го скрил в пазвата си. Побягнал, както се случва с крадеца. Презвитера Мария, която преживяла страданията на отеца, се разтревожила. Разплакала се, че отецът е унижаван и след смъртта му. Синът й невролог, знаейки състоянието му, я успокоил, че той не е добре психически. Съвестта не му давала покой. След престъплението неизбежно дошло наказанието, по-тежко от затвор.
Отец Никола от Чокманово изпил горчивата чаша на изпитанията, гонен за вярата Христова, оставил светли сломени след себе си и сега се радва на небесна награда като смел изповедник и безкръвен мъченик.
По спомени и документи на д-р Васил Манолов – син на све-щеника. Пловдив ул. „Жан Жорес“ № 17.
По спомени на Елена Безергянова и Калина Маджарова от Чокманово, предадени лично на 19 септември 2009 г.
„Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8
