Ренета Трифонова
Андрей Зубов
Втората вълна от пандемията обхваща Русия и целия свят. Когато преди сто години върлува испанската чума, втората вълна (есента на 1918- зимата на 1918/19) се оказва десет пъти по-всеобхватна и смъртоносна от първата. Не е задължително това съотношение да се повтори в пандемичната вълна и сега, но трябва да се има предвид историческият опит.
Последно участвах в литургията на 20 септември и предупредих настоятеля на нашия храм и приятелите, че в обозримо бъдеще ще се въздържа да посещавам църквата. Сега почти не излизам от вилата. Паля печката, обикалям горите и полетата сутрин. Но на празници и в неделя тъгата стяга сърцето ми – как без обща молитва, без участие в тайнството?
И ето, че размишлявайки върху това, освен всички напълно справедливи и отдавна изказани аргументи, искам да предположа и още един смисъл в нашето отделяне от общото ни дело. Да не забравяме, че в първоначалния смисъл на думата, литургията е общо дело.
Трябва да разделим времето си на свещено и профанно. Много религиозни традиции са включили тази норма в ежедневието си. След очистителните обреди човекът извършва някои свещени действия, а след това, както се казва в индуизма: „сега отново съм това, което съм“, се връща към обичайния си живот.
В християнството това по принцип е невъзможно. Всички ние сме “царствено свещенство „, “люде придобити“. Целият ни живот е сън и бодърстване, работа и почивка, молитва и приятелска беседа – това е ходене пред Бога, това е участие в Неговия живот. За християнина няма разделяне на профанно и сакрално, обикновено и свещено. В живота на християнина не може да има обикновеност, той целият е свят, посветен на Бога.
Но много често това се забравя. Ето, готвим се за богослужение. Молим се на вечерната служба, после у дома. Спазваме някои ограничения. Следва свещенодействието на Литургията с нейното невероятното усещане за Божието присъствие. И след това бързо връщане към ежедневието – трапеза, почивка, вечерни срещи с приятели. Свещеното е изпълнено. Сега светското е и до следващата неделя, и до следващия голям празник. Да, разбира се, все още има утринни и вечерни молитви, има четене на Писанието. И все пак ритъмът на християнина изглежда се определя от неделя до неделя, от литургия до литургия.
Но сега пандемията отне литургията от нас. И стремежът към Бога ни подтиква всеки ден да извършваме литургия във всички свои действия. Служението на Бога и ближния се превърна в свещено ежедневие. На такъв принцип трябва да живее християнинът винаги, но аз така ли живея? Честно казано, признавам, че не. И ето я истинската страшна опасност както за мен, така и за другите, близки и далечни, свързани с копнежа по литургията, който ни подтиква да преразгледаме ежедневието си, да го осветим, и вече осветено, то да проникне в целия ни бит. Не е ли това смисълът на мъчението от самоизолацията за християнина, не е ли това безценният опит от живота без литургия?
Източник: лична страница на автора
