Християнство.бг
При изричането на молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ни“, енергията на нашия ум трябва да бъде насочена към източника на нашето вътрешно слово – нашето духовно сърце, и само по този начин можем да изпълним Христовото наставление: „Който търси – ще намери, и на онзи, който хлопа – ще му се отвори“ (вж. Мат. 7:7–9). Колкото и този подвиг да ни изглежда труден, не бива да го изоставяме – защото той е велик Божи дар, който, ако отхвърлим, е все едно да сме отхвърлили Самия Бог. Божи дар е пробивността на енергията на нашия ум към средоточието на нашето сърце и възможността да почука на неговата врата. Без този подвиг, на постоянно молитвено търсене и хлопане пред вратата на нашето сърце, където се намира пълнотата на Божията нестворена енергия, т.е. благодатта, получена при светото Кръщение, никой не може да каже, че живее православен духовен живот.
Мисля, че няколко твърдения от предходния пасаж е добре накратко да се обяснят.
Първо: Този подвиг не бива да се изоставя – защото е велик Божи дар, който, ако отхвърлим, е все едно да сме отхвърлили Самия Бог. Ето защо: Богочовекът Христос ни донесе благата вест, че Царството Небесно е вътре в нас (вж. Лука 17:21), както и: „Ако някой Ме люби, ще пази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Йоан 14:23). И затова ни казва: „Търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33). Има и много други места, но за разумния това е достатъчно. След такива ясни Господни твърдения и насоки или трябва да нямаш вяра, или да си телесно болен, или интелектуално изостанал, за да отсъства този подвиг от живота ти. При това ние не търсим нито мястото на сърцето, нито дара на умно-сърдечната молитва, нито какъвто и да е друг Божи дар, а Христос – просто изграждаме личното общение с Него.
Второ: Колкото и да ни изглежда тежък този подвиг, не бива да го изоставяме. Казахме основната причина защо не бива да се оставя, а сега да видим как да преодолеем тежестта му. Когато хората се сблъскат с тази тежест в сърцето си, те обикновено постъпват по три начина. Два от тях са много погрешни – или веднага изоставят подвига, или понякога се връщат към него „да опитат“, може би ще им мине. А какво точно трябва да направим? Щом се натъкнем на тази неяснота, тъмнина, дискомфорт и затвореност на сърцето си, единствената възможност да останем постоянно в неговата околност и да забележим как вратата на сърцето ни бавно се открехва е да заплачем. Колкото по-голяма е тежестта, толкова по-голяма е причината за плач. На плач трябва да се принудим, а той ще дойде в такава степен и скорост, в каквато е нашата жажда за Бога и колкото повече изпълняваме Божиите заповеди. Плачът трябва непременно да бъде свързан със съзнанието за личната отговорност за всяко зло, което се случва в този свят, както и за затвореността на самото сърце.
Трето: Божи дар е пробивността на енергията на нашия ум до средоточието на нашето сърце и възможността да почука на неговата врата. Знаете какво се случва с онези, които не са използвали своя талант и са го върнали на Господа: „Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: Господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал; и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето. А господарят му отговори и рече: лукави и лениви рабе! Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал; затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите, а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва; вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта; защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има; а негодния раб хвърлете във външната тъмнина: там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ (Мат. 25:24–30). Проблемът е в това, че описаното се случва още в този живот – даровете се отнемат от онези, които не ги използват, за да не бъдат още по-осъдени, и се дават на онези, които ги използват най-много.
Четвърто: Без този подвиг никой не може да каже, че живее православен духовен живот. Ако някой не търси Бога – не се старае да се отдаде и да изгради лична връзка с Бога, Който напълно му се е дал, и не търси Неговото Царство; ако не проявява дейно покаяние и постоянство в подвига; ако не използва Божия дар, таланта, а го крие в себе си или напълно го отхвърля – как може такъв да твърди, че живее православен духовен живот? Независимо какъв чин или каква функция има в Църквата – не може. Може би има някакъв невротичен или объркан живот и му е дадено някакво битие, но това със сигурност не е благобитието на просветлеността, нито вечното благобитие на обожението, които носи единствено православният духовен живот.
Умно-сърдечната молитва е открита от нашата Владичица Богородица, като нейна и най-сигурна пътека към Бога, и ни е дарена за наше спасение. Ако отхвърлим подвига на тази молитва – отхвърляме и нея.
Пресвета Богородице, спаси ни!
––––––––––––––––––––––––
Пастирско слово, произнесено от Струмишкия митрополит Наум на Рождество Богородично (ст. ст.) в манаситра „Св. Богородица Милостива“ в с. Велюса, Северна Македония.
