Маргарита Генчева
На 3 април се проведе дискусионна среща по повод двете нови книги на прот. гл. ас. д-р Сава Кокудев „Тайнство и съборност на Църквата“ и „Тайнство и Есхатон“ (София, Изток-Запад, 2023). Участници в дискусията бяха проф. дфн Калин Янакиев, проф. д-р Иван Христов, прот. доц. д-р Стоян Чиликов, прот. гл. ас. д-р Сава Кокудев. Всеки от тях изрази мислите си относно двете книги на отец Сава и темите, които засяга той в тях за дебата от началото на 13 век, за Евхаристията и Църквата.
Отец Сава представи книгите си с думите: „Колкото до книгите, те са един съборен продукт…Вдъхновението за тези книги получих във философския факултет, където ми преподаваха и проф. Калин Янакиев и проф. Христов и на проф. Евстатиев съм слушал лекции, така че се радвам, че точно тази вечер сме заедно“.
„В първата книга „Тайнство и съборност на Църквата“ е заложено търсенето на нашата църковна идентичност. Защо има православни и римокатолици? Защо вече повече от хилядолетие не сме Една Църква, а Христос е Един и Тялото Христово? Ако сме истински християни – това го казват много отци на църквата – не може да не скърбим за това нещо. Вторият въпрос е свързан с края на този период, в който се обсъждат различията между Изтока и Запада, точно преди падането на Византия на Фераро-Флорентинския събор, спорът за Тайнството на Евхаристията“.
Според думите на о. Сава това, което обединява и двете книги, е един триъгълник, три основни понятия, които са свързани помежду си. Едното е Евхаристията като Тайнство на Църквата, Тайнство на Новия завет, второто – самата Църква и нейната съборност, и третото – есхатонът, вечността.
Какво е Църквата и в коя точка тя става Една? Кое е онова, което ни прави едно цяло? Тези и други въпроси разглежда в своя голям академичен труд прот. Сава Кокудев.
Маргарита Генчева направи репортаж с кратки интервюта с някои от участниците в дискусията: отец Сава Кокудев, проф. Калин Янакиев, отец Кръстин Апостолов, преподавателят по латински и старогръцки език Димитър Драгнев.
Прот. гл. ас. д-р Сава Кокудев:
– О. Сава, озаглавихте представянето на книгите като „дискусионна среща“, каквато и се получи. Премина ли дискусията както очаквахте, или имаше и неочаквани обрати? Получи се дискусия като в една общност, както вие и всички участници акцентирахте за общността и за църквата…
– Аз първо нямах някакви конкретни очаквания какво точно да се каже, точно защото дискусията е жива. И когато има такава, в общността излизат наяве важните въпроси, които вълнуват хората и те говорят за тях. Мисля, че се получи това. По някакъв начин, когато се говори за тези въпроси, дори и да са травматични, те започват тяхното лечение – лекуват, когато се говори за тях, когато се дискутират.
– Смятате ли, че подобни срещи трябва да са по-чести? По принцип ние замитаме тези въпроси под килима – поне такова беше моето впечатление. В храма също не бива да спорим, трябва само да мълчим, защото нали сме в църквата и т.н. Но реално тези въпроси мъчат хората и остават неразрешени, защото не се дискутират на официално ниво[…], което оставя впечатление за една вътрешна разпокъсаност.
– Точно така. Аз това искам да кажа. Моите занимания с инославните изповедания ми помогнаха да разбера повече за православието. Всъщност разбрах, че диалогът е важен, важно е да се говори за идентичността, за да можем да познаем себе си. Липсата на диалог ражда травми, омраза, издига стени, а там, където има диалог, винаги могат да бъдат построени мостове. Затова ми се искаше тази вечер да имаме дискусия, която да бъде диалогична, дори в нея да има противопоставящи се концепции, които обаче да търсят общи пътища за синтез. Мисля, че се получи до голяма степен.
– Такива дискусии могат ли да бъдат поне едно от решенията за лечение на задълбочаващите се разделения между самите вярващи? Защото един свещеник, когото много уважавам, беше казал, че днес границите минават през човешките сърца, а не по отделните държави? Смятате ли, че такива срещи могат да бъдат част от решението?
– Да, смятам, че това е пътят. Без диалог не може да има диагностика на проблемите. Всъщност тогава е налице закоравяване в различни идеологически позиции и няма общение, т.е. липсва най-важната характеристика на общността – енергията на добронамереното сърдечно общение. Тогава става ясно, че следва някакво заболяване, раздвояване на идентичността, поляризация.
– Да, благодаря ви. Очаквате ли широк отзвук от тези книги, които да се прочетат от вярващите поне в България?
– Честно казано, не знам. Нямам представа и дори ми е интересно да видя какво ще стане.
Проф. дфн Калин Янакиев:
– Проф. Янакиев, на тази дискусия за представянето на двете книги на о. Сава, имаше доста гореща точка, когато споменахте св. Николай Велимирович. Смятате ли, че дискусията отиде във вярната посока?
– Не, аз мисля, че дискусията, в която бях призован да участвам и даже, която бях призован да провокирам от самия о. Сава, би трябвало да бъде концентрирана върху това, което е неговата основна тема, а тя е именно – енорийският живот, истинската църковна общност – какво представлява истинската църковна общност. Аз споделих своите притеснения, че в България сякаш са възникнали два типа общност: едната от които е църковна, а другата все повече започва да прилича на партийна. Въпросът, който поставих е: как да се върнем отново към едни истински енорийски общности? Разбира се, не си правя илюзиите, че на този въпрос може да се отговори лесно и отведнъж, но това е темата на дискусията, която аз зададох. Другото е странично.
– Във връзка с аналогията със семейството и църквата, която направихте, според вас може ли да се възстанови тази разрушена връзка? Защото, както чухте и в моя въпрос, аз от времето на Ковид пандемията усещам тази връзка разрушена. Не я виждам в една енория и се питам възможно ли е тя да не е разрушена, а аз да греша в преценката си?
– Аз мисля, че нещата се коренят далеч преди Ковид пандемията, защото там е работата, че това разногласие, разномислие в една църковна общност взе размери, които не са аналогични с разномислието, да речем, в едно семейство. В едно семейство може да има разномислие, нали? Може дъщерята да е по-либерална, родителят да е по-консервативен, може да имат различни идеологически възгледи понякога. Но дайте си сметка, че те винаги по някакъв начин са теми на живота на семейството и не го разделят. Самият факт, че нещата около Ковид пандемията можаха да разделят енории, означава, че те вече не са били – или са били готови да престанат да бъдат – общности от семеен тип. Те вече са били общности от идеологически тип и при една криза идеологията е разделила тези хора, което означава, че тя и по-рано вече е била превалираща на този аналогично казано семеен дух.
– Има ли лек за това според вас?
– Тук действително бих се съгласил, че е много голяма ролята на духовника, който би могъл да е нещо като – и за да бъде действително – отец на едно семейство, той трябва да може да удържа различията и разномислията в един семеен контекст. Отново по аналогия: така, както разномислията в едно семейство обичайно не го разделят като семейство, така би трябвало да бъде и в една енория. А най-голямата отговорност за това пада върху духовника. Той затова е пастир, затова е отец, а не е просто йерархически издигнат.
– Но о. Стоян Чиликов спомена, че не зависи само от духовника, а и от миряните...
– Е, разбира се, решаваща е ролята на духовника. Това казвам, което не означава, че напълно пренебрегвам миряните. Но духовникът е онзи, който събира енорията. Енорията не е нещо, което може да се случи просто от териториално събиране на някакво множество хора. Те трябва да бъдат споени в едно и това е отговорността на духовника. Това е моето мнение.
Един духовник, например, никога не бива да си позволява да има в енорията елит и маргинали, да има близки и по-далечни. Той трябва да се отнася равно и еднакво към всички, не защото те са еднакви, а да се отнася към всички, като членове на това семейство. Защото и в едно семейство има един, който е по-учен от брата си, и друг, който е по-малко учен; има и един, който е много по-словоохотлив, много по-сърдечен от другия, който е по-студен. Но това не означава, че тези хора не би трябвало да бъдат обединени в един дух.
– Мислите ли, че понякога връзките в енориите се разрушават, защото хората се обединяват около личността на свещеника? Да, той трябва да има решаваща роля, но понякога се случва така, че хората се обединяват не около Христос и в Евхаристията, а защото отецът е добър например.
– Е, да, и това е риск, съгласен съм. Пак казвам, това е въпрос на мъдростта на свещеника. Той не би трябвало да допуска да се превръща в идол.
O. Кръстин Апостолов, кв. „Панчарево“, София:
– О. Кръстине, какво мислите за представянето на двете книги на о. Сава и за дискусията, която за малко да се превърне в диспут? Кажете и няколко думи за тези книги.
– Да даде Бог да имам възможност тепърва да се запозная с тези книги, от които със сигурност имаме голяма нужда, както и бе казано от други събратя в залата. Според мен дискусията основно се въртеше около това какво може да ни направи църква и как е възможно докато сме в църквата, да изпаднем от нея. Границите, които според мен през цялото време трябва да са налице, за да влезем в нея и да не изпаднем от нея са: „Съпривлякъл си ме с любовта си, Христе Боже, но да не ме изгориш с причащението”, като перифраза от причастните молитви. И всъщност ние наистина обичаме Бога, обичаме ония, с които той ни е събрал, но винаги трябва да пазим този баланс да не чупим с истината главата на ония, с които не сме съгласни, а с любов да изразяваме онова, което ние отстояваме като истина. И смятам, че това беше постигнато, така че не видях някакви големи опасности от трусове и сътресения. Наистина видях, че това, което движеше хората до залата и езиците на изказващите, беше по-скоро любов и желание истината да бъде формулирана в съборност.
– А какво ще кажете за разпокъсаните енории? Задавам този въпрос, защото преживях това и се питам дали има лек и какъв е той, когато се причастяваш с определени хора, но не си единомислен с тях. Според мен жизненоважен въпрос е: как да станеш и да си едно с тях? Или трябва да се разделиш и да отидеш в друга енория?
– Ако всички мозъчни клетки желаеха да превземат цялото тяло, нямаше да има нито сърце, нито крака. В едно тяло различните органи имат различни функции. Не можем да кажем, че ако клисарят не се разбира с певеца, който е на различно мнение от мирянина, а четецът пък не харесва проповедта на свещеника, че това е една разпокъсана еноррия. По-скоро има проблем, когато мозъкът се опита да стане крак, а пък кракът се опитва да върши работата на мозъка. За да бъде събрана една енория, всеки трябва да тежи и да стои на мястото си. Да обича там, където Бог го е поставил, да обича всъщност служението си такова, каквото е в настоящия момент; да се стреми там наистина да открива радост. Единомислие няма как да има в пълнота, най-малкото защото ние не сме единомислени със самите себе си и това е целта и на духовния живот. Сутрин сме в едно настроение, следобед в друго, водят ни едни мисли и мотиви в даден период от живота ни, а когато поузреем и пораснем, вече ни вълнува съвсем друго. Така че според мен не бива да се оставяме на онова, което в дадения момент безспорно е легитимно и вярно за нас, но не бива и истината, която за нас е релевантна в някаква наша ситуация, да се опитаме да прилагаме към друга житейска ситуация и друга личност.
– Ако самата общност е разделена не по тези причини, които изброихте (клисарят не се разбира с някой от миряните или обратното), а заради идеологии, тогава какво следва? Христос събира, идеологиите разделят. Точно така се случи, аз бях свидетел и затова такава е същината на моя въпрос.
– Идеологиите винаги са ония, които ни разделят, а Бог е винаги Този, който ни обединява. Можем да видим в Съветска Русия св. Лука Войно–Ясенецки, който успява – въпреки че има различни виждания – да отстоява своята православна вяра и желае дори в болничните заведения да бъде с расо и със своите епископски достойнства, да преподава с расо и с енголпие, и т.н. Можем да видим и св. Николай Велимирович, за която личност стана въпрос днес. Въпреки, че залитаме понякога в много крайни съждения и ставаме привърженици на хора, които са спорни със своето поведение и политически виждания, Бог лека-полека ни показва пътя към мира и към единението с Него. Затова е Пастир. Затова ние не можем да очакваме да пораснем, преди да сме пораснали. Тоест ние сме малки, имаме да растем, и точно, защото сме малки, правим детски грешки.
Димитър Драгнев, преподавател по старогръцки и латински език:
– Какво смятате за дискусията, която стана по време на представянето на книгите на о. Сава и която се превърна по някое време в доста разгорещен спор?
– Според мен така е хубаво да протичат едни академични събития, защото университетът (има една книга на проф. Богдан Богданов, аз преподавам и в Нов български университет), е особено място на свобода. Дискусията трябва да бъде така осовободена и в университета според мен. Разбира се, в рамките на добрия тон.
– По въпроса за академичния език, на който изразяваме богословието, и за това да бъде ли достъпен за широката аудитория, според вас как трябва да се съчетават тези двете неща?
– Въпрос на култура е човек да говори на подходящ език. Мога да кажа от личен опит, понеже преподавам на ученици от 5 до 12 клас и на студенти, че на различна аудитория се говори на различен език. Понеже съм преподавател по древни езици, естествено моето мнение е, че, ако се учат повече древни езици: латински, старогръцки, старобългарски, именно това би създало малко по-голяма култура в обществото, за да може то по-лесно да приема такива неща. Неслучайно тези езици се учат в доста хуманитарни специалности, а в Западна Европа са задължителни. Аз съм учил включително (макар и малко) философия в Германия, учил съм там и в богословски факултет. Имам опит с това, че е задължително и много важно да се знае латински, старогръцки, именно за да може тези дискусии, книги и трудове да се възприемат по-лесно.
– Въпросите, които бяха поставени тази вечер, като че ли не бяха само във връзка с книгите на о. Сава и с темите, които бяха повдигнати, но отидоха по-надълбоко. Според вас тенденциозното опростяване на езиците ли довежда до този резултат: разпокъсаност, дори противопоставяне в една общност? Или защото сме забравили дори първоначалното значение на думите?
– Доста общо е да се каже, но по принцип – да, това е проблем. Естествено, някои философи смятат, че е достатъчно понятията да се изчистят и всичко ще бъде наред. Всяка човешка ситуация обаче е особена и няма универсални решения. Това е едно постоянно усилие, както и животът, а още повече академичният живот и въобще животът в църквата. Аз смятам, че това е форма на едно много много голямо старание, което се подкрепя от църковната общност. Не е лесно.
Линковете от представянето на страницата на Софийска митрополия не са налични, затова цялата беседа можете да гледате на запис в You Tube на „Православен Видеоканал ХРАМ“.
