Християнство.бг
Представяме ви видео беседа на отец Василий Шаган, предстоятел на храм „Св. Николай“ във Варна с отец Святослав от Киев, който идва със съпругата си в България преди повече от една година, когато започва войната в Украйна. И двамата се запознават в Бежанския център във Варна и там започва тяхното приятелство. Отец Святослав идва тук с цялото си семейство. Разговорът между двамата свещеници – единият в България, а другият вече в Украйна, ни връща отново към събитията преди повече от година, когато хиляди бежанци, изгубили домовете си и застрашени от войната, преминаваха през Бежанските центрове в България. Бежанският център във Варна посрещна, помогна и настани много от тях, а Христовата заповед за любов към ближния помогна на много българи и украинци да преживеят заедно това жестоко събитие, което европейците мислеха, че никога няма повече да се случи на европейския континент – кървава, жестока и опустошителна война.
Публикуваме разговора на отец Василий и отец Святослав, който разкрива подробности от преживяванията на украинците в първите мигове на военните действия, както и техния опит от случващото се в Украйна.
Поради големия обем на разговора, предаваме само някои от основните въпроси и отговори със съкращения в интервюто, което можете да проследите (засега) на руски език и с автоматичен превод на български от ю туб канала на Архангел.бг.
О. Василий: … когато от цяла Украйна идваха във Варна буквално хиляди хора, а Варна беше първият град, който прие толкова бежанци… Защо ти така бързо реагира и реши да дойдеш тук от Украйна?
О. Святослав: Ние никога няма да забравим деня 24 февруари 2022 г. и при нас решението да тръгнем никак не беше бързо. Дотогава ние живеехме обикновен живот. Като казвам „живеехме“, мислим скоро да се връщаме, а и всичко наше остана там – контакти, приятели… Живеем в неголям район северозападно от Киев. В 5 ч. сутринта ми позвъни наша енориашка – тя живее югозападно от Киев близо до летището. Те се събудили сутринта и видели обръщението на Путин, че започва някаква „специална военна операция“ и енориашката ни позвъни и каза, че те (семейството ѝ, бел. ред.) заминава при нейните родители, а те бяха съвсем близо. Тя ни съобщаваше: решавайте ще останете или ще тръгвате. От близък човек ние научихме, че започва война и помня, че първият ден с големия ни син Саша отидохме в супермаркета, защото се опасявахме, че можем да останем без продукти, че е възможно не повече от седмица да не излизаме от домовете си и трябваше да имаме някакви запаси. Някои ги бяха направили по-рано, но повечето хора в Украйна въобще не вярваха, че е възможна каквато и да е война.
Макар да имаше предупреждения, това изглеждаше толкова диво и невъзможно, че мнозина не го приемаха сериозно – имаха някакви запаси, но мислеха, че всичко ще отмине, а и атмосферата в супермаркета беше спокойна. Когато излязохме от магазина, видяхме, че целият главен път западно от Киев е пълен с коли – хората заминаваха в Западна Украйна, други в чужбина – който имаха възможност – други оставаха. Но няма да забравя – когато излязохме от колата, чухме мощен и силен звук – над нас кръжеше самолет…“.
Отец Святослав и семейството му напускат Украйна, защото решават, че при една хуманитарна и продоволствена криза, каквато следва от войната, в страната трябва да останат хората, които не могат да излязат извън нейните граници, за да се опитат да оцелеят в своята страна. Той разказва за енорията си – малък храм с хора, обединени не на териториален принцип – енорията събира семейства, които искат служат заедно и прииждат от различни места. С началото на войната обаче става ясно, че не биха могли всички да идват да се черкуват редовно и в първите дни отец Святослав започва да служи в храма, който е станал дякон – служили са трима свещеници заедно, ежедневно. Хората са търсили упование в Бога. По същото време разбират, че опасността от войната и смъртта е реална – когато започват да виждат въртолети на съвсем близко разстояние над домовете си, става ясно, че Русия наистина е започнала реална война.
Дотогава украинците не са вярвали, че това е възможно. Че страна, която е била пирятелска, народите – съседски и исторически близки, в отлични търговски и икономически отношения, ще започне война срещу тях. Никой не е могъл да си представи, че под израз като „специална военна операция“ (СВО) тази страна ще ги нападне.
Отец Святослав и съпругата му Люба пристигат във Варна без предварителни планове – с четири деца, котка и таралежче. Приемат това бежанско пътуване като Божествен промисъл за тях. Знаели са за България, че е приятелска страна, с разбираем език, с много православни и т.н.
Отец Василий, виждайки семейството с децата и домашните любимци в центъра за бежанци във Варна за първи път разбира колко голяма е грижата и отговорността на тези хора за цялото семейство, децата и всичко, което ги съпътства. За отец Святослав това пътуване като бежанци не е предизвикано от чувство на страх, а от мисълта, че ако има глад и хуманитарна криза, хората, които иимат възможност да излязат от страната, трябва да го направят, за да може продоволствията да останат за тези, които нямат тази възможност.
Цялото семейство започва да изучава български език, защото знае, че в една страна хората обичат да се говори на родния им език.
Какъв е новият опит в живота, който са придобили от това пътуване до България, пита отец Василий. За отец Святослав богослужебният опит тук и бил много важен и интересен – той вижда други традиции, които са различни от техните, но са съпътствани с такава радост, че не са почувствали никаква дистанция. Това е неговият главен опит – че свидетелството за Царството Божие може да става чрез различни култури и традиции.
Какви мисли е имал свещеникът, когато се е наложило да напусне паството си и да замине? Какви са мислите на свещеник, който има отговорност освен към паството си и към семейството – съпруга, деца? Има различни варианти, казва отец Святослав. Някои свещеници остават без семейството си с енорията, други заминават заедно със семейството, но при отец Святослав първият фактор е бил семейството, тъй като фронтът е бил съвсем близо и децата са започнали да страдат от това. Много свещеници обаче остават в Украйна, енориашите могат да се черкуват при тях и все пак отецът запазва общението в интернет – телеграм канали, телефон и т.н. Връзката, макар и надалеч, остава жива и непрекъсната.
Правилно ли сме разбирали мира и житейските принципи, пита отец Василий? На мнозина се отварят очите, други са решили просто да не се променят. Променил ли е отец Святослав своето отношение, светоглед, принципи след началото на войната? А като свещеник, баща, син, роднина – какъв опит е придобил от войната? За отец Святослав първият опит е бил укрупването на вярата. Днес той може уверено да каже, че ако вярваме в Бога, значи можем да му се доверим и Той ще се погрижи за нас повече, отколкото ние предполагаме. Това е най-важният извод за семейството от войната.
Вижте повече във видео беседата на двамата свещеници.
