Християнство.бг
По време на обсъждането на текста ми за благословията на оръжията, се повдигна важна тема: могат ли думите на Христос „Блажен е, който отдаде живота си за своите приятели“, да се отнесат към войниците, загинали на бойното поле, или към тези, които са се жертвали за някого в екстремна ситуация?
За мен такова сравнение е богохулство.
Тези думи имат специфичен евангелски контекст. Христос идва, за да умре, а не, за да убива.
Той произнася тази фраза, предупреждавайки Своите ученици за подвига на Кръста, който предстои да извърши.
„Никой няма по-голяма любов от тази, да положи живота си за своите приятелите“, казва той и след това добавя. – „Вие сте Ми приятели“.
Той нарича апостолите свои приятели и им дава да разберат, че е дошъл, за да умре за тях.
Затова блажени Августин Ипонски дава следното тълкуване:
„Никой няма по-голяма любов от тази, да положи живота си за приятелите си. Мислите ли, че няма по-голяма? Абсолютно не. Това е истината, така е казал Христос.
Да зададем обаче въпроса на апостола, нека той отговори: „Христос, казва той, (…) умря за нечестивите“ (Рим.5:6).
И пак казва: „Макар че бяхме врагове, ние се помирихме с Бога чрез смъртта на Неговия Син“ (Рим. 5:10).
Това означава, че у Христос намираме още по-голяма любов, защото Той отдаде душата Си не за приятелите Си, а за враговете Си. Каква огромна любов има Бог към хората, какво чувство – да обича дори грешниците толкова много, че заради тази любов да умре за тях!
Но Бог доказва Своята любов към нас с факта, по думите на апостола, че Христос умря за нас, когато бяхме още грешници (Рим. 5:8).
Тоест, Христос не само отдава живота Си за Свжите приятели, но Той отдава живота Си и за Своите врагове. Той умира за враговете Си.
За кой воин можем да кажем, че е умрял за враговете си?
Следователно, в основата си всички тълкувания на този пасаж извън евангелския контекст, са погрешни и измамни!
Като поетичен образ тези сравнения може да се използват в ежедневни ситуации, но е грешка да се влага някакво духовно и богословско съдържание в тях.
Ако някой, като Георги Великанов, извади бездомник изпод влака, а сам загине, това ние наричаме подвиг, и го почитаме. Но дори и в този случай, бих внимавал да не го сравнявам с подвига на Христос: той не е равнозначен.
Георги Великанов е спасил един човек. Спасил го е за телесен живот, който така или иначе завършва със смърт в рамките на месец след случката. Ясно е, че преди всичко с този подвиг той е спасил себе си, но това със сигурност не се отнася за Христос.
Христос отдаде живота си за цялото човечество – родените, неродените и отдавна починалите. И Той спаси не телесната обвивка, а безсмъртната душа. За вечен живот.
Никой не може да направи това. Следователно, въпреки външното сходство, всякакви сравнения на човешката саможертва с подвига на Христос, са винаги фалшиви и богохулни.
Не може да се каже, че идеята за сравняване на смъртта на войниците на бойното поле с мъчениците е изобретение на съвременността.
Както пише богословът Артем Григорян (тук), в златната ера на патристиката тези думи на Христос не се отнасят до военния дълг. За първи път са използвани в този контекст от св.Кирил, просветителя на славяните, през ΙΧ век.
Патриарх Михаил IV Авториан (1208–1214), който избяга от Константинопол след превземането му от кръстоносците, обеща опрощение на онези никейски войници, които загинат в битка с кръстоносците.
В това той се опита да следва ученията на Западната църква относно индулгенциите, които се дават на войниците, които се съгласяват да отидат на кръстоносен поход. Това учение обаче не успява да пусне корени в православието.
Св. Симеон Солунски (XV в.) заявява, че ще отлъчи от Църквата онези, които дори помислят да се предадат доброволно на турците, а загиналите по време на войната ще бъдат оприличени на мъченици за вярата. Нямаме обаче доказателства, че е изпълнил обещанията си на практика. Историята на Църквата не познава канонизирането на войници, загинали на бойното поле и прославени за това като мъченици.
Св. Макарий Московски (†1563) също пише, че падналите войници „като проливат кръвта си, ще очистят предишните си грехове“ в писмо до Иван Грозни и неговите войски, които тръгнали на война срещу казанските татари.
През 1829 г. Св. Филарет Московски казва, че ако на руски воин е съдено „да завърши живота си във военен подвиг“ и „с мирна и чиста съвест да се яви пред Божия съд“, тогава той „несъмнено ще получи венеца на праведността“.
В същото време тази богословска теория не получила никаква църковна санкция.
Единственият известен ни опит да бъдат обявени за мъченици паднали на бойното поле християнски войници е направен от император Фока в средата на X век. Той обаче получава категоричен отказ от Синода на Константинополската патриаршия и от патриарх Полиевкт, изповедник на равноапостолна княгиня Олга. Защото, според каноните, дори при самоотбрана, или на война, всяко убийство остава грях, както се вижда от 13-то правило на св. Василий (които убиват на война, имат „нечисти ръце“).
Петнадесет богослови от Института за православно богословие „Св. Сергий“ (Париж) припомниха това вече в XXI век в съвместно изявление (тук).
Те подчертаха, че мъченичеството в апостолското учение се разбира като прослава на Бога (виж Йоан 21:19). Войната никога не е била справедливо и свято нещо.
Иисус Христос отдаде живота си за спасението на света. Постъпката на един воин, погубил живота си, за да защити родината си, не е част от спасението на света и от Христовия подвиг. „Този войник не е Христос и защитата на земната родина не е спасението на света“.
В контекста на смъртта му не може да се говори за опрощение на греховете: „само мъртвият и възкръсналият Христос поема върху себе си греховете на света… Бог прощава грехове, а не някакъв героичен акт, колкото и забележителен да е той“.
––––––
Превод: архим. Никанор, игумен на Църногорския манастир
