Християнство.бг
Разговор в редакцията на сп. „Християнство и култура“ с участието на: проф. д-р Клара Тонева, архим. Мелетий (Спасов), иконом доц. д-р Теодор Стойчев, доц. д-р Мариян Стоядинов, д-р Венцислав Каравълчев. Водещ: Сандра Керелезова
Сандра Керелезова: Да решиш да учиш богословие е необичаен избор за един млад човек, днес – поради едни причини, в миналото – поради други. Бихте ли споделили накратко по какви пътища всеки от вас е стигнал до срещата си с богословието? И за следващата стъпка – към преподавателската работа в тази област…
Архим. Мелетий (Спасов), преподавател и зам.-ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”, докторант във Философския факултет на Софийския университет:
Да кандидатствам богословие за мен беше осъзнато решение. То бе част от някакъв личен духовен път, но също така и от чисто интелектуални търсения. Още тогава бях убеден, че човек, който иска да живее християнски живот, трябва да натрупа и определени знания за вярата си. Кандидатствах през 2005 година, помня, че бях притеснен, че изпитът е доста сложен и няма да мога да се представя така, както кандидат-студентите, които са завършили Семинарията, затова се записах на подготвителен курс, на който бяхме около 20 души. Бях завършил езикова гимназия, а богословието за мен изискваше много висока подготовка. Що се отнася до настоящата ми преподавателската работа, това вече беше напълно неочаквано за мен. Бях част от братството на Дивотинския манастир, когато бях поканен да заема позицията на преподавател по Нов завет и функциите на заместник-ректор на Софийската духовна семинария. Това бе особено вълнуващо за мен, защото никога не съм си мислел, че мога да стъпя в учителското поприще, към което се отнасям с голямо уважение. Срещал съм и друго отношение в църковните среди, което омаловажава усилията и компетентността на преподавателите, било в Семинарията, било в училище по предмета „Религия”. Не споделям подобно отношение, защото от практиката виждам колко отговорно е общуването с млади хора, за това се изисква особена нагласа. Изобщо тенденцията да се подценява учителската професия е много пагубна.
Проф. д-р Клара Тонева, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет:
Аз съм от Кюстендил, родителите ми са лекари, но никога не са ме водили в храма, не са имали специално отношение към вярата, за разлика от моята баба. Един ден, вървейки към Математическата гимназия, която е в края на града, на едно възвишение видях пред централния градски храм да влиза един много хубав, висок мъж, облечен с красиви одежди, и тръгнах след него. Това всъщност беше Негово Светейшество, днешният Български патриарх Неофит, който по онова време беше викариен епископ. От този момент в продължение на две-три години ходех по собствена инициативата в храма. За това съм благодарна на двама свещеници, вече покойници, които ме въведоха във вярата. Разбира се, имаше обструкции от директорката на гимназията ми, както и от моята майка, която се притесняваше от честите ми посещения в храма. Кандидатствах медицина, каквото бе желанието на родителите ми, но всъщност Божията воля беше друга. И когато един ден дядо Неофит като ректор на Духовната академия в София ми звънна, за да каже, че вече ще приемат и жени, промених решението си. Благодарна съм на баща ми, който тогава категорично ме подкрепи, и на майка ми също, която прояви разбиране, макар и с някои уговорки. Така станах част от първия випуск, в който се приемаха и жени[1]. Бяхме огромен курс, над 400 души. Толкова голям, че се наложи да ни разделят на две – софиянчетата останаха в Пета аудитория на Богословския факултет, а ние, студентите от провинцията – учехме в една зала на Митрополията. Спомените ми са великолепни, дали поради пълния академичен параклис, дали поради факта, че бяхме осъзнати, вдъхновени и усърдни…
Когато се дипломирах, започнах работа след един конкурс като редактор в столичен всекидневник, това продължи около 5 години, което и днес смятам за полезен опит. Но един ден ми звънна проф. Маджуров[2], който още по време на лекциите чрез неговия толкова образен начин на преподаване запали в мен любов към историята на религиите. Каза ми, че ще има докторантски изпит по история на религиите, и аз реших да се явя. Това за мен бяха първите стъпки в посока на преподавателския ми път…
Доц. д-р Мариян Стоядинов, преподавател и зам.-декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет:
Всичко започна през далечната 1985 година; кръстих се сравнително късно – на 21. Всъщност не знам дали е късно или рано, за всеки човек явно Бог Си има време. Въпреки че в семейството ми винаги е имало добро отношение към Църквата, родителите ми бяха далеч от реалния църковен живот. И когато реших да стана християнин, успоредно с Кръщението беше и решението ми да уча. Изобщо не правех разлика тогава между това да се кръстиш и да изучиш това, в което се кръщаваш. Затова и не съм имал частица колебание, когато кандидатствах богословие. Първото ми влизане в сградата на Духовната академия беше като прекрачване на граница между две вселени – всеки, който е живял в онези времена, знае за какво става дума. Още си спомням това вълнение, с което влязох в сградата. Този трепет, усещането, че си на свято място (защото Църквата и нейното богословие са именно това), не бих искал да губя никога. Годините, прекарани там, потвърдиха, че за мен това е абсолютно безалтернативен път. След като от площад „Ленин”[3] си влязъл в дома на св. Климент, няма как да мислиш за друго поприще.
Относно решението ми да преподавам – до края на следването си буквално нямах ясни планове за бъдещето. Знаех само, че искам да съм полезен в Църквата – дали ще чистя свещниците, или ще помагам с нещо друго, все едно. В същото време обичах да уча, или по-скоро обичах това, което учех (и което впрочем продължавам да уча). Това сигурно е направило впечатление на моя професор[4]. Имахме студентски клуб, в който през зимата на 1989/90 г. канехме преподаватели за публични лекции. За една от лекциите нямахме човек. Тогава застанах на катедрата с една моя курсова работа по догматика. Много се изненадах, когато видях проф. Коев в залата. Разговорите ни по-късно доведоха до това, което се случи – да стана негов докторант, а след това и негов асистент във Великотърновския университет. Така че това не беше някакво рязко прекрачване на границата между студентството и преподаването, а абсолютно закономерно развитие – от подтика да влезеш в Църквата и учиш за Бога до това да преподаваш наученото.
Ще ви споделя още един случай: в Академията имахме певчески стаж. Стажувахме по 20 дни в някой от ставропигиалните манастири, по четирима студенти и един преподавател – заедно на клира на всяко богослужение. На първия ми стаж бях разпределен в Троянския манастир и един ден, след светата Литургия, вместо да се прибера в крилото, където бяхме настанени, останах в храма. Видях догарящите свещи и започнах да чистя свещниците. В Троянския манастир по онова време идваха много групи от цялата страна и всички минаваха през храма. По времето на комунизма хората избягваха да влизат, камо ли да беседват по църквите в своите градове или села; страхуваха се, че ще си имат неприятности с партийния секретар или кмета, ако някой случайно ги види. Но в манастирите, които бяха на отдалечени места и всички смятаха за туристически обекти, не беше така. Така се случваше, че постоянно някой ме питаше нещо – какво ли не. На следващия ден отново останах в храма, на по-следващия – отново и отново. Така хем чистех свещниците, хем постоянно общувах с всякакви хора. Имах само два семестъра богословие, но и те бяха предостатъчни за въпросите, които хората постоянно задаваха. А явно нямаха и кого друг да питат, иначе едва ли щяха да опрат до мен… Имаше и провокации, но и много смислени разговори. Тези събеседвания при свещниците ми бяха много полезни. Без да съзнавам, бях подложил моето оскъдно богословско знание на ежедневни изпитания… и то работеше. Каква по-осезаема мотивация да продължавам да уча все повече и повече, за да мога да отговарям на въпросите, които хората задават?!
Д-р Венцислав Каравълчев, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет:
Когато някои казват, че през комунизма не е имало гладуващи хора, моят опит е различен, аз съм от поколението, което е гладувало в онзи период. Родителите ми са разведени и съм израсъл с майка ми, която правеше всичко възможно някак да се оправим, беше горда жена, но на празен стомах трудно се заспива. Виждал съм я пред една иконка вкъщи да се моли и някак във времето тази вяра започна да расте в мен, в началото – детска, неосъзната, и след завършването на средното ми образование започнах редовно да минавам през храма. Тогава не си давах сметка, че ходенето на църква не се изчерпва в това да запалиш свещичка и да се помолиш, но това го разбрах на един по-късен етап, чак когато ме приеха в Богословския факултет. Едва тогава разбрах и че нашият Бог е троичен и дълго време не исках да се примиря с тази мисъл, защото бях израснал с Христос. Стоях пред иконата на Светата Троица и си казвах: „Ти си моят Бог, за другите Двама разбирам сега и ми е трудно да Ги приема”. След завършване на средното ми образование бях твърдо решил да уча философия. Помня деня, в който тръгнах да си подавам документите за кандидатстване, това беше през далечната 1986 година. Не можех да си позволя да си купя билет за влака и пътувах от Бургас до София на стоп. Спря ми един достолепен мъж, на възраст между 60 и 70 години, сподели ми, че се е завърнал от Швейцария, където е бил дълги години емигрант и е завършил философия. Казах му, че съм решил да запиша именно философия. Но той ме изненада с коментара си, че „тя тази философия, която се учи тук, няма нищо общо с онази философия, която би трябвало да се учи, защото живеете в различен строй”. Впечатлиха ме думите му, размислих се, като че ли Господ ми го прати този човек точно в онзи момент. Остави ме на площад „Св. Неделя”, който по онова време се казваше площад „Ленин”, и преди да се запътя към университета, взех, че погледнах надясно, към красивата сграда на Духовната академия. Направо се запътих към нея, проучих подробностите как да кандидатствам там и вече бях решен – когато вечерта се прибрах у дома обратно в Бургас, съобщих на майка ми решението си и тя наистина се зарадва…
Моята преподавателска работа в сферата на богословието започна през исляма. Когато завърших Богословския факултет, заминах за Швейцария, учих и преподавах богословие извън България, със съпругата ми работихме за една английска мисионерска организация (The Church Mission Society), която има много добри контакти с православния свят и първата ми мисия беше в Грузия по покана на Димитрий, архиепископ на Аджария, на Батуми, племенник на патриарх Илия. Аджария е област, населена с грузинци, които обаче във времето на Османската империя са приели исляма, там започнах да преподавам в Батумската духовна семинария. След това за известно време бяхме в Украйна, в Киев, и след това решихме да се завърнем в България, това беше през 2012 година, а през 2016 започнах преподавателска работа в Богословския факултет в София – мисля, че се завърнах на мястото, на което винаги съм искал да бъда…
Иконом доц. д-р Теодор Стойчев, свещеник във варненските храмове „Св. Атанасий Велики” и „Успение на Пресвета Богородица”, преподавател в Шуменския университет:
По отношение на заниманията ми с богословие при мен нещата в никакъв случай не могат да се нарекат предопределени. Израсъл съм в комунистическо семейство и се кръстих едва след казармата, където се сприятелих с едно момче петдесятник, с което си говорехме за вярата. Меко казано, имах буйна младост, а за някакви научни интереси не можеше да става и дума. Поради което казармата за мен дойде доста изтрезняващо. По това време в мен се събуди глад за четене и започнах постоянно да си набавям книги, освен протестантски, и православни, например книги на проф. Тотю Коев, които ми бяха изпращани от познати от Богословския факултет в Търново. Станах част от Петдесятната църква и като петдесятник кандидатствах в Богословския факултет, кръстиха ме с позволението на сегашния патриарх Неофит, защото всички свещеници отказваха да ме кръстят, тъй като бях убеден протестант, но той каза – ние с протестантите имаме обща мисия и затова се кръсти. И така аз успях да подам документи за Богословския факултет с успех 3,64. Нямах подкрепата и на баща ми, тогава той ми каза – няма да давам пари за глупости. Издържах се, като продавах книги на „Славейков”.
Постепенно се обърнах към православието, това беше бавен и дълбоко осъзнат процес за мен. В първи курс във факултета, втория семестър, направих първата си изповед и взех свето Причастие. Това напълно обърна моя живот, не беше лесен период за мен, защото всички мои приятели протестанти ме оставиха. Но пък всъщност и аз прекъснах старите си контакти и тогава стигнах до крайности в битието си на новоначален в православието, както преди стигах до крайности като протестант.
Това, че днес съм православен свещеник, който в миналото си е бил протестант, ми носи и някои негативи, тъй като – когато нещо кажа или напиша – има православни, които казват: „Той нали е бил протестант, затова е така изчанчен в мисленето си”.
За пътя ми към преподаването – един ден ми се обади проф. Иван Желев[5], вече бях свещеник във Варна, и ме попита дали искам да кандидатствам за докторант, така всъщност тръгна моето академично развитие…
Сандра Керелезова: Проф. Тонева спомена за тези огромни потоци от студенти, желаещи да учат богословие в началото на прехода, за пълните аудитории на Богословския факултет в София. Иска ми се да поговорим за реалностите днес в сравнение с близкото минало, естествен процес ли е този отлив в годините до днес?
Отец Мелетий (Спасов): За да анализираме днешната ситуация, трябва да направим две много важни уговорки в началото. Първо, не бива всеки критически коментар по тази тема да бъде приеман като нападка срещу някого. Има църковни хора и богослови включително, които заемат една защитна позиция спрямо всеки, който постави въпрос от рода на „Защо храмовете са празни?” или „Защо има отлив от интереса към богословието?”. Търсим да набедим някого извън нас, а пък вътрешната самокритика ни е напълно чужда. Всеки самоанализ се разглежда като саботиране на достойнството ни – как някой може да си позволява да ни задава такива въпроси. Според мен това не е ползотворно.
Второ, действително трябва да отчитаме променящата се външна среда. И това го казват наши събратя и в Румъния, в Русия или Сърбия – че всъщност този голям интерес, който се наблюдава в първите години след демократичните промени към духовността, към вярата, към Църквата и богословието, е бил един моментен ентусиазъм след дългия атеистичен период. Това обаче не е траен интерес и в този процес на отслабване на ентусиазма има някаква нормална закономерност, защото богословието никога не е било особено атрактивно, поне от Модерността насам, от XVIII век насетне. Възприемането като фундамент на университетското образование на трите специалности – теология, право и медицина, е едно класическо формулиране на идеята за академично знание, а от епохата на Модерността, естествено, това не е така.
По много причини богословието е изтласкано в периферията на интересите на съвременния млад човек. Не само в православния свят, въобще навсякъде. И това трябва да бъде ясно, без според мен да имаме комплекс заради този факт. Тъкмо напротив, добре е да знаем, че богословското образование съдържа в себе си нещо особено изискано и фино, което изисква днес респект и внимание, именно защото не е популярно и защото не борави с инструментите на другия тип познание. Да се знае за тази специфичност и да не се учудваме – от една страна. Но от друга пък – и да си даваме сметка къде са нашите пропуски, да се попитаме били ли сме достатъчно убедителни за това хората да научат за богословското образование, да открият чрез него нещо, което за тях е актуално, живо. Защото според мен има едно затваряне на общността на богословстващите не само в България. Разбира се, има прекрасни богослови, които дават отговор на съвременните въпроси, но според мен част от днешните проблеми или това, което вие посочвате като тенденция за отлив, се корени в това, че не са изработени достатъчно убедителни, актуални и автентични отговори на богословско ниво, които да привлекат тези, които имат търсене.
Клара Тонева: Отец Мелетий е напълно прав за това, че този моментен порив бързо отминава. Никога не обичам да се извинявам с времето, но ето че живеем във време, в което словото, включително творческото слово, беше изместено от други интереси и затова много помогна масовата култура, културата на потреблението. От друга страна, категорично смятам, че реалностите днес не ни освобождават от дълга да се вглеждаме в себе си; че погледът към другите и към света винаги трябва да започва от самоанализа.
И в този смисъл пропуснахме едно златно време, а причината за този пропуск вероятно е свързана с това, че на нас, богословите, мисията ни можеше да бъде по-активна. Помня как като студенти продавахме Църковен вестник на площад „Света Неделя”; как още от първите курсове участвахме с дописки и с кратки статии, как по всякакъв начин се опитвахме да преодолеем тази неправилна представа за Църквата, която и до ден днешен битува – като за някаква музейна сграда, само като за Свети синод, ако щете…
Може би по-категорично и бързо трябваше да преодолеем тази носталгия към миналото. Външните обстоятелства оказват влияние, да, но ние също имаме своята отговорност.
Отец Теодор Стойчев: Мисля, че този отлив днес се забелязва не само при богословието като академична специалност, но и като цяло в хуманитаристиката. Дори и говорейки с мои колеги от Западна Европа, те също го отбелязват.
Сандра Керелезова: Усещате ли обаче някакво маргинализиране на богословието спрямо други хуманитарни специалности? Например сред българските кандидат-студенти психологията се радва на добър интерес…
Отец Теодор Стойчев: Думата „маргинализация” не бих я използвал в този случай. Една от причините за високия интерес към психологията е реализацията. Можеш да бъдеш учител по психология или да станеш училищен психолог. Помня, че на моите състудентки в Богословския факултет им казвах:
„Здравейте, безработни!”. И тогава преподавателите ни убеждаваха как те ще си намерят работа, което, за жалост, 25 години по-късно се оказа неистина. А истината е, че днес много трудно един богослов може да се реализира, и това според мен е обективен проблем.
Мариян Стоядинов: Взимайки като пример нас, участниците в този разговор, можем да очертаем образно три етапа – времето на държавния атеистизъм преди 1989, големия интерес след демократичните промени и сега – времето на съзнателния избор. И при трите етапа виждаме закономерни процеси. Преди 1989 г. виждахме, че нещата в държавата не са наред и това усещане провокираше множество въпроси, на които партията отговаряше с клишета. Когато обаче задаваш най-важните, най-дълбоките въпроси, тогава няма как да не стигнеш до вярата и до Църквата. През 90-те имаше години, в които всеки записваше всичко, само и само за да попадне в университета и да отложи казармата или безработицата. Тогава да учат богословие записваха и хора, които не правеха разлика между теология и геология. Единици от тях напускаха или се прехвърляха в други специалности. Повечето обаче разбираха къде ги е довел „случайният” им избор и още след първия семестър си даваха сметка, че именно това е техният избор. В последните години богословие избират да учат изключително мотивирани хора, знаещи какво искат.
Ако съдим с критериите на модните увлечения, няма по-неудачно време да учиш богословие от онова преди 10 ноември. Но нашата „маргинализация” тогава бе съзнателен избор. Христос илюстрира подобен тип избори с притчата за съкровището и нивата – ако знаеш, че в една „маргинална” нива е заровено съкровище, какво правиш? Купуваш нивата!
Сандра Керелезова: Стана дума за реализацията на възпитаниците на богословските школи. Взимам повод от едни ваши размисли[6], доц. Стоядинов, които прочетох наскоро, и ще ги перифразирам по този начин – че реализацията всъщност е способността на младия човек да комбинира даровете, дадени му от Бога, със знанията, които е получил… Но дали съвременното образование по богословие подготвя младия човек за подобна гъвкавост и умение да усвои подход и език, на който да говори за Христовите истини на съвременния човек? А този съвременен човек, от своя страна, в немалко от случаите е един скептик, притежаващ фрагментарен духовен хоризонт, на когото се предлага голямо разнообразие от духовни учения и идеи…
Мариян Стоядинов: Когато Колумб е тръгнал да открива пряк път към Индия, той започнал своето пътуване с едни намерения, предполагал е с голяма доза сигурност какво ще намери. Но се оказало, че намира нещо различно. Някои биха нарекли това съчетание на намерения и обстоятелства „случайност”, но за вярващия човек всяко намерение и очакване е пространство, в което има място и за Бога. Тогава всички наши предварителни нагласи, планове и изчисления – каква ще бъде реализацията ни след години – са под условие. Когато един вярващ човек тръгва на път със съзнанието, че Бог е с него, оттам нататък каквото и да открие, независимо дали е Индия или Америка, той ще се реализира. Където и да попадне един богословски грамотен човек, който се е научил как да общува с хората и с Бога, той никога няма да пропадне.
Когато пък имаме критична общност от такива хора, в което и да било общество, те са в състояние да променят много неща за поколения напред. Може да се надяваме, да полагаме усилията, които са нашата част от тази работа (да садим и да поливаме), а за израстването Бог ще има грижа[7].
Отец Мелетий (Спасов): Според мен задължително е да има нещо, което е в периметъра на нашите усилия и отговорности. Не може всичко да бъде оставено в ръцете на Бога, защото това всъщност значи да не оставиш нищо в ръцете на Бога. В ръцете на Бога е добре да оставиш това, което не зависи от самия теб, извън силите и възможностите ти е. А за останалото следва да се трудим, търсейки Христовата благодат, която да запечата усилията ни. Впрочем не само богословието, но и много други специалности нямат тази непосредствена реализация на пазара на труда. Например моята втора специализация е по класическа филология, една малка катедра в Софийския университет, в която освен да продължиш като преподавател в една-единствена, за огромно съжаление, класическа гимназия в България – Националната гимназия по древни езици и култури, или да продължиш с академично развитие или като преводач, нищо друго тази специалност не ти предлага като реализация. В този смисъл има немалко специалности, които не са популярни, не могат да предложат този тип осъществяване, което е удовлетворяващо според съвременните представи за успешност. Но това не е големият проблем според мен.
Проблемът с реализацията е доколко това, което ще научиш, ще преживееш в академичната среда, ще ти отвори някакъв нов хоризонт, доколко може да ти е полезно в живота, както казва и доц. Стоядинов, в по-нататъшния ти път. И тук вече не може да избегнем въпроса – предлагаме ли ние като богословско образование на човека нещо, което му дава нов тип мислене. И искам да уточня, че когато говоря за „практика” и „теория”, нямам предвид, че богословското образование трябва да предлага духовни напътствия на човека в ежедневния му живот, академичното образование не е ръководство за духовен живот и е грешно да се объркват двете неща. Но под „практика” имам предвид, че сме изправени пред толкова много предизвикателства от политически, социален, етичен характер, живеем с много други хора с различна култура и възгледи от нашите, на които богословското образование би трябвало, и в това е неговата вечна актуалност, да даде друг шифър на възприемане на тази действителност. Също да даде и друг език, според мен не е задължително той да е някакъв остарял език от XIX век. Да даде друг прочит на обърканата реалност и в този смисъл това да е практическо богословие. Богословието не като ежедневна практика, а като отвореност към света, в който живеем, с неговите противоречия, с цялата трагедия на това да си човек, син на Адам, грехопаднал, с всичките последици, произтичащи от това.
Клара Тонева: Да, несъмнено е така. И тук е нашата роля на преподаватели да посеем според почвата. Тъй като студентите са различни, някои са бунтари, други са скептици. Освен това имат различни посоки на интерес в рамките на различните богословски дисциплини. Затова в нашия факултет предлагаме магистърски програми, които са специализирани. Например „Църква и медии” – в убеждението, че е необходимо богословите да са медийно грамотни. Може би тогава езикът ни няма да е толкова назидателен, тогава няма да размахваме пръст – „другите няма да се спасите, видите ли, само ние ще се спасим”. Ако пък журналистите са грамотни в нашата област, тогава те няма да ни имат за някакви особняци, които само се мръщят и непрестанно осъждат другите. Имаме програми като „Християнско изкуство”, „Християнско поклонничество” – това са все форми и пътища на Благовестие. За мен например е интересно, че в магистърската ни програма „Религията в Европа” се записват понякога и невярващи хора. Виждала съм как тези хора променят своите нагласи към вярата без никакъв натиск.
Струва ми се, че младите хора изискват от нас две неща и те са много простички – едното е да уважаваме личността им, и второ – те не обичат монопол над истината, т.е. те трябва сами да достигнат до това кое е истината, а не да им бъде налагано назидателно, размахвайки пръст от позицията на опит, статус и т.н.
Сандра Керелезова: Доколко въвеждането на религията като задължителноизбираем предмет в училище може косвено да повиши интереса към богословското образование? Доцент Стоядинов, насочвам този въпрос конкретно към вас, и друг път сме говорили по тази тема по повод вашето участие в екипа, съставил учебниците по „Религия – Християнство –Православие“ на Св. синод, одобрени от Министерството на образованието…
Мариян Стоядинов: Всичко, което поражда въпроси, е добре дошло, защото само тогава може да се случи разговор. Ако имате незаинтересовани хора насреща си, дори да имате всички отговори, те нямат смисъл в отсъствието на диалог. Смятам въвеждането на религията в училище за полезно, защото ще породи въпроси, ще създаде диалогична среда, ще генерира общуване А от тук нататък Църквата би могла да даде своите отговори, защото именно в тази среда тя ще има много какво да даде.
И както споменах, по думите на апостола ние можем само да садим и да поливаме, но Бог е Този, Който прави да израсте. Ако ние не „засадим” поне един учебник, поне една група по религия в училище, с какво дръзновение ще искаме плодове от Бога, които да компенсират нашия мързел? Между другото, сегашните учебници на Св. Синод се появяват след близо седемдесетгодишна пауза. Ако преброим всички страници – от 1. до 12. клас – ще видим, че като Църква (пък и като образователна система) имаме близо 3000 страници подредена – почти енциклопедична – информация за религията, православието и богословието – от звуковите задачи за първокласниците до казусите и дискусионните теми за дванадесетокласниците. Всеки, който има интерес, може да придобие тази колекция за себе си, за семейната си библиотека, дори да не е в ученическа възраст. Защото имаме поколения, които по общоизвестни причини са пропуснали тези уроци. Сега всеки може да навакса пропуснатите часове поне отчасти.
Сандра Керелезова: Отец Мелетий спомена за съвременните критерии за успешност, в които по-скоро академичното изучаване на богословие не се вписва – вашите студенти и семинаристите имат ли притеснения да споделят във външна среда, че учат именно богословие? Имат ли самочувствието, че учат именно това?
Венцислав Каравълчев: Тук бяха споменати дисциплини като психология и философия. Мисля, че един добър богослов може да бъде в голяма степен и добър психолог, и добър философ. Но само ако дойде да учи с правилната мотивация. Знаещият вярващ човек вижда света по различен начин, обяснява онова, което се случва в този свят, по различен начин. Ако погледнем на света като разбушувало се море, по един начин сред него ще стои една 10-местна лодка, а по друг – един голям, добре построен кораб (разбира се, който няма проблемите на „Титаник”).
Отец Теодор Стойчев: По мои наблюдения не съм забелязал студентите ми да имат някакви комплекси заради това, че учат богословие. Но за разлика от впечатленията на доц. Стоядинов, моите наблюдения са, че не всички са дълбоко осъзнати. Немалка част от магистрантите са вече в напреднала възраст, да кажем – зрели мъже и жени, и техните мотиви да учат богословие според мен са малко по-различни. Искат да осъзнаят вярата си и поради тази причина не изпитват никакво затруднение да засвидетелстват пред външния свят своя избор. Разбира се, да си говорим откровено – големият проблем е, че ние си оставаме някак странна общност от хора в очите на обществото. Синът на мой приятел, който завърши богословие в Гърция, е споделил, че има притеснение да казва, че учи богословие, защото който не го приемат никъде в Гърция, той записва богословие.
Сандра Керелезова: Вероятно може да преброим около шестима или седмина преподаватели в българските богословски висши школи, които са и духовници. Колко е важно за един свещеник да има богословско образование?
Отец Мелетий (Спасов): Според мен е задължително. Задължително е, когато избираш пътя на църковното служение да си и богословски компетентен. Макар че можеш формално да имаш диплома, а реално да нямаш нито чувствителност, нито компетенция, нито знание.
Може би тук има един предразсъдък от страна на част от църковната общност – че на теб като свещеник ти трябват по-практични знания, а не академична образованост, като например знания по еврейски език или по сложните въпроси на апологетиката, или по всякакви други богословски дисциплини. Защото, казват те, в качеството ти на енорийски свещеник, си имаш работа с един много по-тесен периметър от проблеми. С това обаче изобщо не мога да се съглася – защото, дали на село, дали в малкия или в големия град, всички ние вече живеем в една и съща информационна среда – през нашите телефони и компютри, и това изравнява в голяма степен мисленето, интелектуалния хоризонт на хората, където и да са те. В този смисъл онзи, който престъпва прага на храма, където и да се намира, носи един и същи набор от проблеми и въпроси, който свещеникът трябва да може адекватно да обговори с него. Разбира се, това трябва да се случи според образованието и нагласата на самия вярващ – да бъде дискутирано непретенциозно, неакадемично, но така, че свещеникът все пак да успее, благодарение на някаква богословска подготовка, да бъде автентичен свидетел на това, което изразява православното учение; на това, което е вярата днес, тук и сега. А не да се окаже, че е някакъв криптоеретик, криптосектант, в дисонанс с християнската позиция, която трябва да заеме. Защото ставаме свидетели и на такива парадокси.
Със сигурност има свещеници, които не са изпаднали в капана на самодоволството, че вече веднъж облечени в благодатта на свещенството и поели отговорност за своите храмове, няма какво друго да правят, освен да носят кръста си, спирайки да се развиват. Те продължават богословски да се образоват, да четат и всичко това преминава и през личния им духовен живот, който не спира с момента на хиротонията. За жалост обаче струва ми се, че това е по-малката част. За много голяма част липсва този интерес за богословско доограмотяване. Факт е, че в България ситуацията е трудна, че няма студенти, че лесно се влиза и лесно се излиза; че без особена придирчивост нещата се случват навсякъде, включително и в Църквата; че при липсата на кандидати за свещеници е трудно да бъдем толкова взискателни. Но не се концентрирам върху тези неща, за да критикувам някого, а за да се опазим от свръхпретенции, от една страна, а от друга – да имаме по-сериозен стимул да променяме ситуацията…
Лошото е, че когато хората ти ръкопляскат и са ти благодарни и за малко- то, което правиш, има риск да си създадеш лъжливото усещане, че всъщност това, което си направил, е напълно достатъчно – та ти не си светец, нито професор, не си звезда, за да се очаква от теб нещо повече… Лично за мен това не е добра стратегия, особено когато имаш отговорност към други хора.
Отец Теодор Стойчев: Това, което отец Мелетий каза, беше доста изчерпателно, и моите наблюдения са сходни. Повечето наши събратя нямат интереси към четенето на научна богословска литература. И това е обща тенденция.
Проблемът е, когато мистиката измести напълно интелектуалните занимания. Голяма част от миряните също не гледат на научните занимания в сферата на богословието като на нещо спасително, вероятно защото някои смятат, че като академични преподаватели се занимаваме с проблеми, които са много далеч от тях и не ги засягат, и второ – на някои не е ясно до- колко тези занимания имат отношение към православието. Когато говорим за християнска литература, мнозина днес отъждествяват това понятие с книгата Нашата вяра, надежда и любов и с още няколко разпознаваеми заглавия, и това е. А отец Мелетий каза нещо много важно, което изключително много ми допадна – че особено в големите градове живеем в информирано общество или поне в общество, което е засипвано ежедневно с информация. Което предполага, че духовникът трябва да има изключително засилена интелектуална сетивност за всичко, което се случва днес; да следи за новите идеи, движения, умствени нагласи, научни тенденции, начини на възприемане на света. Това, от една страна, ще го направи по-снизходителен към различните гледни точки и освен това ще му помогне да оценява обективно социалните процеси и да влиза по-лесно в диалог.
Това, че имаме проблем, може да се види, ако се заслушаме в проповедите на духовниците и примерите, които се дават в тях. Разбира се, няма нищо лошо, че говорим за светци, които са живели през V или XVIII век, но ние някак не можем да интерпретираме нашето християнско минало, така че то да стане чуваемо за съвременния човек. И поради тая причина ние сме в криза, защото духовникът говори по начин, който в ушите на днешния човек звучи архаично. И това е наш проблем, на българското духовенство.
Относно богословското образование на свещеника: например нашият митрополит[8], което е похвално според мен, всеки път има лична среща с кандидата за свещеник, той събеседва с него и без значение дали е завършил в София, Търново или Шумен, не го ръкополага, ако кандидатът се окаже недостатъчно подготвен. За жалост обаче не навсякъде е така и знам за случаи на неграмотни свещеници, без образователен ценз, които са поставени да служат в катедрали…
Но както каза и отец Мелетий, не е въпросът да имаш документ, а какво си усвоил като познание, да имаш желанието да продължиш напред. Това е особено важно, аз съм го осъзнавал като преподавател – една тема остане ли по-назад, встрани от интереса ми, тя избледнява в съзнанието ми. Както молитвата би трябвало да бъде част от нашия живот, така и четенето на литература въобще, не само на духовна литература.
Клара Тонева: От това, което отец Теодор каза, според мен прозира въпросът за общата криза на авторитетите, не го казвам като някакво извинение. Но родителският авторитет е в криза, учителският авторитет е в криза, включително и авторитетът на духовника е в криза. Духовниците не падат от небесата, и те са хора като нас. Имаме много добри примери, имаме и недотам добри примери. Може би и затова в преподавателската ми работа при оценяването съм особено критична към момчетата. Не толкова към момичетата, колкото към момчетата, защото, когато някои от тях станат свещеници и при тях дойде човек да ги попита например за другите религии, те трябва да могат да отговорят компетентно. Защото, ако не могат да отговорят, този човек ще потърси отговора от някой друг, което може и да не е за негова духовна полза.
Те трябва отново да завоюват своя авторитет в обществото. Не е лесно, защото медийната среда не помага особено, виждаме този пародиен образ на свещеника в тв предавания, реклами, ако щете. Вероятно това не е случайно и затова тук отговорът трябва да бъде по-активен.
Мариян Стоядинов: Тежко и горко на човек, който има само отговори, а няма въпроси. Ако някой, независимо дали е духовник, мирянин, преподавател в Богословския факултет или в Семинарията, спре да задава въпроси, ако спре да се развива, той просто деградира. Ние сме на ескалатор, който се движи в посока, обратна на целта ни. Всяко наше спиране ни връща назад. Затова подвигът е църковна добродетел; глаголът е „двигати (ся)”, т.е. движа се, вървя напред. Противното е леност и упадък. Казаха го и другите събеседници преди малко – живеем във време на предизвикателства и отговорите ни трябва да са на нивото на тези предизвикателства.
Сандра Керелезова: Бихте ли споделили впечатленията си от богословските школи в други страни? Знам например, че доц. Стоядинов продължава да преподава на студенти по богословие в Румъния…
Мариян Стоядинов: В Румъния половината от нещата, които си казахме до момента в тази дискусия, нямаше да бъдат част от разговора. Просто някои въпроси там изобщо нямат място. Например – за отношението на клира към образованието. Никой не коментира подобен проблем. Там е въпрос на достойнство свещеникът да бъде високообразован богословски и в същото време е въпрос на достойнство високообразованият богослов да бъде свещеник. Хора като отец проф. Думитру Станилоае[9] са им пример. Изобщо научното знание в църковните среди е на висока почит. Предполагам, по този начин Църквата в Румъния е отговаряла на комунистическите обвинения, че християнството е суеверие за прости и невежи хора и че в Църквата няма място за научна мисъл.
Освен това нещата там са ясно регламентирани. Не можеш да станеш епископ, ако не си написал поне четири богословски книги; невъзможно е да бъдеш ръкоположен за свещеник в столицата или в областен град, ако не си защитил докторат по богословие. Дори – това е от последните няколко години – не можеш да бъдеш хабилитиран преподавател в богословски факултет, ако не си ръкоположен.
Клара Тонева: Там говорим за 14 факултета по теология…
Мариян Стоядинов: Да, и най-интересното е, че митрополитите и епископите са генератори на това множество. Те обичайно са професори или доценти в някаква област на богословието. Като професори преподават, а като епископи поддържат развитието на тези богословски школи. Строят нови учебни корпуси и общежития, оборудват с най-съвременна техника лаборатории за реставрация на книги и икони, снабдяват с всичко необходимо университетските ателиета по иконопис, стенопис и мозайка. Често митрополитите постигат всичко това в синхрон с университетските власти, с помощта на държавни или общински фондове. Напълно в реда на нещата е техен митрополит да изпрати на Еразъм+ практика в нашия факултет свои докторанти по богословие, а наши докторанти по иконопис да пътуват по същата програма, за да рисуват няколко месеца в тяхна новопостроена църква.
Отец Мелетий (Спасов): Моят поглед е в по-малък периметър, и то като студент в Германия, където прекарах една година в университета на Йена. Това беше особено ценна година за мен, защото онова, което получих тогава като опит, съм го запазил и днес в работата ми като импулс . Ако направя сравнение, мога да кажа, че тук като че ли подхождаме към научните богословски занимания твърде лежерно, с поотслабена взискателност. Но помня, че и моите преподаватели в Богословския факултет в София ни обръщаха внимание: „Като споменавате, че светите отци са казали еди-какво си – това не е достатъчно, трябва да кажете и кои свети отци конкретно са го казали”. Помня изпитите в Германия, на които се явявах – например по църковна история от нас се изискваше да боравим много добре с фактологията за конкретен период. Да можем да четем изворите, да познаваме учените, които са посветили изследвания в дадена област, какви са основните възгледи и схващания по определен богословски проблем. Така беше и по новозаветна библеистика, и по догматика. Естествено, че конфесионалната страна има своето влияние, там беше протестантски факултет. Но в сериозността, с която се подхождаше, има едно важно послание – че богословието не е сътворяване на някакъв илюзорен свят, паралелен на настоящия, с който компенсираме нещо, сякаш имаме трудности да възприемем реалността и затова говорим за Божието царство. Основен принцип на тамошното образование, което усвоих, бе, че първо трябва да овладееш добре фактологията и след това да подходиш творчески. Тоест, подобно на други специалности, и в богословието трябва да усвоиш определен набор от знания и едва тогава може да си позволиш да правиш свои интерпретации. Докато при нас се случва понякога „творчеството” да предхожда знанието…
Сандра Керелезова: По повод конфесионалния аспект, чувала съм такива упреци – че например в нашите богословски факултети не е редно да се изучава преобладаващо православно богословие…
Венцислав Каравълчев: И в западноевропейските университети има подобни профилирания. Например, ако в съответната страна доминиращото изповедание е англиканството, протестантизмът или католицизмът, там те се изучават преобладаващо в дълбочина. В нашия Богословски факултет към Софийския университет изучаваме богословие според православната традиция, но имаме например специалност „Религията в Европа”, за която спомена и проф. Тонева, в която се изучава освен християнство, също ислям и юдаизъм. В Европа към някои от големите университети има институти и центрове за религиозни изследвания. Моите впечатления са от Бирмингамския университет – там има институт за ислямо-християнски отношения и такъв за юдаизъм и юдео-християнски отношения.
Сандра Керелезова: Към края на нашия разговор можем да кажем – да, всичко е в Божиите ръце… Но доколкото зависи от човешката воля, какво е това, което ви обнадеждава за перспективата на богословието като академична специалност?
Отец Мелетий (Спасов): Безспорно обнадеждаващо е, че можем да се съберем на подобни срещи, които ни дават възможност за анализ, да почерпим от опита на другия, да направим и съответните изводи. Някои от тези изводи може да не са най-приятните. Но според мен като християни и богослови трябва да имаме смелостта да видим проблема, а не да си заровим главата в пясъка. Трябва да се изправим пред реалността и с Божията помощ да видим как може да я променим. Това е нашият подвиг. Някои от равносметките, до които стигнахме, може да са горчиви, но идеята е от това да извлечем полза и всеки да помисли какво може да направи в рамките на собствените си възможности. Не говорим за величави работи, а става дума за усилията, които мога аз да положа – да не си ги спестя…
Отец Теодор Стойчев: Моята надежда е богословите от различните школи в България да се събираме, защото, за съжаление, всеки като че ли се е вгледал в себе си и забравяме да общуваме помежду си. А общението помежду ни ще помогне да беседваме по-добре и с нашите студенти.
Мариян Стоядинов: Моята надежда се основава на последния кандидатстудентски изпит, който проведохме. Опитвам се да разполагам нещата в близък хоризонт и си мисля, че щом има хора, с които може да събеседвате по тези теми, тогава има смисъл в това, което правим, има и бъдеще. И още – Господ ще предвиди (Бит. 22:14) – в това е базисната ми надежда. Срещите със студентите, срещите с колегите, с които гледаме в една посока – те подхранват тази надежда.
Клара Тонева: Според мен две неща се откроиха от нашия разговор и те са определящи за перспективата на богословското образование. Едното е, че богословие, откъснато от Църквата, е ялово. И второто, за което страхът ми е голям, е, че ние, от богословските школи, не бива да допускаме да произвеждаме просто религиозни човеци, които имат законническо отношение към вярата. Ако успеем да избегнем тези два капана, перспективата пред нас добра.
Надеждата ми, подобно на доц. Стоядинов, е в младите хора. А ние трябва да им представим християнството като радостна вяра, тъй като те, за съжаление, имат някакви други представи, в по-тъмни окраски. И тъй като те са търсещи, моята мисия специално е да повтарям това „Радвайте се!”, което ни казва Евангелието.
Венцислав Каравълчев: Оптимистично съм настроен именно гледайки и общувайки с поколението, което идва. Което е с критично мислене и е освободено от ограниченията, с които ни обремени комунистическото наследство. То е като пътуването на Мойсей и еврейския народ през пустинята – трябва да минат няколко поколения, за да започнем да се освобождаваме от плена на това наследено мислене. Има хора от това ново поколение, които не се задоволяват само с въпросите „Къде най-добре ще се реализирам” или „Как да си прекарам най-приятно живота”, а наистина си задават по-фундаментални въпроси, сред тях и най-важният според мен: „Какъв е смисълът на тукашно- то съществуване?”. Не е пресилено да поставим заниманията с богословие в перспективата на Спасението, защото в този процес на непрестанно пътуване, на приближаване към Бога, за да разговаряш с Него, освен молитвен живот ти е нужно да имаш и познание за Твореца, да опознаеш Преданието, тази хилядолетна традиция. Да, разбира се, другото е въпрос на любов – да обикнеш до такава степен Бога, че Той да ти възпълни всичко онова, което не ти достига. Но колко от нас можем да кажем, че имаме такава любов?! Виждаме примера на свети Паисий Светогорец, един човек с основно образование, който обаче в богословието е на светлинни години от нас, защото онова, което му е липсвало като образованост, е възпълнено от дара на благодатта. Но например пък, когато чета един св. Софроний (Сахаров), виждам човек със забележителна богословска култура. Митрополит Йеротей (Влахос) e много прав, когато говори за св. Софроний като за новия свети Симеон Нови Богослов. Той е големият богослов на нашето време! Защото не са много тези богослови, които притежават безценен опит и знания, които могат да ги предадат в слова, лесни за възприемане както за академика, така и за неукия човек!
Мариян Стоядинов: Бях на една конференция в Кипър, посветена на стареца Йосиф Исихаст (впоследствие той беше канонизиран за светец), на която участваха и монаси от манастира Ватопед, и преподаватели от Богословския факултет в Солун. И един монах студент попита своя професор: „Събрали сме се да окажем чест на един благодатен старец. В крайна сметка кое е по-важно за един човек – да бъде професор във факултета или да бъде като тези монаси, които живеят в горите и пустините и се подвизават там?”. И професорът му отговори: „В родилното отделение на една болница има и родилки, и лекари. Не всички са родилки и не всички са лекари. Една жена може да роди дете, без да има медицинско образование, но лекарят, който е до нея, трябва да знае всичко за нейното състояние и за родилния процес. Така е и в Църквата – едни хора имат дара да пораждат нов живот в Христа, а други – да знаят всичко за раждането. Може да не живеем в пустините или по горите, или да нямаме тези благодатни дарове, които имат хора като стареца, заради когото сме се събрали, но ние трябва да знаем всичко за раждането в Христа”. Затова – като богослови – ако искаме да бъдем полезни, добре е да бъдем на нивото на това, което заявяваме, че знаем.
———-
Източник: сп. „Християнство и култура“, бр. 175 (юбилеен)
[1] През 1990 година е записан първият випуск с прием и на жени.
[2] Проф. д-р Николай Маджуров (1932–2020) е дългогодишен преподавател по история на религиите и апологетика в Духовната академия (днес Богословски факултет на СУ).
[3] Името на площад „Св. Неделя” в София по време на комунистическия режим.
[4] Проф. д-р Тотю Коев (1928–2006) – дългогодишен преподавател по догматическо богословие и инославни изповедания в Духовната академия (днес Богословски факултет на СУ) и първи декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет.
[5] Проф. д-р Иван Желев е дългогодишен преподавател по Нов завет и класически езици в Богословския факултет на Софийския университет, зам.-декан и декан на факултета (2000–2003).
[6] „За богословското образование. Няколко думи към бъдещите студенти”, www.pravoslavie.bg, 10.09.2021.
[7] Вж. „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте…” (1 Кор. 3:6).
[8] Свещеникът има предвид Варненския и Великопреславски митрополит Йоан.
[9] Отец проф. Думитру Станилоае (1903-1993) – емблематичен румънски богослов догматист.
