Меню Затваряне

Богочовекът като Алфа и Омега на възпитанието

Митрополит Амфилохий Радович

Митрополит Амфилохий Радович

В тайната на Богочовека се осъществяват и откриват безкрайните възможности за израстването на човека, заложени в неговата природа, които се показват като възможности за все по-дълбоко уподобяване на Бога и на ипостасното единство с Него. Тайната Христова се открива, когато се изпълни времето, но тя е подготвяна още преди сътворяването на света, от вечност, и започва да се открива със самото сътворяване на света и човека, вписана в тях като техен образец и краен смисъл и цел. Основно познание на библейската и светоотеческа мисъл е, че светът е станал чрез и заради Христос, и че с Него и в Него човек не само се спасява от греха, злото и смъртта, но и придобива изначално зададената пълнота на своето битие – своето благобитие.

Въпреки че сътворяването на света и на човека, както и въобще Божието Домостроителство, е дело на цялата Света Троица, все пак личността на Бог Логос в това Домостроителство на промисъла, спасението и обожението на всичко сътворено заема особено място. Преди всичко Бог Отец сътворява света чрез Своя вечен Логос и това първоначално творческо присъствие на Бог Логос в тварния свят е чудесно предобразяване на бъдещата тайна на Въплъщението. Както вече беше подчертано, това важи особено за сътворяването на човека: възможността за Боговъплъщението е заложена в самата човешка природа, като се има предвид, че човекът е създаден като потенциален богочовек по благодат. Това означава, че откриването и осъществяването на пълнотата на човешката личност е възможно само в откриването на пълнотата на Логоса Божий в човека. Това осъществяване на човека като личност се извършва по пътя и движението от простобитието през благобитието до вечното благобитие.

Простобитието е обикновеното съществуване на човека, подобно при съществуването на останалите твари, което е само подготовка и предусловие за благобитието – съществуване в благото. Пълнотата на благобитието пък се дарува на човека именно чрез Въплъщението на Бог Логос. Този богочовешки смисъл и характер на човешкото битие между светите отци особено разработва преп. Максим Изповедник. Повече от който и да било друг той подчертава в своето учение факта, че Бог Логос от самото начало на света е подготвян за Въплъщението, както и самият свят е подготвян за съединението на Бога и човека, на божествената и човешката природи. Без това съединение е невъзможно да се осъществят освещаването, преосвещението и обожението на всичко сътворено. Така Въплъщението на Бог Логос се открива като сърцевина и най-дълбока тайна на сътворения свят както по отношение на неговото възникване и на заложения в него краен смисъл и цел, така и по отношение на неговото изкупление и спасение, а накрая – и на неговото обожение.

Бог е сътворил света и човека и му се е откривал и явявал и общувал с него с крайна цел да стане човек в този свят; човекът е сътворен, за да може Бог да се въплъти в него и така да обожи човека. Тъй като Образът, според който човекът е сътворен, е именно вечния Логос Божий, същият онзи Логос, Който се въплъщава,то и тайната на светотроичното Домостроителство се открива и извършва в света като тайна Христова , която апостол Павел нарича великата Тайна на благочестието (Еф. 3:4, 9; Кол. 1:27; 2:2; 1 Тим. 3:16). Същият апостол говори за зданието („домостроителството“) на тайната, скрита в Бога преди вековете, и за нейното откриване. За него историята на света е история на Божието „домостроителството“: светът и човекът са сътворени да бъдат „Дом“ (=Църква) Божия, обиталище Божие. Човекът е „място“ на неизказано богоявяване и откриване на Божия образ.

Трябва да се посочи още една основна християнска истина: Христос не е само откровение на Бога, а същевременно и откровение на истинския човек. Това, впрочем, сред останалите свети отци потвърждава и св. Ириней Лионски. Според него преди въплъщението на Христос само се е говорело, че човекът е създаден по образ Божий, но това не е можело да бъде показано, именно защото Логосът – по чийто Образ човекът е сътворен – е бил невидим. Затова човекът с такава лекота е отхвърлил своето подобие. А когато Логосът Божий става плът, Той потвърждава и двете: показва истински иконата, Сам ставайки онова, което е било негова икона (образ), и прави подобието сигурно, като съуподобява човека на невидимия Отец.

Това откровение на вечния Логос в човека и Неговата вечна слава, и прославянето на човека чрез Богочовека, е скритата същност на миналото, настоящето, бъдещето на света и човека. Затова е прав преп. Максим Изповедник, когато казва за Иисус Христос и за Неговото Въплъщение: Това е велика и скрита тайна; това е блажената цел, заради която всичко е сътворено; това е предвидената от началото на сътворението Божия цел, която, когато описваме, казваме, че това е заложената цел, заради която всичко съществува, а тя – заради нищо. Гледайки тази цел, Бог е произвел същността на битието. Това е окончателната цел на Промисъла и онова, за което се промисля, съгласно което е възглавяването (рекапитулацията) в Бога на всичко онова, което Той е сътворил”.

Значи историческото развитие и напредване на човека не могат да бъдат разбрани правилно извън антропологията и антроплогичното основание, тогава и самата антропология не може да бъде правилно основана без точно това богочовешко отношение. Отново тази богочовешка тайна на човешкото битие е от решаващо значение за откриване основите на възпитанието и образованието, както и за техните методи и окончателна цел. В светлината на тази тайна човекът по природа и по призвание е богочовешко битие; богочовешки е и неговият етос, т.е. неговият нрав, богочовешко е и неговото образование като път и начин за придобиване на този етос и осъществяване на крайната цел на човека.

Разглеждано в такава светлина, възпитанието не е само нещо, което се отнася до моралното усъвършенстване, така както е и образованието не е само придобиване на знание и образование на ума, или просто подготовка на човека за възможно най-ефикасното изпълнение на практичните житейски цели и начинания. Очистването на човека от греха, мрака и незнанието, както и придобиването на добродетели, респективно усъвършенстването в добродетелите, са само подготовка за крайната цел на възпитанието: питанието (храненето) на човека с Бога като с Хляб на живота и с Божиите съвършенства. Следователно, крайната цел на възпитанието е съединението на човека с Бога, а на образованието – изобразяването на Бога в човека, т.е. изобразяването на Христовия образ в него, а с това – и неговото прославяне, и изобразяването на неговия вечен Богообраз. От казаното е очевидно, че крайната цел и смисълът на възпитанието и образованието е обогочовечаването на човека, и това, че той е създаден като преходно“ битие – от човек към богочовек, от човечност към богочовечност.

Тази вечна цел, създадена и поставена в човека като негова крайна мишена, дава истинския смисъл наш цялата човешка история и на историческия живот на човешката общност. Все пак, предвид устройството на самия човек и на живота въобще, тази цел се осъществява не отделно и индивидуално, а винаги в общение. Защото общението е в природата на човешкото лично и обществено, както и космично живеене. Човекът по природа и по предназначение е еклисиално, т.е. църковно битие, т.е. съборно битие. Тази негова църковност и съборност е прозрял още древногръцкият философ Аристотел, който го нарича обществено същество“ . Християнското Откровение и опит придават на тази общественост“ на човешкото битие пълен смисъл и откриват нейното истинско значение, и то точно чрез разкриването на еклисиалния характер на човека.

Еклисиалността, църковността е по-широка и по-дълбока от обществеността, тъй като обществеността“ повече или по-малко се изчерпва с биологочно социалното измерение или, в най-добрия случай, с биологичното и социално-етическото. За разлика от тази общественост като социално-етическо измерение на човешкото съществуване, църковността и съборността на човешкото битие, които имат за своя основа начина на възникване на човека и тайната на Боговъплъщението, обхващат в себе си освен социално-етическото измерение, още и по-важната, логосна (екзистенциално-онтологична), космическа и историко-есхатологична пълнота на съборното, богочовешко живеене.

Тази съборна пълнота на богочовешкото живеене на човека произлиза и се осъществява чрез човешкото общение с Бога, с другия човек и със света. Това общение без колебание може да се нарече троичен синергизъм, който се показва и разкрива като историко-есхатологичен начина на съществуване на света и на човека, придобит с неизказаната любов на Света Троица като неин образ и подобие“. Без познание на истината за Света Троица устройството и животът на света и човека остава завинаги непонятно. А троичният синергизъм като начин на съществуване на света и човека води именно към това познание и въвежда в него. Като такъв той може и трябва да бъде разглеждан и като основа, и като метод на истинското възпитание и образование.

Текстът е от книгата Въведение в православната философия на възпитанието“ на митрополит Амфилохий (Радович)

Издател: Варненска и Великопреславска Света Митрополия, 2018 г.

Posted in Богословие, Съвременно православно богословие