Маргарита Генчева
Детството, а в частност младенчеството, е време на особено внимание и грижи. „Вижте, той си отвори очите! Той се усмихва! Той стои! Той направи крачка!“ – напълно естествени неща се възприемат от щастливите родители за нещо изключително.
Непохватната рисунка е поставена в рамка и окачена на стената. Крив слон, направен от пластилин, е изложен пред погледите на всички на рафта…
Забавна е мисълта, че точно така се отнася с нас и Бог.
Най-поразителното откровение на Христос е именно в това: ние узнахме как гледа на нас Създателят.
„Деца!” – обръща се Христос към учениците си. „Татко“, – учи ги Той да се обръщат към Твореца на Вселената.
Но освен всичко друго, това означава, че в Неговия поглед към нас го има този момент на „несравнимостта“ – всеки мой опит да направя нещо добро предизвиква Неговото възхищение.
И по съвсем друг начин звучат думите за това колко радост има на небесата за един каещ се грешник, ако разберем, че всяка моя неуверена крачка на духовния път Бог вижда с очите на любящ Отец.
„Ела при Мен“ – казва Той, протягайки ръце. Младенецът прави крачка, пада, плаче и веднага Силният и Добрият го хваща, за да го повдигне и отново да постави на крака: „Отивай!“.
Същият оттенък на „несравнимостта“ го има и в отношенията между жениха и невестата.
Влюбеният вижда своята възлюбена като единствена и несравнина. И не случайно – това е вторият образ, който Бог избира, за да обясни отношението Си към нас.
Още в Стария завет виждаме как Бог обгръща с любовта и грижата Си Своя избран народ. Радва се, когато Му отвръща с взаимност, и ревнува и негодува, когато е отхвърлян.
Всяка бенка, всяка неправилност в чертите на лицето придобива особен смисъл в очите на Любещия. Той гледа и не може да отвърне погледа Си. Нито за секунда не желае да се раздели с любимата.
Когато мисля за това, ми става страшно, че със своята невнимателност или глупост мога да отблъсна Този, Който ме обича. Че Той изведнъж може да ме види така, както аз се виждам сам – с нищо не заслужаващ любовта Му.
Но когато сърцето ти се свива от ужас и предчувствие на болката, изведнъж прозвучава:
„Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя“ (Ис. 49:15).
–––––
Източник: Блог на о. Йоан Бурдин
Заглавието е на редакцията.
