Маргарита Генчева
Софийски митрополит Стефан
Без да изпадаме в униние и мрачен песимизъм — а християните не бива да бъдат песимисти — често светът ни изглежда обгърнат от тъмен воал, като че ли границата между доброто и злото, между позволеното и непозволеното, е изчезнала, а домът на цялото човешко битие сякаш е изграден върху пясък. И тогава усещаме студени тръпки: като че ли предстоят бурни ветрове и разрушителни порои, които ще пометат всичко изградено с кръв и пот през вековете! Има моменти, в които ни се струва, че всички светли, радостни и творчески гласове на света са заглъхнали, и че светът звучи само с един студен, пронизителен глас: „Няма висши ценности и нравствени норми, всичко е относително, значи всичко е позволено!“ И тогава си мислим, че хората имат очи, за да не виждат, и уши — за да не чуват.
В такива мигове душата, не намирайки утеха и спасение в заобикалящия я свят, се обръща към Бога, търси убежище в Неговата света Църква, за да черпи от нейните благодатни средства и хилядолетен опит сила и бодрост за своя тежък живот. Самият живот ни подсказва: да запалим ярко факела на вярата, да разкрием отново пред търсещото човешко сърце християнските морални истини, да издигнем отново нравствения образ на Богочовека Христа пред духовния взор на човечеството — за да осъзнае то своето висше предназначение и своя божествен образ. Въпреки мъглата и отровата на греха, този образ продължава да свети в душата на човека — в душата на всеки един от нас. „Велико, божествено и дивно нещо е човешката душа“, казва св. Макарий Египетски. „Бог я е създал по образа на Светия Дух. В нея Той е вложил законите на добродетелта, разума, знанието, мъдростта, вярата и любовта.“
Божият образ е бил начертан в душата на първия човек — в него са се отразили мъдростта на Божия ум, благостта на сърцето и силата на святата воля. „И сътвори Бог човека по Свой образ — по Божи образ го сътвори“ (Бит. 1:27).
Надарен със свободна воля и воден от Божията десница, човек е могъл леко да върви по пътя към нравствено съвършенство, като се приближава и уподобява на своя Създател. Но грехът влезе в света… и Божият образ потъмня в душата на човека, угаснаха божествените пламъци. Земята се изпълни с грях и започна да се напоява с неговата отрова. Човешкото сърце се превърна в безмълвна, тъмна пустиня…
Но Божият образ не бе напълно изличен от човешката душа. Бог не отне напълно Своя печат от духа на човека, не го лиши от способността да върши добро, не го захвърли в пълна бездна. В Посланието до римляните апостол Павел пише за езичниците: „Това, което може да се узнае за Бога, е явно за тях, понеже Бог им го е открил. Невидимото в Него — вечната Му сила и божественост — се вижда ясно от създанието на света, когато се размишлява върху творенията“ (Римл. 1:19–20). Следователно човешкият разум не е напълно заслепен и атрофиран. Макар и трудно, той все пак е способен да съзре Божиите звезди. Сърцето усеща, че трябва и може да върши добро. Пример: древните египтяни полагали в гроба на починалите „Книга на мъртвите“, в която четем: „Аз нахраних гладния, напоих жадния, дадох лодка на давещия се“ и др.
През IV век преди Христа в Елада живял философът Сократ. Тогава господствало учението на софистите, според които добро е това, което е полезно за отделния човек, и зло — това, което му вреди. Нямало общовалидни нравствени закони — всеки бил съдия сам на себе си. Но тогава, казвал Сократ, всичко е позволено. Той се противопоставя и казва: „Познай себе си — и ще видиш, че тези твърдения са лъжливи!“ Така най-благородните умове на езическата древност стигат до разбирането, че човекът не е просто зъбно колело в космически механизъм, не е автомат, подчинен на природни сили, а свободно и нравствено отговорно същество. В сърцето му е изписан Божият нравствен закон (Римл. 2).
Нравственото чувство пронизва всяка наша мисъл, намерение, желание и постъпка, дори и сънищата ни. То е част от духовната ни природа, но едновременно с това — нещо стоящо над нас, ръководещо волята ни, сила от по-висш свят. В началото то е смътно, неясно, но човек го усеща като нещо особено, ценно и ръководно. То диктува правила, които често не са записани, а се предават от поколение на поколение като свещеност. Постепенно тези правила добиват ясна форма и стават нравствен закон — определящ доброто и злото, добродетелта и порока, светостта и греха.
Всемогъщият Творец е висшата основа на този естествен нравствен закон. Чрез откровението Бог му дава най-висша санкция. Давайки на евреите Своя откровен Божи закон, Мойсей казва: „Това слово е близо до тебе — в устата ти и в сърцето ти“ (Втор. 30:14). Апостол Павел пише също, че „езичниците, които нямат закона, по природа вършат законното… делото на закона е написано в сърцата им, за което свидетелства съвестта им“ (Римл. 2:14–15).
Съвестта е осъзнаването на нравствения закон и свързаните с него морални задължения. Тя е като вътрешна светлина, запалена в дълбините на душата ни, която озарява чувствата, мислите и постъпките ни. Пред нея се разкрива цялата безбрежност на човешкия дух. Колкото по-високо стои човек нравствено, толкова по-силно звучат в него повеленията на съвестта. „Съвестта е домашен и неизбежен съд, който не може да бъде избегнат“, казва св. Григорий Богослов. А епископ Теофан Затворник добавя: „Съвестта е дадена, за да подготви човека за живота във вечността, да го запознае със законите на онзи свят, да го задължи да ги изпълнява, да го съди според тях, да го възнаграждава или наказва.“
Но достатъчна ли е съвестта, за да води човека по пътя на спасението? — Понеже човекът е поразен от греха, и неговата съвест е наранена. „Съвестта в паднало състояние — казва отново Теофан — е като разбито огледало. Не отразява правилно нито делата ни, нито самите нас.“ Затова, когато страстта ни обхване, съвестта се свива в дълбините на душата, страхува се да се обади, и грехът взема връх. Сърцето остава равнодушно към злото, съзнанието за вина не прониква в сърцето. И тогава човекът става хладен наблюдател на собствените си грехове. Тогава казваме, че съвестта е притъпена.
Затова единствен най-верен и ясен пътеводител остава Богооткровеният евангелски закон. Съвестта — в човешкия ѝ аспект — може да се заблуждава. Затова се нуждае от възпитание. Може да се притъпи — значи се нуждае от подостряне; може да заспи — значи трябва да бъде събудена. А кой може да я възпита най-добре, ако не Евангелието, разкрито от Иисус Христос?
Тези истини на нашата вяра трябва често да бъдат припомняни, защото днес човечеството е загубило съзнанието за Божия образ в човека, за моралната отговорност и съвестта. И човекът често се приема като просто вещ или животно сред други вещи и животни. Днес е модерно да се вярва, че светът е само хаос от слепи сили. Човекът е подвластен на безсмислени природни сили, а неговите стремежи, морал и търсене на истина са просто илюзии. Но това е лъжа. Човекът е създаден по Божи образ и подобие. В сърцето му гори пламъкът на Божието присъствие.
Затова е нужно да помним божествения си произход, да не угасваме искрата на вярата, защото само така човекът остава истински човек, а народите — достойни за своята мисия.
Най-съвършените изразители на тази божествена искра са Христовите апостоли — простички галилейски рибари, почти без образование, но просветени от вярата, превърнали се в благовестници на Божията истина. Те победиха света с оръжието на благодатта, дадоха нов път на човечеството — пътя на търсенето на Бога и на служението на истината. Те не се поколебаха, последваха Христа без страх и с цялата си душа.
Колко важно, необходимо и дълбоко задължително е днешните изразители и носители на божествената искра в човека да бъдат не на думи, а с делата си истински наследници на апостолите! Дано, защото времето, в което живеем, е лукаво и подло. Затова е наложително да се работи усърдно, за да не се изражда човекът по пътя на озверяването, а – като блудния син – да се върне при Отца си и да прояви моралните сили и духовната красота на неугасимата божествена искра в себе си – като чист образ и неизменно подобие на своя Всемогъщ Творец, Премъдър Промислител и Всеблаг Спасител.
—————
Източник: „Църковен вестник“, София, 11 юли, 1941 г., бр. 29
