Християнство.бг
Георги Попиванов, Главиницки еп. Макарий (Чакъров), Велина Тонева, свещ. Йордан Аврамов, прот. Добромир Димитров, Кириен Кьосев, Борис Маринов, Венцислав Мутафчийски
„Църквата е единствената организация,
която не съществува заради самата себе си,
а заради онези, които са извън нея“.
архиеп. Уилям Темпъл (1881-1944)
„От рабите, които ти дадох, никой да не загине,
защото Аз ще ги изискам от тебе“.
(3 Езд. 2:26)
„Ако сте това, което трябва да бъдете,
ще възпламените целия свят“.
св. Катерина Сиенска (1347-1380)
Сурожки митр. Антоний (Блум) нарича болестта момент на изумителна среща с човека. Грижата за страдащите олицетворява пълнотата на Божията любов и съвсем не е случайно, че Господ Иисус Христос приравнява служението на ближния до служение на Него: „Болен Бях и Ме посетихте“ (Мат. 25:35-40). Болниците възникват като институция във Византия, под влиянието на хора като св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст – като видим израз на божествената любов към ближния. Новият град на св. Василий в Кесария Кападокийска е включвал цял комплекс, състоящ се от болница, сиропиталище, хоспис и страноприемница за бедни. Типикът на манастира „Пантократор“ в Константинопол в подробности описва организацията на дейността в манастирската болница.[1] По време на чумната епидемия през 312-313 г. на Запад единствените, които служат на болните, са християните.[2] В Рим св. Фабиола († 27 декември 399 г.) издига и лично ръководи една от първите болници, в които лекува отхвърлените от обществото болни.
Болниците са символ на грижа за бедните, защото тъкмо те не са били в състояние да си позволяват лични лекари, който да ги лекуват. В гръко-римския свят на лекаря се е заплащало скъпо, тъй като той е идвал в дома и отношението му към болния е било персонално. Болниците, следователно, са образ на Божията любов към ближните и служение на малките братя (срв. Мат. 25:40).[3]
През изминалото двадесето столетие, на личностно равнище, светли примери на любов и грижа за болните бяха служенията на двама военни хирурзи – св. Лука Кримски (проф. Валентин Войно-Ясенецки) и митр. Антоний Сурожки, а старецът св. Порфирий Кавсокаливит се превърна в образец за болничен свещеник.
В наши дни духовната грижа за болния се сблъсква с две главни предизвикателства – задълбочаваща се секуларизация и формирането на мултирелигиозни общества. Въпреки тях обаче, християните остават длъжни да следват пътя, посочен им от св. Йоан Златоуст: „Ако видиш някой, който страда, не разпитвай повече – неговото страдание е просто зов за помощ. Не бъди любопитен към кого принадлежи – той е на Бога“.[4] Виториу Гафенку, на свой ред, говори: „Няма по-сериозно обвинение от това Църквата да изостави хората, защото тогава тя е изоставила Христос, без значение колко много догмати ще установи и спази“.[5] Същевременно, необходимо е да се търси и балансът, тъй като „православната мисия не може да се ограничи (само) до предлагането на образование, на здравни грижи и на средства за външно развитие, а е длъжна да предостави на всекиго и вярата, че всеки човек има неповторима стойност, че, бидейки (сътворен) по образ и подобие Божии, той е предназначен да стане христоподобен, да участва в Божията слава“.[6]
Грижата за болните може да се разглежда в два интимно свързани аспекта: персонална духовна грижа за страдащия, от една страна, и социална грижа на Църквата – от друга. В православната традиция фокусът е върху значението на св. тайнства: Изповед, Причастие и Елеосвещение, които възстановяват човека в неговата пълнота.[7] Молитвата до леглото на болния, предоставянето му на св. икони, а по възможност и на св. мощи – за поклонение, засилват вярата и предпазват от отчаяние – особено при хронично болните и при болни с продължителна хоспитализация, които за дълго живеят откъснати от своите близки и от познатата им домашна среда. Посредством всичко това се подчертават всички аспекти на изцелението, обхващащи изцелението на душата от греха и изцелението на тялото от болестта. В неотдавнашно свое изследване екип от учени, приложили редица молитвени и духовни практики в болнична среда, откриват голям позитивен ефект върху болните.[8]
Концепцията за християнската медицина е скрита из страниците на Св. Писание, в трудовете на отците и учителите на Църквата и в опита на Православната църква. В Св. Писание ще видим няколко хиляди стиха с медицинска тематика и още няколко хиляди, засягащи психологията. В светоотеческата литература, най-вече в творенията от първите четиринадесет столетия, безброй страници са посветени на страданието, на греховното състояние на душата – като причина за болестите, на естествените и свръхестествените изцеления, на грижата за умиращия, както и на храната, хигиената на тялото, труда и т. н. От всичко това можем да заключим, че понятието християнска медицина предполага приложение на богословието в медицината.
Ролята на добрия болничен пастир е в това да разкрие изцелението като резултат от благодатното и тайнствено взаимодействие на Божията воля с вярата и с усилията на лекаря („защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване живота“ – Сир. 38:14), както и с желанието на болния за изцеление – при активно съдействие от негова страна („Господи изцели ме и ще бъда изцелен, спаси ме и ще бъда спасен, защото ти си моя похвала“ – Иер. 17:14). „Наистина ви казвам: много вдовици имаше в Израиля в дните на Илия, когато беше затворено небето три години и шест месеца, тъй че настана голям глад по цяла земя; и ни при една от тях не бе проводен Илия, тъкмо в Сарепта Сидонска при една вдовица жена. Тъй също много прокажени имаше в Израиля при пророк Елисея, и нито един от тях не се очисти, освен сириецът Нееман“ (Лука 4:25-27).
В Св. Писание се посочват различни духовни причини за болестите. Вникването в тях помага за по-дълбоко осмисляне на християнската същност на медицинската грижа. Тази грижа следва да има в основата си разбирането, че ако болестите, смъртта, тлението са част от нашия живот в света, то в Св. Писание те са представени като зло, което трябва да бъде преодоляно – че човекът е бил създаден за живот вечен, а смъртта е „най-последен враг“ (1 Кор. 15:26), който трябва да бъде победен. Болестта е в състояние да лиши човека от много неща, които той цени, които е приемал наготово, когато е бил здрав. В болестта са възможни тежки изкушения, водещи към отчаяние и към отделяне от Бога и от другия. В края на земния живот не остава много място за суета, гордост и самодоволство, защото, объркан и уплашен, човекът се намира в истинска криза и изпитва нужда от помощ. Ето защо лекарската грижа може да бъде определена и като християнски акт според учението на Църквата, което казва, че в болния страда Христос, чрез лекаря работи Христос, а чрез свещенослужителя опрощава Христос. С което се осмисля и казаното от Господа, че „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). Необходимо е, следователно, възстановяване на синергията, на съработничеството между медиците и свещенослужителите – затова защото радикалното разделение между знанието и вярата в нашата култура и в нашите университети не може да продължава вечно, … време е за нова интеграция (Робърт Бела).
В протестантските изповедания доминират главно психологическото разбиране и клиничната пастирска грижа, която замества липсата там на тайнствата и е като добавка към предимно академичното преподаване на вярата. В мултирелигиозните общества се говори дори за духовна грижа (spiritual care). При все това, дори и извън светотайнствения живот, посещението на духовник, вниманието, оказано от него, или кратка беседа са тази капчица любов, от която отчаяно се нуждае страдащият подобно на бедния Лазар, който е петимен дори за трохите от трапезата на богатия. Или, както споделя Тивериополски епископ Тихон (Иванов), на базата на своя клиничен опит, един ден прекаран в надежда и в добро настроение се равнява на седем дни лечение. Не на последно място трябва да се каже и че, подобно на пастирската грижа за самите пастири, тук е необходима грижа и за самия медицински персонал, който често е изпепелен от цялото страдание, с което постоянно е принуден да се сблъсква.
Същевременно клиничната психология, осъществявана от свещеници, се сблъсква със значителна съпротива и често е разглеждана като „отстъпление от Православието“.[9] Само че стандартната психология, макар често да освобождава от конфликта, не примирява обаче с Бога. За разлика от нея, православната психотерапия се развива върху основата на православното християнско богословие и антропология. В тази връзка сръбският психиатър и богослов акад. Владета Йеротич пише:
„Пастирската психология обхваща и изследва целия човек, опитвайки се винаги да го разбере в светлината на Св. Писание, … като вечно и незаменимо упътване как да живее християнски живот и да се доближи така по най-добрия начин до Бога… Пастирската психология не остава само при психологичното и психопатологичното в човека, нито само при догматичното, законовото, моралното или аскетичното у християнина, а се занимава с целостта и хармоничното израстване и развитие на всички тези неща в единството на тяло, душа и дух на православния християнин“.[10]
Пастирската психология може да бъде полезна, също така, при посттравматично стресово разстройство – за отстраняване на чувството за вина, за отработване на гнева, за постигане на прошка и примирение, за засилване на молитвената практика в отговор на тревожността, в процеса на осъзнаване на загубата и на скърбенето, както и да активира към адаптивни поведения.
Българското законодателство съвсем ясно декларира възможността за болнично служение – чл. 86 от Закона за здравето в сила от 01.01.2005 г. гласи:
„(1) Като пациент всеки има право на:
1. зачитане на гражданските, политическите, икономическите, социалните, културните и религиозните му права;
2. грижи от общността, в която живее;
(2) При хоспитализация пациентът има право:
3. (предишна т. 2 – ДВ, бр. 60 от 2011 г., в сила от 05.08.2011 г.) да приема или да отказва посетители;
4. (предишна т. 3 – ДВ, бр. 60 от 2011 г., в сила от 05.08.2011 г.) да ползва услугите на психотерапевт, юрист и свещенослужител;
5. (предишна т. 4 – ДВ, бр. 60 от 2011 г., в сила от 05.08.2011 г.) на образование и достъп до занимания, отговарящи на неговите социални, религиозни и културни потребности…
(4) (Предишна ал. 3 – ДВ, бр. 60 от 2011 г., в сила от 05.08.2011 г.) Правата на пациента се упражняват при спазване на правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на лечебното заведение“.
Същевременно у нас грижата за болните и в двата аспекта все още е в „кърмаческа възраст“. Налице са спорадични „акции“ на БПЦ и изолирани усилия (като усилията на доброволците при болничния параклис „Св. мъченик Георги Софийски Най-нови“ при Медицинска академия и на доброволците от столичния храм „Рождество Христово“, кв. „Младост-3“). Параклисът „Св. мъченик Георги Софийски Най-нови“ при Медицинска академия е и единственият ни болничен параклис, в който се отслужват св. Литургия и молебени за болните, което върши вече цитираният еп. Тихон, който е известен със своето посвещение на болничното служение. Непосредствената пък духовна грижа за болния все още се осъществява само при лично желание от страна на пациента или на близките.
Активна в миналото беше и православната мисия в Русе към болничния храм „Св. Василий Велики“ и параклиса „Св. Козма и Дамян“ към МБАЛ – Русе, където от 2004 г. ежеседмично се отслужваше св. Литургия за болните, за близките и за персонала, а през седмицата свещеници и доброволци посещаваха болничните отделения. По този начин се създаде едно съратничество между персонал и духовенство, което даваше изключително добри плодове, но за съжаление през 2010 г. тази мисия престана да съществува.
За сравнение, в съседна Гърция болничното служение на свещениците е основано като особен институт на т. нар. институционализирано капеланство. Това става още след освобождението на страната, когато се създават първите болници и започва дейността на капеланите в тези институции. През първата половина на миналия век се създават и братства и сестринства, отдадени на духовната грижа в болниците, като сред първите в това служение са архим. Поликарп (Андронис) и бъдещият Атински архиепископ проф. д-р Йероним, който се запознава с най-добрите образци на капеланството в Германия и Англия и ги адаптира към православната гръцка среда в болниците.
Освен типичната пастирска дейност, специфичното за капеланството в Гръцката църква е, че там се организира планова благотворителна и социална дейност за бедните пациенти и техните близки, като грижата за тях се разпростира и извън болниците.[11] Болничните свещеници са под омофора на местния архиерей и извършват пастирската си и богослужебна дейност в болнична среда. Почти всяка от митрополиите на Гръцката църква издържа финансово и материално лечебни заведения и хосписи. Има и немалко цивилни богослови, ангажирани да подпомагат съответния капелан чрез допълнителни беседи, преподаване на вероучение и четене на Св. Писание. В някои от задграничните епархии, особено в САЩ, свещениците-капелани минават специален курс на обучение.[12]
Болничните свещеници, освен литургичните си задължения и начините, по които оказват духовна подкрепа, трябва да имат мултидисциплинарно разбиране по въпроси като: вярата и богослужението, менталното и физическото здраве; семейните и брачни проблеми и репродукцията, бидейки запознати с етичните въпроси, свързани с нея. Те трябва да са запознати и с клиничните въпроси и медицинските процедури, така че да могат да предлагат подкрепа и утеха преди сериозни медицински интервенции, будещи особено безпокойство сред пациентите. В кръга на техните познания трябва да влизат и генетиката, трансплантацията на органи, медицинските експерименти и открития, сред които и ваксините. От тях се очаква да имат добро разбиране и по въпросите на смъртта и умирането, на суицидните опити и евтаназирането, психиатричните и психологични проблеми, за да могат да разпознават кое състояние е психично или медицинско и кое състояние е духовно. Те следва да са наясно и със здравно-социални въпроси като аборта, ранната бременност, употребата на наркотици, заболяванията, появяващи се вследствие от едно или друго саморазрушително поведение и др.[13]
Въпреки че болничното свещенство отдавна е във фокуса на Константинополската Вселенска патриаршия и повечето от нейните свещеници, които работят с болните, са преминали през някакво обучение по пастирска грижа, в тази патриаршия все още няма официални специфични квалификации и стандарти. „Организацията на пастирската грижа към Вселенската патриаршия цели да разкрие православното разбиране за грижа за болните и да инициира и подържа диалог между болнично свещенство и медици“.[14] В САЩ пък Гръцка архиепископия на Патриаршията (GOARCH) стимулира капеланите да изразяват собствена гледна точка и познания по въпросите на биоетиката.[15]
Що се отнася до Румънската православна църква, понастоящем тя е в отношения на отлично сътрудничество с румънската държава и се радва на значителна институционална и социална подкрепа за своята дейност. Мисията в здравеопазването там е част от цялостната християнска църковна политика, култура, програма и дейност в страната и в системата на прицърковните организации и политическото лобиране.[16] Още с обществените промени от 1989 г. патр. Теоктист ръкополага млади богослови за болнично, социално, училищно, затворническо, военно, гробищно и друго социално служение, за да подсигури религиозна подкрепа в тези държавни и общински сфери, които възстановяват взаимодействието си с религиозната.[17]
Първият болничен свещеник в РумПЦ е служил в параклиса на Университетската болница в Букурещ от 1993 г. През 1995 г. са приети Протокол за сътрудничество между Св. Синод и здравното министерство плюс Регламент за дейността на свещенослужителите: канонично, към църковното ведомство, а административно – към управата на отделните здравни заведения.[18] Макар румънската здравна система да е оценявана като една от най-проблемните, църковното присъствие там днес е на европейско и световно равнище.
В диоцеза на РумПЦ служат над четиристотин милосърдни свещеници в подкрепа на здравната и социална система, като само за столичния църковен окръг на Букурещ те са над сто и двадесет на брой.[19] Назначават се по препоръка на синоден или епархийски координатор на медицинските свещеници, с изпит в специфичната си пастирска област и след стаж в конкретната среда на своето бъдещо служение, където те изпитват себе си с помощта на духовните си наставници. На места болничните капелани служат требите в отделенията или пък с подвижен църковен инвентар в някое помещение. Те беседват с пациентите, с близките и с лекарите. Другаде се извършва пълният богослужебен кръг, в който участват болни и от енориите. В болничните комплекси, където има по няколко храма (например – външен храм и вътрешни параклиси в отделенията), служат по двама и повече свещенослужители. Болничните свещеници в Румъния са част от цялостния оздравителен процес, като понякога оказват и подкрепа на нуждаещи се пациенти чрез допълнителна благотворителна дейност, съвместно с медиците. Отделните епархии и духовни окръзи в страната имат различни стратегии, културен облик, конфесионален състав и възможности. От 2016 г. в страната работи и Колежът по здравеопазване „Св. Нектарий“ при Букурещката православна семинария „Митр. Нифон“, който е първото църковно учебно заведение от този род.[20] В доклада за дейността си през 2020 г. РумПЦ съобщава за двадесет процента повече средства за благотворителност и с помощта на над две хиляди епархийски служители мобилизира близо петнадесет хиляди доброволци, които достигат пряко и косвено до близо сто и петдесет хиляди нуждаещи се.[21]
Традиционно известни с усилията си в посока развиване на болничното служение са и протестантските вероизповедания. Те навлизат в полето на здравеопазването още в деветнадесетото столетие – предимно чрез основаването на женски ордени (на дякониси), посветени на служение на страдащите. През 1836 г. в Кайзерсверт на Рейн, Германия, Т. Флиднер и съпругата му отварят първата институция за дякониси, която става модел за подражание и за около половин столетие броят на дяконисите в Европа надхвърля пет хиляди. (За съживяване на служението на дяконисите и за по-пълноценно използване на жените като социални работници призова наскоро и Тиранският и на цяла Албания архиепископ Анастасий(Янулатос)[22]).
През 1925 г. американският капелан Антон Теофилъс Бойзън (1987-1965) създава концепцията за професионално обучение по клинична пастирска грижа (Clinical Pastoral Education – CPE).[23] Понастоящем пък в болницата на гр. Карлсруе, Федерална република Германия, работи изграден мултидисциплинарен екип за пастирска грижа, включващ в себе си професионални клинични психолози, протестантски пастори и свещеници на Римокатолическата църква. В Канада пък екипът на една от тамошните болници за продължително лечение и рехабилитация демонстрира, на свой ред, че пациенти, които участват в неделните църковни служби, са показали значително по-голям потенциал за преодоляване на трудностите, свързани с лечението, и са били в по-добро емоционално състояние по време на продължителна хоспитализация.[24]
Англиканската църква, от своя страна, създава първите си дякониси още през 1862 г. Институт в северен Лондон обучава дякониси за другите епархии, а някои от тях отиват и на служение зад граница.[25] През 2012 г. М. Бристъл, от името на Англиканската църква публикува статията „Здравната грижа и мисията на Църквата“, в която излага резултатите от анкета от 2010 г. В нея медицински сестри споделят, че за повечето от пациентите липсва значима духовна грижа, а само пет процента от тях смятат, че могат да посрещнат духовните нужди на пациентите. Останалите сестри смятат, че осигуряването на духовна грижа подобрява цялостното качество на медицинското обслужване, а осемдесет и три процента – че духовността е фундаментален аспект на грижата за болните, дори те да не са религиозни. Болничният свещеник трябва да е част от мултидисциплинарния екип в здравеопазването и профилактиката, като по този начин Църквата заема уникално място в допринасянето за по-здрави тяло, ум и дух.[26]
Благодарение на доброто разбиране, което Националната здравна служба (NHS) на Великобритания има във връзка с необходимостта от духовна грижа за пациентите, тя е осигурила присъствието на капелани за всяка болница – духовници и миряни, които са членове на мултиконфесионални екипи, грижещи се за болните, за техните близки и за болничния персонал.[27]
Що се отнася до Римокатолическата църква, тя традиционно се слави като най-големият неправителствен доставчик на здравни услуги в световен мащаб. През 2010 г. „Church’s Pontifical Council for the Pastoral Care of Health Care Workers“ докладва за 117 000 здравни заведения – болници, клиники и сиропиталища (двадесет и шест процента от всички в света), 18 000 аптеки и 512 медицински центъра.[28] Тъй като не всички имат техния ресурс и организация, акцентът тук е върху служението в болниците, което не изисква значителни финансови разходи, а „сърце съкрушено и смирено“, което Бог не ще презре и тогава ще бъдат „угодни жертвите на правдата“ (Пс. 50:19, 21). По време на COVID-19 пандемията повече от петдесет римокатолически капелани намериха смъртта си докато се грижиха за болните и ги причастяваха,[29] а о. Джузепе Берардели от Касиньо се пресели във вечността след като дари респиратора си на млад болен в болницата.
От началото на третото хилядолетие функционира и „European Network of Health Care Chaplaincy“. Тази международна организация е основана през м. ноември 2000 г. в Православната академия на о-в Крит.[30] Нейната цел е обмяната на опит и разработването на професионално ръководство за посрещане на екзистенциалните и духовните нужди на пациентите, на роднините и на медицинския персонал. Организацията работи в посока интеграцията на духовната грижа в здравеопазването. Голям е и броят на регистрираните организации, които активно работят на тази Божия нива:
Association of Hospice and Palliative Care Chaplains (UK);
Association of Professional Chaplains (USA);
Syllogos – The Church of Greece site for volunteers in hospital chaplaincy;
College of Health Care Chaplains (UK);
Healthcare Chaplaincy Faith and Belief Group (UK);
NHS Education for Scotland (Spiritual Care);
Hospital Chaplaincies Council (Church of England);
National Association of Catholic Chaplain (USA);
Pastoral Healthcare of the Ecumenical Patriarchate;
Scottish Association of Chaplains in Healthcare (SACH);
The Association of Spiritual Caregivers in Health Care Institutions;
Cardiff Centre for Chaplaincy studies;
European Association for Palliative Care;
European Council for Pastoral Care and Counselling (ECPCC);
Global Network for Spirituality and Health (GNSAH);
International Council for Pastoral Care and Counselling (ICPCC);
Society for Intercultural Pastoral Care and Counselling (SIPCC).[31]
Друго важно, което трябва да се подчертае по темата за болничното служение, е, че лекарят-християнин – освен строго професионалното си медицинско образование и съответните умения – е длъжен да възприеме и определени познания и манталитет в областта на духовното. Св. апостол Павел казва, че тялото е храм на Светия Дух, а св. апостол Яков учи, че „тялото без дух е мъртво“(2:26). Затова, за да бъде лекарят наистина християнин, той следва да се докосва до тялото на болния със съзнанието, че се докосва до храм, а когато разговаря с него – че разговаря с неговата душа, т. е. с вечността, понеже душата е вечна. Всяка дума на лекаря може да е от значение за душата на болния. Болният никога не е и не следва да бъде възприеман като просто поредният „случай“. Като всеки друг човек, той е център на вселена от хора, които обича и които обичат него. По този начин, лекувайки, лекарят, може да се каже, че влияе върху вселената.
В тази връзка следва да се подчертае, че духовната грижа за болния е специфична и отговорна задача, изискваща от духовника специална подготовка! По думите на митр. Антоний (Блум), духовникът-капелан трябва да притежава огромно търпение и велико смирение! Необходимо е огромно вътрешно целомъдрие – да погледнеш на човека като на жива икона, към която пристъпваш с дълбоко уважение, казва той. Единствено израстващият в Христовата любов духовник може да разкрие пред страдащия или пред близките, които губят или които са загубили свой възлюбен, как скръбта да премине в нестихваща любов, базирайки се на основния принцип на преобразяването в християнството или μετάνοια. Скръбта от загубата е естествена и чрез сълзите се проява любовта. Сълзите преодоляват скръбта и не следва да се забраняват, както често се случва. „Много често на човек му е нужно някой да бъде с него в мъката му, до дъното на тази болка, а не да го убеждават, че в смъртта няма мъка или че не е прав, като скърби“.
Митр. Антоний подчертава и още няколко важни аспекта. Болният трябва да знае, че срещата с духовник е лична среща и че цялото време, дори да е само пет минути, му принадлежи изцяло. Припряността на духовника задълбочава самотата, дължаща се на невъзможността на човека да изкаже себе си. От друга страна, евангелските съвети следва да се прилагат с любов и разсъдливост (не всеки чака смъртта така, както я чакат светците). И още: „Застъпническата молитва не се състои в това да повтаряш на Бога: направи, направи, направи, … а да приемеш човека в сърцето си, да го държиш пред Господа и да казваш: Господи, аз Ти го поверявам – безусловно, безгранично, с цялата (макар и малка) вяра, която имам, заради Твоята любов към него и заради това, че Ти можеш да направиш това, което му е нужно“.[32]
Накрая, но не на последно място, и духовникът-капелан, и лекарят-християнин следва да имат велико смирение пред страданието! Затова защото то е тайна велика, един от проклетите въпроси на съдбата (Ф. Достоевски, Братя Карамазови). Смирено, с молитва, просеща укрепване на човешките сили, и милосърдие, идващо от непресторена любов, следва да се помага в носенето на Кръста, подобно на Симон Киренееца, и без излишно бунтуване. За да не се окажат – и едните, и другите – богоборци, понеже „бунтът срещу страданието в крайна сметка също е насочен срещу Бога“.[33]
„Целта на медицината е да облекчи страданието, а целта на религията е да обясни страданието и да ни помогне да го понесем“.[34] Възможността за участие – като Божи инструмент – в подобно дело, е огромна привилегия. „Един ден в рая ще имам ново тяло и ще пея химни“ – редовно изповядва един християнин със Синдрома на Даун.[35] Ако си позволим да парафразираме Екзюпери, можем да кажем: Трябва да имам велико смирение – повтори Малкият принц, за да го запомни…
* * *
Световната научно-изследователска общност се съгласява, че присъствието на свещеник в клинична среда е изключително полезно за боледуващите и страдащите. Съгласява се, също така, че вярата и религиозно-духовните практики спомагат за по-бързото възстановяване на болните, за тяхното ментално и физическо оздравяване, за справянето им със стреса и намирането на смисъл в живота.[36]
Пациентът не е индивид, изолиран сам с болестта си, а личност с многобройни и сложни взаимоотношения с хора, които, както казахме, той обича и които обичат него. Неговата болест, следователно, влияе върху всички тези взаимоотношения, и не само той, а всички в тази общност имат нужда от духовна подкрепа. Духовникът може да има безценна роля в изграждането на доверие към лекарите, което е едно от условията за успешно лечение. От духовна подкрепа се нуждаят и самите лекари, които често изпитват страдание поради тежестта на професията си: загуба на пациенти, неудовлетвореност от работната среда, недоверие към работата им и прояви на агресия, а нерядко биват обект и на съдебно преследване.
Тази тема изглежда е неизчерпаема, каквато е и Божията любов. Настоящият труд няма претенциите за изчерпателност, а иска само да маркира основните принципи и да предложи насоки за дискусия и активна бъдеща работа. Минималното, което авторите биха желали, е да отправят апел за повече активност от страна на духовниците у нас, тъй като болните и бедните са наши благодетели. Защото страданието често е търпеливо и невидимо и не виждаме и не чуваме онези, които страдат, и онова, най-страшното в живота, става някъде зад кулисите (А. Чехов, „Френско грозде“). А затова и нерядко го забравяме, упоени от сладостта и благообразието на църковното богослужение и от пищността на църковните одежди.
Болезнено би било да чуем един ден „горко на Израилевите пастири, които пасоха сами себе си! Нали стадото пастирите трябва да пасат? Вие ядохте тлъстина и се обличахте с вълна, клахте угоени овци, а стадото не пасохте. Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не дирехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост. И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове“ (Иез. 34:2-5).
В своята духовна нищета ние живеем в болка, разочарование и гняв поради липса на съвършената любов. Онази, която ни е показана на Кръста и за която страданието на моя ближен е и мое страдание (Св. Максим Изповедник, Четиристотин слова за любовта). Независимо от немощите ни като човешки същества обаче нека помним, че „вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“ (Иак. 2:17), и че „всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13) – „при много скърби“, но неизменно винаги „с радост от Духа Светаго“ (1 Сол. 1:6).
Още за авторите:
Майор, доц. д-р Георги Попиванов – Военномедицинска академия, иподякон в храм „Рождество Христово“, кв. „Младост-3“, София
Главиницки епископ Макарий (Чакъров) – викарий на Русенския митрополит
Велина Тонева – Богословски факултет на СУ, катедра „Практическо богословие“
Свещ. Йордан Аврамов – енорийски свещеник в гр. Сандански, Неврокопска епархия
Прот. д-р Добромир Димитров – свещеник на българските църковни общини в Лондон и Кент, Великобритания, и болничен свещеник към „Medway Maritime Hospital“, преподавател в ПБФ на ВТУ
Проф. д-р Кириен Кьосев – Военномедицинска академия
Борис Маринов – Църковноисторически и архивен институт на Българската патриаршия
Генерал-майор, проф. д-р Венцислав Мутафчийски, дмн – Военномедицинска академия, главен хирург на Българската армия
––––
Източник: Сп. „Християнство и култура“, бр. 176/2022
[1] Каравълчева, З. „Пътят на едно благотворително учреждение от византийска Кападокия до Киевска Рус“ – В: Живо Предание: образци на съвременното православно богословие (https://dveri.bg/9rxa8); лекция, изнесена в Атинския Капудистриев университет, катедра „Славистика“, на 2 декември 2015 г.
[2] Ferngren, G. Medicine and Health care in Early Christianity, Baltimore: „Johns Hopkins University Press“, 2009.
[3] Retief, F., Cilliers, J., Cilliers, L. Health and Healing, Disease and Death in the Graeco-Roman World, Bloemfontein: „Publications Office of the University of the Free State“ 2005.
[4] Цит. по: Kofinas, S. „Orthodox Christian Healthcare Ministry amidst the Tensions of Ecumenism“ – In: Christian Bioethics, 9 (1), 2003, p. 39-55.
[5] Светецът от затворите, съст. монах Моисей, изд. „Странник“ 2020, с. 265.
[6] Анастасий (Янулатос), архиеп. Мисията на Църквата: по стъпките на Христос, София: „Двери“ 2017, с. 207.
[7] Kofinas, S. Op. cit.
[8] Fouka, G., Plakas, S., Taket, A., Boudioni, M., Dandoulakis M. „Health Related Religious Rituals of the Greek Orthodox Church: Their Uptake and Meanings“ – In: Journal of Nursing Management, 20, 8, 2012, p. 1058-1068.
[9] Аврамов, Й., Попиванов, Г., Конакчиева, М., Дилков, Д., Кьосев, К., Стефанов, Д., Мутафчийски, В. „Профилактика на посттравматичния стрес при военнослужещи – роля на пастирската грижа на църквата и военния свещеник“ – В: Военна медицина, 73 (2), 2021, с. 58-62.
[10] Йеротич, В. Християнството и психологическите проблеми на човека, София: „Омофор“ 2014, с. 55.
[11] За цялостното развитие на капеланството в Гърция виж на официалната страница на Гръцката църква: http://www.ecclesia.gr/greek/holysynod/commitees/pastoral/pastoral_diakonia.html.
[12] Kofinas, S. Op. cit.
[13] Harakas, S. The Orthodox Christian Tradition: Religious Beliefs and Health Care Decisions, Chicago, IL: „The Park Rich Center“ 1999.
[14] Повече по отношение на Вселенска патриаршия в: „Pastoral Health Care of the Ecumenical Patriarchate“ (www.pastoralhealth-ep.com).
[15] Harakas, S. „For the Health of Body and Soul: An Eastern Orthodox Introduction to bioethics“ – In: https://www.goarch.org/-/for-the-health-of-body-and-soul-an-eastern-orthodox-introduction-to-bioethics.
[16] Mihut, L. „Lobbying. A Political Communication Tool for Churches and Religious Organizations“ – In: Journal for the Study of Religions and Ideologies, 10 (29), 2011, p. 64-86 (http://jsri.ro/ojs/index.php/jsri/article/view/528); Muntean, A. „Church-state relations in Romania: problems and perspectives of inter-denominational cooperation at the level of church-based NGOs“ – In: Journal for the Study of Religions and Ideologies, 4 (12), 2005, p. 84-100 (http://jsri.ro/ojs/index.php/jsri/article/view/283).
[17] Dragotă, M. „Preoţii din spitale“ – Viața Medicală, 19.02.2015 (https://www.viata-medicala.ro/dosar/preotii-din-spitale-9773); Cojocaru, D., Cojocaru, S., Sandu, A. „The Role of Religion in the System of Social and Medical Services in Post-Communism Romania“ – In: Journal for the Study of Religions and Ideologies, 10 (28), p. 65-83, 20.02.2011 (https://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=1767661).
[18] Dragotă, M. Op. cit.
[19] Ibid.
[20] Виж: Iftimiu, A. „The first Healthcare School of the Romanian Orthodox Church, opened by the Patriarch of Romania“ – Basilica.ro, 22.09.2016 (https://basilica.ro/en/the-first-healthcare-school-of-the-romanian-orthodox-church-opened-by-the-patriarch-of-romania/).
[21] Повече за това в: Iftimiu, A. „Romanian Church’s philanthropy increases during pandemic year: EUR 38 mln.“ – Basilica.ro, 25.02.2021 (https://basilica.ro/en/romanian-churchs-philanthropy-increases-during-pandemic-year-eur-38-mln/).
[22] Анастасий (Янулатос), архиеп. Цит. съч., с. 85.
[23] Thornton, E. Professional Education for Ministry: A History of Clinical Pastoral Education, Nashville & New York: „Abingdon Press“ 1970.
[24] Fisher, E., Kraus, J., Kuluski, K., Allatt, P. „Church Services in a Complex Continuing Care Hospital: Why Bother?“ – In: Journal of Pastoral Care & Counseling, 71 (4), 2017, p. 274-283.
[25] Blackmore, H. The beginning of Women’s Ministry: The Revival of the Deaconess in the nineteenth-century Church of England, Woodbridge, Suffolk: „Boydell Press“ 2007, p. 131.
[26] Bristol, M. „Health Care and the Church’s Mission“ – Report by the Mission and Public Affairs Council, 2012 (https://www.churchofengland.org/sites/default/files/2018-01/gs%201857%20health%20care%20and%20churchs%20mission%20%28web%20version%29_Feb12.pdf).
[27] Виж: https://www.england.nhs.uk/chaplaincy/.
[28] Виж: https://www.catholicnewsagency.com/news/18624/catholic-hospitals-comprise-one-quarter-of-worlds-healthcare-council-reports.
[29] Виж: https://www.bbc.com/news/world-europe-52015969).
[30] Виж: www.enhcc.eu.
[31] Виж: http://enhcc.eu/links.htm#chaplaincy.
[32] Цитатите са от: Антоний (Блум), митр. „Пастирът до леглото на болния. Смъртта. Лекар и пациент пред лицето на смъртта: човешките ценности в медицината“ – В: Християнство и култура, 2, 2002, с. 6-37.
[33] Jaussaud, G. „Le handicap à la lumière des écritures, Réflexions pastorales“ – Lumières reçues au fil du temps, 25.
[34] Ferngren, G. Op. cit.
[35] Jaussaud, G. Op. cit.
[36] Seybold, K., Hill, P. „The Role of Religion and Spirituality in Mental and Physical Health“ – In: American Psychological Society, Vol. 10, No. 1, 2001.
