Ренета Трифонова
Фьодор М. Достоевски
„Струваше му се през време на болестта, сякаш целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от дълбочината на Азия и Европа. (…) Появили се били някакви нови трихнини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората.
Но тези същества са духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не са се смятали толкова умни и непоклатими в правото си, както се смятат заразените. Никога не са смятали по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха. Всички бяха в тревога и не се разбираха едни други, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината, и се измъчваше, гледайки другите, биеше се в гърдите, плачеше и кършеше ръце. Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се споразумеят какво смятат за зло, какво – за добро. Не знаеха кого да обвиняват, кого да оправдават. (…) В градовете по цял ден камбаните биеха тревога; но кой и за какво призовава, това никой не знаеше, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят; земеделието спря. Тук-таме хората се стичаха на групи, споразумяваха се за нещо, кълняха се да не се разделят, но тутакси започваха нещо съвсем друго от това, което току-що бяха проектирали, започваха да се обвиняват взаимно…“
Източник: “Престъпление и наказание”
