
В деня на опелото на новопреставилия се Албански архиепископ Анастасий, публикуваме анализа на доц. д-р Сергий Шумило за пътя на Албанската православна църква в ново време, който по отношение на придобиването на автокефалия е сходен с пътя на Църквата в Украйна.
Пълно заглавие: „Борбата за автокефалия на албанската църква през 20 век като пример за преодоляване на църковния разкол в Украйна“ за Религиозно-информационна служба на Украйна.

Общувайки с архиереите на УПЦ МП по въпроса за автокефалията на Украинската църква от Московската патриаршия, многократно чувах да се позовават на позицията на новопреставилия се предстоятел на Албанската православна църква архиепископ Анастасий Янулатос (1929–2025), който изрази известни резерви относно предоставянето от Вселенската патриаршия на Томос за автокефалия на Православната църква в Украйна. Дори по повод кончината на предстоятеля на Албанската църква, информационните ресурси на УПЦ МП акцентираха върху тези различия.
Както знаете, архиепископ Анастасий имаше резерви относно приемането от Вселенската патриаршия на архиереите на УПЦ КП и УАПЦ в евхаристийно общение в тяхното „пълно достойнство“, като изрази мнение, че би било по-добре да се коригират техните ръкоположения заради „анатемата“, наложена от Московската патриаршия на бившия предстоятел на Украинската православна църква Киевския митрополит Филарет (Денисенко), след като през 1991 г. той започна да се застъпва за пълна автокефалия на Украинската православна църква от Руската православна църква. Страхът да не попадне под такава нова „анатема“ от Москва все още парализира епископата на УПЦ МП в желанието му за пълна автокефалия на УПЦ от МП, поради което дори и на третата година от пълномащабната война на Русия срещу Украйна, те предпочитат да продължат да остават канонична част от Руската православна църква в Украйна. И за да се самоуспокоят и оправдаят подобно състояние, те се опитват да използват мненията, изразени някога от архиепископ Анастасий.
В същото време, водейки дискусия за църковната ситуация в Украйна, главата на Албанската църква по никакъв начин не отрече правото на Украинската църква на автокефалия. Освен това в разговори той многократно потвърждаваше правото на Украинската църква на пълна канонична автокефалия. Известно е, че в частен разговор той е изразил готовност да запази евхаристийното единство с Украинската православна църква, в случай че митрополит Онуфрий се осмели напълно да изтегли Украинската православна църква от РПЦ МП, както и готовността си да действа като посредник с с цел установяване на диалог, помирение и обединение на Украинската православна църква.
В призивите си към Вселенския патриарх Вартоломей той предлага „Вселенската патриаршия, упражнявайки изключителния си прерогатив да координира православните църкви, да свика възможно най-скоро Всеправославно събрание (синаксис) или събор за уреждане на църковната ситуация в Украйна. Според него такъв събор на православните предстоятели трябва да вземе окончателно съвместно решение както относно йерархията на ПЦУ, така и относно обединението на УПЦ и ПЦУ в единна автокефална Църква на Украйна. И както самият той каза, ако Синаксисът вземе различно решение от изразеното преди това [мнение] от архиепископ Анастасий, то той е готов да се подчини и да приеме такова синодално волеизявление. Според него, за да се предотврати разцепление в Православието, „необходимо е спешно да се търси лек и да се използва ваксина, която е определена от апостолската традиция: помирение, помирение, помирение“.
И така, лидерът на Албанската църква поведе дискусия не за автокефалията на Украинската църква като такава (която се превърна в безалтернативен път за развитие на църковния живот в Украйна), а за техническите въпроси на нейното придобиване. Имаше въпроси, които искаше да обсъдим заедно. В същото време той не само не постави под въпрос, но и подчерта „изключителния прерогатив на Вселенската патриаршия да координира православните църкви“.
Въпреки това, когато се разглеждат мненията на албанските йерарси (които не са толкова единодушни) относно автокефалията на Украинската църква, заслужава да се обърне внимание на факта, че самата Албанска църква в борбата за своята автокефалия премина през същия труден път, което, както и в Украйна, беше съчетано със спорове, конфронтации и разцепления в средата на тази малка поместна църква на Балканите. Албанските архиереи също преживяха „отлъчване” и „лишаване от санове” за т.нар. „спонтанно“ обявяване на автокефалия в началото на 20 век. Това обаче не им попречи да се стремят да постигнат целта си. В крайна сметка, както учи древната източна мъдрост, пътят се изминава от този, който върви, а не от този, който стои…
Придобиването на автокефалията на Албанската църква през 20 век е доста проблематично и двусмислено. В това отношение нейният пример до известна степен е подобен на пътя на Украинската църква.
Един от лидерите и идеолозите на движението за автокефалия в Албания е албанският религиозен, обществен и политически деец архимандрит Теофан (Фан) Стилиан Ноли (1882-1965), който известно време е депутат в албанския парламент и дори премиер и регент на страната.
От 1907 г., докато е в изгнание в САЩ, той се опитва да инициира автономията на Албанската църква като част от Северноамериканската митрополия на Руската православна църква, като става неин първи свещеник в диаспората. През 1919 г. е избран за кандидат за тази албанска епархия, но така и не получава благословението и съгласието на тогавашния Московски патриарх Тихон (Белявин), поради което скоро престава да възлага надежди на Руската православна църква по въпроса за придобиването на независимост на Албанската църква.
На територията на Албания по това време действат гръцки православни епископи, които са под влиянието на гръцкото националноосвободително движение и не симпатизират на борбата на албанците за собствена национално-държавна независимост. Поради това възникват значителни разногласия между гръцките епископи и албанското национално движение, които се засилват особено след като Албания получава държавна независимост през 1912 г.
На 10-12 септември 1922 г. в Берат по инициатива на архимандрит Теофан (Ноли) е свикан Първият църковно-народен събор, който едностранно провъзгласява автокефалията на Албанската църква. Този акт почти веднаг еа подкрепен и признат от албанското правителство. Действията на този събор обаче са осъдени от кириаршеската Константинополска патриаршия, която включва през 18 век и Албания.
На събора в Берат, без съгласието на Константинопол са присъствали и водачите на албанското автокефално движение о. Теофан (Ноли) и о. Висарион (Джувани) (и двамата активни албански политици и депутати), за което са забранени от свещенически сан от Вселенската патриаршия.
Въпреки църковните забрани, под натиска на албанските власти, епископът на Берат Христофор (Киси) и епископът на Мелитопол Йерофей (Яхотопулос), които се намират на територията на Албания, на 21 ноември 1923 г. в катедралата „Св. Георги“ в Корча, ръкополагат архимандрит Теофан (Ноли) за Корчински епископ. След това той е издигнат в сан митрополит и приема титлата Примас на цяла Албания, като става първойерарх на самопровъзгласилата се Албанска автокефална църква, която не е призната от другите поместни църкви.
Още на 17 юли 1924 г. епископ Теофан (Ноли) официално е обявен за премиер, а скоро и за регент на Албания. В продължение на шест месеца той оглавява демократичното правителство на страната, но е свален от власт след държавен преврат и отново е принуден да емигрира в Америка, където продължава борбата за автокефалия и оглавява местната албанска епархия. По същото време той е осъден задочно на смърт в родината си.
Тъй като самопровъзгласилата се Албанска автокефална църква се оказа без своя първойерарх, тя е оглавена от бившия съратник о. Теофан – о. Висарион (Джувани). Поради факта, че Константинопол му забранява да бъде ръкоположен за епископ, той започва да търси епископи от други поместни църкви, които да помогнат за обновяването на албанската йерархия. Опитите за преговори със Сръбската и Българската църква не дават желаните резултати. Въпреки това той успява да привлече подкрепата на двама руски епископи емигранти, които по това време са бежанци в Югославия – Аксайския епископ Ермоген (Максимов) и Владивостокския епископ Михайло (Богданов), които го ръкополагат за епископ на 3 май 1925 г. Каноничността на тази хиротония обаче не е призната както от Константинопол, така и от други поместни църкви.
Вътре в Албанската църква най-после се оформя разцепление между „автокефалисти“ и „автономисти“. След като е предупреден от Константинопол, Бератският епископ Христофор (Киси) отказва да се присъедини към самопровъзгласилата се автокефалия.
През 1926 г. той започва преговори с Константинопол без съгласието на епископ Висарион и други автокефалисти. В резултат те изготвят „Проектоспоразумение“, с което Албанската църква се признава за автономна в рамките на Константинополската патриаршия. Назначаването на епископи в епархията на Дуръс, Аргирокастро и Тирана е трябвало да се извърши от патриарха и Синода на Константинопол по предложение на албанска православна комисия, назначена от албанското правителство.
Привържениците на пълната автокефалия обаче не остават доволни от такъв частичен статут на автономия и продължават да настояват за пълна независимост на Албанската църква.
През февруари 1929 г. Епископ Висарион (Джувани) преговаря със сръбския епископ на Скадар Виктор (Михайлович), заедно с когото, отново без съгласието на Константинопол, тайно ръкополагат трима албански епископи за Албанската автокефална църква: Агафангел (Чамче) от Бератската катедра, Амвросий (Икономи) на Аргирокастро и Евгений (Костев) като викарен епископ. С тези епископи по същото време е сформиран Св. Синод на Албанската автокефална православна църква, който избира епископ Висарион за свой архиепископ с титлата „митрополит на Дуръс и архиепископ на цяла Албания“.
След като Синодът е официално одобрен и легитимиран от краля на Албания Ахмет Зогу на 26 февруари 1929 г., той отново обявява Албанската църква за автокефална, за което уведомява писмено всички автокефални поместни православни църкви. В отговор на това обаче Константинополската патриаршия отправя послание към албанското православна паство, в което обявява Автокефалната албанска църква за „схизматична“ и „неканонична“, а нейните епископи – за „отлъчени“. Вселенската патриаршия призовава православните албанци да избягват всякакво църковно общуване с „отстранените“ епископи, чиито свещеници са обявени за „безблагодатни“ и „лишени от духовна сила“.
Бератският епископ Христофор (Киси) отказва да признае самопровъзгласилата се автокефалия, оставайки епископ на автономната Албанска църква в рамките на Константинополската патриаршия. Скоро той е арестуван, след което е принуден да се откаже от управлението на епархията и да се пенсионира. Гръцките епископи, които не признават самопровъзгласилата се автокефалия, са изгонени от Албания.
Тази автокефалия не е призната сред нито една от поместните църкви, в частност и от Московската патриаршия, ръководена от митр. Сергий (Страгородски). Сръбският патриарх заедно с архиереите също официално се въздържа от признаване и общение.
През 1934 г. самопровъзгласилата се Албанска автокефална православна църква включва 4 епархии, около 400 свещеници, 27 манастири и 200 хиляди вярващи. Въпреки това през 1935 г. архиепископ Висарион публично заявява, че неговата църква в Албания е „преследвана“ от мюсюлманските власти в страната.
Трудното положение на църквата в страната, разцеплението и непризнаването ѝ от други поместни църкви предизвикват криза в албанското православие. За да се намери изход от тази ситуация, през 1936 г. е подновен диалогът с кириаршеската Константинополска патриаршия. По настояване на последната, желаейки да постигне изход от каноническата криза, архиепископ Висарион се съгласява да се откаже от църковната власт и да се пенсионира. Делегацията на преговорите е ръководена от изпадналия в немилост епископ Христофор (Киси).
В резултат на трудни преговори с Константинополския патриарх Вениамин I и членове на Синода е постигнато разбирателство, след което Синодалния томос от Вселенската патриаршия от 12 април 1937 г. признава автокефалията на Албанската православна църква. Архиепископ на Тирана и цяла Албания през 1937 г. става епископ Христофор (Киси). Назначени са нови епископи, от които се образува Светият Синод на АПЦ. Албанският архиепископ е трябвало да взема св. миро от Константинопол и да се обръща там „с всички въпроси и недоразумения от общоцърковен характер, касаещи правата и юрисдикциите на автокефалните църкви“.
Така приключва дългогодишната борба за автокефалия на Албанската църква и се преодолява конфронтацията и разделението на „автокефалисти” и „автономисти”.
Впоследствие Албанската църква претърпява тежък период на преследване от сталинисткия комунистически режим на диктатора Енвер Ходжа. Албанската православна църква е подложена на брутални репресии и практически унищожена, частично оцеляла само в катакомби. По време на комунистическото управление тя напълно преминава пътя на изповедничеството и мъченичеството.
Архиепископ Христофор (Киси) се опитва да устои на натиска на комунистическия режим. Противопоставя се на намесата на Московската патриаршия в делата на Албанската църква и не допуска църквата да бъде използвана като средство за комунистическа пропаганда.
На 25 август 1949 г. Синодът на Албанската църква под натиска на комунистическия режим изпраща в покой архиепископ Христофор, който вече е арестуван от комунистическите власти за „враждебна дейност“. Същият ден Синодът избира митрополит Паисий (Водица) за архиепископ на цяла Албания. Константинополската патриаршия не признава отстраняването на архиепископ Христофор и продължава да го смята за законен глава на Албанската църква до смъртта му през 1958 г.
През 1967 г. поради засилването на масовата антирелигиозна кампания дейността на Синода става невъзможна.
През годините на комунистическото преследване са унищожени 1608 църкви и манастири с 440 свещеници (1940 г.) през 1991 г. само 15 оцелели, всички вече били много стари и болни.
Йерархията и институциите на Албанската църква са унищожени от комунистическия режим. Последният архиепископ на тази църква, архиепископ Дамян (Коконеси), избран през 1966 г., е арестуван от комунистите и умира в затвора през ноември 1973 г. Останки от църквата са запазени само в катакомби.
Режимът на диктатора Енвер Ходжа (1908-1985) смята, че СССР и другите страни от социалистическия лагер са се отклонили от истинските идеали на комунизма след смъртта на Сталин. След началото на десталинизацията в СССР Албания прекъсна сътрудничеството с него и започна да развива близки отношения с маоисткия комунистически режим на Китай. Но с течение на времето Ходжа обявява, че Китай също се е отдалечил от истинските идеали на комунизма, чийто единствен носител остава комунистическа Албания. Страната създава своя собствена марксистка идеология, наречена „сталинизъм-ходжаизъм“.
Цялата религия е забранена в комунистическа Албания и откритото показване на религиозна принадлежност и вяра в Бога е обект на арест. Свещениците са арестувани и изпращани в концентрационни лагери за принудителен труд, малтретирани и измъчвани по всякакъв начин, принуждавани да оскверняват светини, а в случай на отказ често са разстрелвани. Родителите, които са кръщавали децата си, са арестувани и изпращани в концентрационни лагери. Само за това, че някой се е прекръстил на публично място е бил осъждан и изпращан в затвор. Забранено е дори да се дават християнски и мюсюлмански имена на деца. Стотици църкви и много манастири са превърнати в складове, кина, клубове и затвори.
През ноември 1969 г. Албания е официално обявена за първата атеистична страна в света, а в края на 70-те години е обявено окончателното изкореняване на всички „религиозни суеверия“ в страната. Смятало се е, че Албанската православна църква институционално напълно престава да съществува.
Когато през 1991 г. в Албания, в резултат на демократичните промени, преследването на религията спира, в страната има само 15 оцелели възрастни православни свещеници, много от които не са служели.
За да се възстанови Албанската църква, през 1991 г. Синодът на Вселенската патриаршия изпраща за патриаршески екзарх в Албания известния гръцки мисионер митрополит Анастасий Янулатос (1929-2025), който намира църковния живот в тази комунистическа страна напълно разрушен. След като пристигна в страната, той всъщност трябва да възроди Албанската църква „от нулата“ и „ от пепелта“ и да събере разпръснатите останки от албанското православно паство.
Благодарение на неуморната мисионерска дейност на архиепископ Анастасий, след като прие напълно разрушената църква през 1991 г., той остави след себе си възродената поместна Албанска църква, която има 6 епархии и 8 епископи, около 1000 енории, повече от 700 000 верни. Въпреки факта, че Албанската църква като отделна поместна църква беше напълно унищожена през годините на комунистическия режим, Вселенската патриаршия не я присъедини към своя диоцез, а помогна за възстановяването ѝ като пълноценна автокефална църква, в съответствие с условията на Томоса за автокефалия от 12 април 1937 г.
Пътят на страданието на Албанската църква през 20 век свидетелства за истинността на нейната борба за своя субектност и автокефалия, потвърждавайки още веднъж думите на Христос: „…ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18).
Албанската църква в борбата за своята автокефалия премина през много труден път, който, както и в Украйна, беше съчетан със спорове, конфронтации и разцепления. Албанските архиереи също преживяха „отлъчване” и „лишаване от санове” за т.нар. „спонтанно“ обявяване на автокефалия.
Само смелостта, решителността и упоритостта на духовните водачи на Албанската църква, въпреки многобройните препятствия, осигуриха постигането на поставената цел – постигането на пълна автокефалия, преодоляване на разкола и обединение на албанското православие. В това отношение нейният пример до известна степен е сходен с пътя на Църквата в Украйна, но за разлика от албанците, все още не е завършен.


Надяваме се, че този път един ден ще бъде извървян в Украйна и ще бъде постигнато единството на украинското православие. Що се отнася до епископите, които, за да оправдаят престоя си в каноническа зависимост от РПЦ МП, обичат да се позовават на частни мнения (размисли) на починалия наскоро архиепископ Анастасий (Янулатос), им пожелавам да вземат за пример не само отделни епизоди, а като цяло пътят на Албанската църква и нейните епископи, които със своята саможертва, отдаденост, упоритост и принципност спечелиха субектността и автокефалията на Църквата си, въпреки всички многобройни пречки и страхове от „забрана” и „анатема”. Все пак, както учи древната източна мъдрост, пътят се прокарва от този, който върви, а не от този, който стои… Така че „не бойте се“ (Лук. 12:32).