Християнство.бг
Доц. д-р Костадин Нушев
Често пъти при различни критични моменти в историята и при съвременни изпитания в живота на Църквата и православните християни ние даваме за пример личността и подвига на св. Максим Изповедник и неговата самоотвержена борба за отстояване на чистотата на вярата и свободата на Църквата – на църковните пастири, монаси и вярващи, от външно вмешателство, натиск и принуда в областта на православното изповедание на истините за Бога и Христовото учение. Преподобни Максим Изповедник (ок. 580-662 г. сл. Хр.) е наистина един от най-големите богослови на Православната църква, който разкрива в пълнота учението за Богочовешкото достойнство на Иисус Христос като Въплътил се Син Божий – като Истински Бог и Истински Човек, като Спасител и Господ, но и един от най-големите борци за свободата на християните и правото на Църквата да отстоява своето учение без политически натиск и намеса от силните на деня. Чрез своето богословско учение този църковен учител изяснява и разработва задълбочено съдържанието на догматическите истини на православното изповедание на вярата в Иисус Христос, формулирано от Халкидонското вероопределение на Четвъртия Вселенски събор, и засвидетелства истинността на тази вероизповед чрез своя подвижнически живот и учителско дело. А чрез смелата си изповед и изповеднически подвиг в защита на истината ни дава пример за това как трябва да се отстоява истината и свободата на Църквата. (1)
Кой е свети Максим и защо е почитан от Църквата?
Чрез своята личност, учение и църковно дело св. Максим Изповедник разкрива по-цялостно и задълбочено духовните основи на християнското богословие и систематизира християнското учение за човека и неговото достойнство като свободна, разумна и богоподобна личност, която се стреми към Бога, познава истината и постоянно възраства в Божията любов. Тези основополагащи истини на християнското богословие светият отец издига на нова висота като им придава здрава логическа аргументация и нова убедителна сила. Това свое богословско учение и изповедание на Христовата истина той запечатва и с подвига на своя живот и примера на носенето на кръста и неотклонното следване на Христа.
Св. Максим разработва цялостна богословска система, в която прецизира както богословското и философското съдържание на езика на християнската теология, така и съдържанието на основни и ключови понятия на църковното учение. В неговото богословско учение християнското разбиране за високото достойнство на човека и за призванието на човешката личност са разгледани в светлината на библейските истини за богоподобието и тайната на изкуплението, дарувано от Спасителя на човешкия род.
Основните антропологични и етически принципи и идейни постановки в богословието на църковния учител, които са разработени в контекста на неговата неохалкидонска христология, са от изключително важно значение за развитието на християнската етика, за учението за човешката личност и за православната духовност. Св. Максим Изповедник разработва и синтезира по-важните насоки и системни елементи на християнската теология, антропология и етика като ги интегрира в единна богословска система и им придава вътрешна цялост и духовно единство и с това полага основите на византийското богословие и изяснява много въпроси на исихастката духовна практика.(6)
Борбата на светия отец за отстояване на Православието и свободата на Църквата срещу опитите за вмешателство в духовния живот, и срещу злоупотребите с власт от страна на земни управници или раболепни клирици, остават завинаги пример за достойно поведение на всеки духовник и клирик, монах или редови вярващ християнин като член на съборното цяло на Църквата.
Каква е неговата заслуга в историята и живота на Църквата?
Значението на личността и богословската мисъл на св Максим Изповедник в историята на Църквата, и неговата роля за развитието на православното аскетическо и мистическо богословие, се изразяват в това, че той посредством своята много добра философска и богословска подготовка успява да формулира и изясни в пълнота съдържанието на Халкидонското изповедание на вярата като уточнява съдържанието и дава точна дефиниция на редица основни богословски понятия, с които си служи църковното догматическо учение. Чрез защитата на православното диофизитско и диотелитско христологическо учение, утвърдено на ІV-ия Вселенски събор в Халкидон и на последвалия го Пети вселенски събор в неговия неохалкедонски етап, преп. Максим Изповедник отблъсква заблудите на моноенергизма и монотелитството, които вълнуват Църквата през VІІ век и така задълбочава и утвърждава Православното църковно учение. (4)
Богословските и антропологични възгледи на св. Максим Изповедник имат особена актуалност и важно значение за съвременното Православно систематическо богословие и християнската етика, за догматиката и аскетиката, за литургиката и мистиката поради дълбоката връзка на всички тези области от църковното учение и духовен живот с христологията и заради централното значение на антропологията за нравственото богословие и спасението. Интересът към живота, духовното дело и богословското наследство на преп. Максим Изповедник е голям както на Изток в Православна църквата, така и на Запад и той не стихва а се увеличава и задълбочава в продължение на повече от едно столетие. Църковният учител е възприеман като един от най-авторитетните богослови не само на Изток, но и в цялата Вселенска църква заради универсалното ме богословско учение и връзките на Православния изток с Римския престол чрез дейността на неговия сподвижник папа Мартин. Неговите заслуги за развитието на християнското богословие са големи както в областта на христологията и догматическото богословие на Църквата, така и в сферата на християнската философия, екзегетиката, етиката и аскетиката. (5)
Православните богослови изследват ролята на светия изповедник на Православието и неговото учение както в контекста на догматическото учение на Църквата и главно за развитието на православната диофизитска христология по време на монотелитските спорове през VІІ век, така и в областта на библейската екзегетика, византийското богословие и исихастката традиция на Православната духовност.
Кога и как се е борил свети Максим за чистотата на Православието?
Активността на св. Максим като богослов и полемист започва да се проявява категорично от момента когато моноенергизмът приема облика на монотелитство и спорните църковни определения се превръщат в императорски закони, налагащи на Църквата изповядване на „една природна воля в Богочовека Иисус Христос”. Концепцията за „едно богочовешко действие в Христа” (mian qeandrikh energeian), намерила израз през 633 г. в известния „Псефос” на Константинополския патриарх Сергий и по-късните действия и позиции на Александрийския патриарх Кир. (1)
През VІІ в. в целия Християнски изток, а и в повечето области на Вселенската църква, била наложена със силата на императорската власт христологичната ерес на монотелитството. В този сблъсък между истината и заблудата, между властта на земното царство и изповеданието на вярата на Църквата, св. Максим застанал на страната на Христовата истина и успял да се противопостави на еретическите заблуди на тогавашната власт. Останал верен на истинското изповедание на вярата в Иисус Христос той бил почти сам в това изопеведническо свидетелство на православната истина. С неколцина свои ученици, епископите на Северна Африка и римския папа Мартин І, св. Максим отстоявал смело догматическата истина на Православното учение, заради което загинал мъченически като изповедник на вярата. Православната догматическа истина за двете природни воли, съединени неразделно, неслитно и неизменно в Личността на Иисус Христос възтържествувала и била утвърдена от Църквата на VІ Вселенски събор в Константинопол през 681 година.
Св. Максим не се възпротивил първоначално на тази формула, защото я тълкувал в диофизитски, а не в монофизитски смисъл и христологически контекст. Той, обаче, посочил необходимостта да се влага точно богословско съдържание в думите и термините и подкрепил православната христологическа позиция на св. Софроний Йерусалимски. Този протест през 634 г. бил насочен срещу опитите тази „моноенергистка” формула да се тълкува по монофизитски начин и бил насочен срещу налагането на моноенергизма като едно ново еретическо учение. Това учение настоявало за съществуването на едно природно действие или едно Богочовешко действие в Христа, което се приписва на единството на Богочовешката личност, а не на пълнотата на двете природи, съединени неслитно, неразделно и неизменно в Божествената ипостас на Въплътилия Се Бог Слово.
Православното учение, изразено в Халкидонското изповедание на вярата, било потвърдено от Църквата по време на Петия вселенски събор. Тази вяра в Иисус Христос като Въплътил Се Син Божий – Истински Бог и Истински човек, в Когото Божественото и човешкото естество са Ипостасно съединени „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”, била поставена на сериозно изпитание и намерила в лицето на преподобни Максим Изповедник своя най-силен защитник. Както свидетелства самият свети отец в съчинението си „Диспут с Пир“(2), по това време в столицата и сред йерархията на Константинополската патриаршия и в цялата Източна църква цари пълно объркване и неяснота по въпросите на вярата и учението за „волята“ и „естествата“ в Христа. Заради това сериозно объркване и разномислие дори самите патриарси често променяли своето становище под напора на различни политически фактори и изменяли на църковното учение под натиска на императора. (3)
Как св. Максим е разкрил и изразил учението на Църквата?
Как светият отец е изградил своето учение и защо е толкова устойчива и жизнена неговата богословска система? Цялостната идейна конструкция и стройната богословска система в учението на св. Максим Изповедник са изградени върху здравите основи на православното христологическо учение и смелостта да се отстоява истината пред заблудите и злоупотребата с власт от силните на деня. Преди всичко неговите заслуги са решаващи за формулирането и изясняването на догматическите истини и духовни основи на Православната халкидонска христология, но също така и за синтезирането на една цялостна, строго логична и стройно изградена система на основните философско-онтологични и антропологични понятия в християнското богословие. За целите на полемиката с неправославните монофизитски и монотелитски възгледи той прецизира съдържанието на основни понятия като „битие”, „природа”, „същност”, „движение”, „енергия” и „действие”, „сила на природата”, „природна воля” или воля на естеството, „ипостас”, „свобода на избора”, природно действие или енергия на естеството.
За св. Максим като църковен учител и богослов въпросите на теологията са неразривно свързани с въпросите на духовно-нравствения живот и практическите аспекти на аскетичното подвижничество. И в двете основни групи от богословски произведения на светия изповедник – по-ранните богословски глави (центурии) и по-късните Амбигви и „Въпроси и отговори до Таласий”, в еднаква степен са засегнати догматико-теологични и духовно-аскетични въпроси. Като основни догматически съчинения, обаче, следва да разглеждаме преди всичко двете „Амбигви” („До Йоан” и „До Тома”), защото там светият отец разкрива в дълбочина начина на своето мислене и логиката на своята богословска аргументация, но също така и някои други трактати като „За Светата Троица” и серия богословско-полемични послания и глави. В по-ранните „Глави”, според изследователите, той е дал по-стегнато и кратко изложение на своите основни богословски твърдения, докато в по-обстойните си съчинения е разгърната в пълнота богословската му аргументация. Но независимо от тяхната жанрова или литературна форма и двете групи богословски съчинения или трактати в еднаква степен се занимават с въпросите на теологията и духовния живот. В учението на св. Максим теологията е неразривно свързана с аскетиката, догматическото богословие с мистическото, а християнската антропология с учението за молитвата и литургичния живот на Църквата. Неговото догматическо и христологическо учение по въпросите на православната диофизитска полемика срещу монотелитството и борбата за утвърждаване на чистотата на Халкидонското вероопределение се възприемат като автентичен израз на съборното учение на Църквата.
Защо св. Максим Изповедник има такъв авторитет в Православието?
Св. Максим Изповедник разработва цялостна богословска система върху основите на православната христологическа доктрина в противовес на монотелитската ерес и на метафизиката на оригенизма. С това учението на светия отец се превръща във важен етап от развитието на Православното догматическо богословие от епохата на Вселенските събори и става здрава основа за по нататъшното задълбочаване на Църковното учение не само в сферата на христологията и догматиката, но и в други насоки и области – главно аскетика, етика и литургика. В неговата задълбочена и проникновена богословска мисъл се съдържа богато идейно наследство и мощен творчески заряд. Със своите дълбоки духовни основи и неслучайно в Преданието на Църквата тя се разглежда като един от най-важните етапи в синтеза на църковното учение и християнското богословие.
Според категоричните изводи от съвременните богословски, патрологични и църковно-исторически изследвания св. Максим Изповедник е определян все по-ясно като водещ духовен авторитет в областта на догматическото учение на Православната църква, но и като най-ярката фигура в историята на християнството през VІІ век. (8)
Със своята смелост и безупречна вероизповед, философски познания и богословско учение св. Максим Изповедник се превръща за Православната църква в ненадминат пример за лично свидетелство за истините на вярата и в образец за преданост към съборното учение на Едната Свята и Апостолска Вселенска Църква. Чрез своите богословски творения и духовно-аскетично учение светият отец се проявява като водещ църковен учител, духовен авторитет и ненадминат богослов на Църквата през периода между Петия (553 г.) и Шестия (680 – 681 г.) Вселенски събори. Той се превръща постепенно в носител на духовното предание на Църквата и в ключова фигура на Православното църковно аскетическо богословие по времето на догматическите спорове срещу христологичните ереси от тази епоха.
В целия Християнски Изток светият отец е бил едва ли не сам в защитата на Православието и само с двама свои ученици е устоял пред натиска на властващите и силните на деня както в държавата, така и в църковната йерарахия. Със своята непоколебима вяра той е останал почти единствен изповедник на Православието и носител на съборната истина на Вселенската църква когато повсеместно сред епископите и клира поради страх от властта на императора са се възприемали погрешни мнения и неправилни учения, които се отклоняват и противоречат на догматическите истини на вярата. Със своя живот и подвижническо дели св. Максим Изповедник ни е остави жив и въздействащ пример за това че Христовата истина трябва и може да се отстоява от всеки християнин лично и с пълна отдаденост дори и когато е останал сам в борбата за тази вечна и неизменна истина, защото в тази борба той никога не е сам. В такава борба за Христа и за Христовата истина пред заблудите и заплахите от силните на деня управници всеки християнин и подкрепят от Самия Господ Иисус Христос, Който не изоставя Своята Църква и благодатно укрепява християните в земната и странстваща тук в историческите и политически превратности на времето Църква чрез благодатната закрила, силата и действието Своя Свети Дух, Който е Дух на Истината и осиновлението, Дух на утешението, освещението и прославлението на Христовите ученици в Своето царство на истината, славата и вечния живот.
Литература и бележки
- Мейендорф, Йоанн. Единство империи и разделение христиан. – в: История церкви и восточно-христианская мистика.М., 2003, с. 248-253.
- Disputatio cum Pyrrho. – PG, t.91, coll. 287A – 353B.
- Св. Максим Изповедник. Диспут с Пир. (Прев. Яна Букова), С, 2002.
- Орлов, И. Труды святого Максима Исповедника по раскрытию догматического учения о двух волях во Христе. Историко-догматическое исследование. СПБ,1888, с.114-165.
- Neil, B., Allen, P. The Life of Maximus The Confessor. Virginia, Australia, 2003, p. 32-36; Житие на преподобния наш отец Максим Изповедник. – в: Св. Максим Изповедник. Творения. Св. Гора, Атон, 2002, с. 7- 49;
- Pelikan, J. Council or Father or Scrupture: The Concept of Authority in the Theology of Maximus the Confessor. – In: David Neiman and Margaret Schatkin (eds.) The Haritage of the Early Churche: Essays in Honor of the Very Reverend George Vasilievich Florovsky. Rome, Pontificale Institutum Studiorum Orientalium, 1973, p. 277.
- Сидоров, А.И. Преподобный Максим Исповедник: эпоха, жизнь, творчество. – в: Творения преподобнаго Максима Исповедника, т.І, М.,1993, с.44-53.
- Louth, A. Maximus the Confessor. London, 1996.
