БПСЦ и пределите на съдебния контрол по Закона за вероизповеданията

По повод висящото производство пред Върховния касационен съд

Д-р Благовест Върбаков

Предварителни бележки и уточнения

Настоящата научна публикация – по същество, явяваща се стремеж за правен анализ – представлява естествено продължение на два предходно излезли мои авторски текста (коментара), публикувани в информационния сайт „Християнство.бг“ през 2025 г., посветени на съдебното развитие на казуса с Българската православна старостилна църква (БПСЦ; съзнателно в хода на изложението ще се въздържа от употребата „Старостилна църква“ към тази религиозна институция, а като общност – на „старостилци“, поради негативната конотация, с която бива нарочно натоварено от обществото).

Първата ми публикация беше посветена на производството пред Софийския градски съд (СГС) и постановеното от него Решение № 52/10.07.2025 г., с което бяха оставени без уважение молбите на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет (МС) и Софийската градска прокуратура (СГП) да се открие производство по ликвидация и заличаване на тази религиозна институция [Върбаков, 2025а].

Втората публикация проследи развитието на спора пред втората инстанция – Софийския апелативен съд (АС-София; САС), след постановяване на Решение № 5/10.10.2025 г., с което първоинстанционният съдебен акт беше отменен и това логично откри производството по ликвидация и заличаване на БПСЦ [Върбаков, 2025б].

В началото на тази публикация бих искал да изразя своята благодарност към доц. д-р Константин Пехливанов – преподавател по административно право и процес в Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, както и високо ценен от мен мой преподавател, за направените важни редакционни бележки и професионални препоръки при написването на настоящото изследване. Един професионален (и страничен) поглед върху такава специфична по своя характер тема не само е препоръчителен, но и задължителен, особено когато е направен от тесен специалист, какъвто несъмнено е доц. Пехливанов. Неговият професионален подход като учен юрист е безспорен сред гилдията, а и неговите студенти, към които се числя и аз. Ето затова отправените бележки допринесоха за по-ясното открояване на административноправните аспекти на разглеждания казус и особено за допълнителното усъвършенстване на научния стил на представения текст. Разбира се, всички изложени становища, направени оценки и изводи остават изцяло на моя отговорност, които се надявам да бъдат възприети положително.

Следва още да поясня, че настоящият анализ не цели да защити каноничните претенции на БПСЦ, от което би се поставило под съмнение мястото на Българската православна църква – Българска патриаршия (БПЦ-БП; нататък само БПЦ) като традиционно вероизповедание по смисъла на чл. 13 от Конституцията на Република България (КРБ; Конституцията). Предметът на изследването е значително по-тесен – той се ограничава единствено до въпросите на съдебната защита, регистрационния режим и приложението на националните, европейските и международноправните стандарти при разрешаването на конкретния спор – в случая с БПСЦ [Друмева, 2018; Тодоров, 2014; Evans, 2001].

С оглед на това уточнение настоящето изложение не започва анализа от нулата. Той стъпва върху вече проследената фактическа и процесуална хронология и насочва вниманието към третата фаза от съдебния спор – касационното производство пред Върховния касационен съд (ВКС) по к.т.д. № 2320/2025 г. Именно в тази фаза делото придобива най-ясно изразеното си конституционноправно, процесуалноправно и международноправно измерение.

Читателят трябва да е наясно с една важна особеност, че към момента на изготвяне на този анализ окончателното решение на ВКС все още не е постановено, което налага да бъде спазена необходимата предпазливост при формулирането на научните изводи. Целта на публикацията не е да предрешава изхода на този спор – това би означавало недобросъвестно отношение към изследователския подход, а в хронологичен порядък да систематизира наличните съдебни актове и процесуални документи по делото, и още – да очертае въз основа на тях основните правни въпроси и да постави казуса в по-широкия контекст на правото на вероизповедание, религиозния плурализъм, защитата на традиционното източноправославно вероизповедание и държавната политика по отношение на религиозните институции [Temperman, 2010; Durham & Scharffs, 2010; Doe, 2011].

Този систематичен подход е необходим, защото правото на вероизповедание трудно може да бъде сведено единствено до въпроса на регистрация, наименование или административна процедура. Защото е сфера, в която се пресичат конституционни ценности, историческа приемственост, религиозна идентичност, обществен ред и защита на основните права (human rights). Именно поради това значителен дял от практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) последователно подчертава значението на институционалното измерение на религиозната свобода и правото на религиозните институции да съществуват и функционират чрез собствени организационни структури [Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018].

В този смисъл спорът за съдебната регистрация на БПСЦ изисква балансиран и лишен от крайности прочит. Нещо повече, един емоционално оценъчен изблик, независимо в чия полза би се отнесъл – към БПСЦ или БПЦ, ще породи не само остра критика, но и ожесточен реваншизъм, а това не бива изобщо да се допуска, поне не от изследователите, от които се очаква (макар това да е „оборима презумпция“) да подхождат към проблема с необходимата научна обективност и безпристрастност.

БПЦ има безспорно историческо, духовно и конституционно значение за българската държава и общество. Нейният авторитет и водещо място в националната история не подлежат на абсолютно никакво съмнение – противното би било проява на цинизъм поради незачитане на историческата истина такава, каквато тя е в действителност. Това от една страна, но от друга обаче – всяка държавна намеса в сферата на вероизповеданията следва се осъществява по начин, който да съответства на принципите на правовата държава, да гарантира достъпа до съд и да съблюдава стандартите на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ; Конвенцията). В това се намира основният въпрос на настоящото изследване – може ли законодателно предвидено прекратяване ex lege (по силата на закона) на религиозна институция да бъде последвано от ликвидация и заличаване при ограничени процесуални възможности за участие на засегнатия субект, или чл. 6, пар. 1 от Конвенцията изисква по-висок стандарт на съдебна защита, без значение от формалната квалификация на производството като охранително.

По темата имах възможност да проведа кратък разговор със Светейшия патриарх Даниил, към когото изпитвам дълбоко уважение като предстоятел на отечествената Църква. В рамките на този разговор изразих становището си, че твърде полемичният въпрос за съдебната регистрация на БПСЦ не следва автоматично да се възприема като (пряка) заплаха за каноничния авторитет, историческата мисия и обществената роля на БПЦ. Исках да го уверя, че притесненията му са излишни – поне не толкова, колкото злободневното обговаряне на този казус „диктува“ – поради явното тенденциозно преекспониране на този спор в политически дискурс. Регистрацията на една религиозна институция по смисъла на Закона за вероизповеданията (ЗВ) – което и изтъкнах пред него – сама по себе си не представлява признаване на каноничен статут и не засяга особеното положение на БПЦ, произтичащо от чл. 13 от Конституцията и особено от чл. 10 ЗВ. Затова настоящият анализ е ограничен до правните аспекти на разглеждания спор и – нека спомена отново – не поставя под съмнение историческата роля на БПЦ, нейното значение за българската държавност и приноса ѝ за съхраняването на духовната и националната идентичност на българския народ.

1. Нормативна и институционална рамка

Правният анализ на разглеждания казус със съдебната регистрация на БПСЦ следва да започне от Конституцията [вж. ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., посл. изм. и доп.], в която се очертават основните принципи, върху които е изградена националната уредба на отношенията между държавата и вероизповеданията. Съгласно текста на чл. 13 вероизповеданията са свободни, религиозните институции са отделени от държавата, а традиционното вероизповедание в Република България е източноправославното. Тази конституционна уредба е заинтригуваща, защото съчетава два взаимнодопълващи се правни принципа – първият гарантира съблюдаването на религиозната свобода и заедно с това – другият принцип – изцяло признава историческата роля на православието в развитието на българската държава и общество [Друмева, 2018; Кузманова, 2022; Кьосева, 2024; Михайлов, М., 2025].

Традиционното източноправославно вероизповедание не представлява абстрактна религиозна категория, лишена от институционално съдържание. То е неразривно свързано с БПЦ, която исторически е носител на православната духовност, църковната приемственост и религиозното представителство на българския народ. Затова защитата на нейното име, авторитет и институционално единство без никакво съмнение представлява напълно легитимен обществен и държавен интерес.

Същевременно конституционният модел не допуска правото на вероизповедание да се свежда основно до защитата на традиционното вероизповедание. Така чл. 37 от Конституцията прогласява свободата на съвестта, на мисълта и свободния избор на вероизповедание. Ограничаването на тези права, както предвижда ал. 2 на този член, е допустимо, но в случай на наличие на изрично предвидени конституционни основания, а именно – когато се налага защита на националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или правата и свободите на други граждани [Кузманова, 2022].

Тази конституционна рамка намира своето съдържателно развитие в специалния закон, уреждащ правния статут на вероизповеданията на територията на страната – ЗВ. В него от особено важно значение има чл. 10, който урежда статута на БПЦ като традиционно вероизповедание в Република България. Заедно с това чл. 15 и следващите разпоредби регламентират регистрационния режим на останалите религиозни институции. Този закон отбелязва и че БПЦ няма нужда от съдебна регистрация за своето правно съществуване, което има своето обяснение, произтичащо тъкмо от Конституцията и ЗВ – така по силата на закона БПЦ има автоматично признат правен статус като религиозна институция [Кьосева, 2024; Михайлов, 2025].

Регистрацията на една религиозна институция не представлява обикновена административна формалност, защото чрез нея този вид институции придобиват качеството на особено юридическо лице (не по смисъла на търговския закон или този за юридическите лица с нестопанска цел, познати повече като НПО-та), което им предоставя възможност да притежава имущество, да осъществява (нетърговска, но не се изключва напълно) дейност, да представлява своите членове и да участва самостоятелно и пълноценно в гражданския оборот. Поради това регистрационният режим на вероизповеданията е и пряко свързан с ефективното упражняване на колективното измерение на свободата на вероизповедание [Evans, 2001; Doe, 2011].

С последните изменения на ЗВ от началото на 2025 г. след усилен политически дебат [вж. ДВ, бр. 10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.] законодателят въведе нови изисквания относно наименованията на вероизповеданията и религиозните институции. В центъра на настоящия спор стои пар. 4 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение (ПЗР към ЗИД) на ЗВ. Тази разпоредбата предвижда задължение за вече регистрираните религиозни институции да приведат своите наименования и устави в съответствие с новите законови изисквания. При неизпълнение на това условие законът е категоричен – той предвижда прекратяване на юридическото лице, последвано от производство по ликвидация и заличаване по искане на Дирекция „Вероизповедания“ и прокурора.

Тук възниква един от основните правни въпроси по делото. Ако прекратяването настъпва по силата на закона, то какъв следва да бъде обемът на съдебната проверка? Следва ли съдът единствено да констатира настъпването на законовата последица или само е длъжен да провери дали нейното прилагане е съвместимо с Конституцията, международните договори, по които Република България е страна, и принципа на правовата държава?

Отговорът на тези въпроси не е еднозначен. От гледна точка на държавната администрация прилагането на закона предполага предвидимост, последователност и уважение към изразената воля на законодателя. От гледна точка на засегнатата религиозна институция обаче заличаването от публичния регистър на вероизповеданията не представлява техническо действие, а прекратяване на нейното правно съществуване.

В този контекст значение придобиват разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Производствата по регистрация, вписване и заличаване традиционно се развиват по реда на т.нар. „охранително производство“. В българската процесуалноправна теория то се характеризира с липса на спор за право между равнопоставени страни и с оказване на съдебно съдействие за възникването, удостоверяването или признаването на конкретно определени правни последици [Сталев, 2020]. Съгласно чл. 537, ал. 1 ГПК решението, с което молбата за издаване на искания охранителен акт се уважава, не подлежи на обжалване от заинтересованите лица. Върху тази процесуална уредба се основават и съществена част от аргументите на Дирекция „Вероизповедания“ и прокуратурата в рамките на касационното производство.

Казусът с искане за заличаване на БПСЦ обаче поставя особен въпрос. Макар това производство формално да притежава всички характеристики на охранително производство, неговите последици са насочени пряко към съществуването на конкретен правен субект. Производството не завършва единствено с вписване или констатация на правен факт, а може да доведе до ликвидация и заличаване на религиозна институция. Поради това възниква напрежение между процесуалната форма и действителния характер на засяганите права и интереси.

В тази връзка важно значение придобива чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ, която разпоредба гарантира правото на справедлив съдебен процес при решаването на спорове относно граждански права и задължения. Ако правото на една религиозна институция да съществува като юридическо лице се приема за гражданско право по смисъла на Конвенцията, то тогава ефективното участие в производството и възможността за обжалване на съдебния акт не могат се разглеждат единствено като въпрос на вътрешноправна процесуална уредба. Те следва да бъдат преценявани и през призмата на стандартите за справедлив процес, развити в практиката на ЕСПЧ [Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018; Van Dijk et al., 2018].

И точно тук се открива по-широкото значение на настоящия спор, което надхвърля рамките на конкретното регистрационно производство и поставя въпроси за обхвата на съдебната защита при прекратяване на религиозни институции по силата на закона.

2. Процесуално развитие на казуса

Първата фаза от разглеждания съдебен цикъл се разви пред СГС. С Решение № 52/10.07.2025 г. този съд остави без уважение молбите на Дирекция „Вероизповедания“ и СГП за откриване на производство по ликвидация и заличаване на БПСЦ. Това решение е от важно значение за по-нататъшното развитие на спора, тъй като първоинстанционният съд не възприема механично тезата за автоматичното настъпване на всички предвидени в закона последици, а целенасочено насочва вниманието към въпроса за съотношението между действащата законова уредба и принципите, произтичащи както от Конституцията, така и от Конвенцията [Стоилов, 2018; Върбаков, 2025а].

В предходния авторски анализ бях отбелязал, че именно решението на този съд поставя в центъра на спора въпросите за придобитата правосубектност, правната сигурност и религиозната свобода [Върбаков, 2025а]. Тези въпроси далеч не са само теоретични. От фактическа страна БПСЦ не е такава религиозна институция, която за първи път търси признаване от държавата, а която вече е придобила статут на юридическо лице и е участвала в обществения и правния живот в продължение на години. Не бива да се пренебрегва също и обстоятелството, че нейното съществуване е било предмет на разглеждане и в практиката на ЕСПЧ, което поставя настоящия спор в значително по-широк контекст от рамките на едно обикновено регистрационно производство.

Втората фаза се разви пред САС. С Решение № 5/10.10.2025 г. въззивната инстанция отменя решението на СГС и открива производство по ликвидация и заличаване на БПСЦ. В мотивите си съдът приема, че законодателят пределно ясно е предвидил прекратяване на религиозната институция в случай на неизпълнение на задължението за привеждане на наименованието и устава в съответствие с новите законови изисквания. Според този съд прекратяването настъпва по силата на закона, а неговата ролята се свежда до реализиране на предвидените от законодателя правни последици – т.е. нито повече, нито по-малко от това, което законът предвижда.

Този подход е напълно разбираем от гледна точка на принципа на законност. В правовата държава съдът е длъжен да прилага действащото право и не може по собствена инициатива да отказва приложението на законова разпоредба единствено поради съмнения относно нейната целесъобразност. Това е така, но в това се открива един от най-съществените въпроси по делото – дали при наличие на съмнения за противоречие между националната законова уредба и по-висшестоящи международни правни стандарти, съдът следва да се ограничи до формалното приложение на закона или е задължен да търси такива решения, които да са съобразени с конституционните принципи и международните ангажименти на държавата [Друмева, 2018; Тодоров, 2014].

Третата фаза от развитието на този спор е касационното производство пред ВКС. С Определение № 627/02.03.2026 г. съдът допуска касационно обжалване на Решение № 5/10.10.2025 г. на второистанционния съд. Това определение представлява ключов момент в развитието на делото, защото ВКС приема, че касационната жалба на БПСЦ е допустима, въпреки възраженията на Дирекция „Вероизповедания“ и прокуратурата, че това производство има охранителен характер и че постановеният положителен охранителен акт не може да подлежи на обжалване.

Впечатление прави, че в мотивите на ВКС се съдържа едно от най-съществените значения на това определение. Съдът приема, че производството засяга правото на жалбоподателя БПСЦ да съществува като юридическо лице, както и правото на нейните членове да упражняват своето вероизповедание чрез избрана от тях организационна форма. По този начин спорът престава да бъде единствено въпрос на процесуална квалификация и се превръща в такъв относно обхвата на съдебната защита при засягане на основни права. И именно тук се поставя и по-общият въпрос докъде се простира възможността чрез процесуални механизми да бъде ограничен достъпът до съд, когато последицата е прекратяване на съществуването на религиозна институция.

В проведеното на 26 май 2026 г. открито съдебно заседание страните по касационното производство развиват противоположни правни тези. Защитата на БПСЦ акцентира върху вероятната недопустимост на въззивното решение, като поддържа тезата, че съдът не се е произнесъл надлежно по главното искане за прекратяване, а направо е пристъпил към разглеждане на евентуалното искане за ликвидация и заличаване. От своя страна Дирекция „Вероизповедания“ и прокуратурата настояват с издигане на обратната теза, че подобно разграничение е неприложимо, тъй като прекратяването е настъпило по силата на закона и съответно съдът единствено реализира предвидените правни последици.

Така пред ВКС може да се каже, че се концентрират два основни въпроса за разрешаване. Първият е свързан с допустимостта и валидността на въззивното решение, а вторият засяга обхвата на съдебната защита, която следва да се предостави на религиозна институция, изправена пред заплахата от заличаване по силата на специална законова уредба. Макар тези въпроси да са формулирани в рамките на конкретно производство, те имат значение, което надхвърля пределите на този спор и засягат по-широкия баланс между държавния интерес, религиозната свобода и принципите на правовата държава.

След постановяване на Решение № 5/10.10.2025 г. на САС последиците от него започнаха бързо да се проявяват и в други административни производства. Показателен пример представлява Решение № 2300/19.01.2026 г. на Административен съд София-град, с което е потвърден отказа за вписване на БПСЦ в регистър БУЛСТАТ. В мотивите си съдът приема, че след настъпилите изменения в ЗВ тази религиозна общност е била длъжна да приведе своето наименование в съответствие с тези изменения и че неизпълнението на това задължение неизбежно ще породи предвидените от закона последици – ликвидация и заличаване.

Този съдебен акт е показателен не само за отражението на спора извън рамките на производството по ликвидация, но и за постепенното формиране на съдебна практика по прилагането на измененията в ЗВ. По този начин казусът постепенно напуска рамките на едно конкретно производство и започва да поставя по-общи въпроси за границите на държавната намеса в религиозния живот, защитата на традиционното вероизповедание и обхвата на съдебната защита, предоставяна на религиозните институции в една демократична правова държава.

3. Допустимост на касационната жалба

Особено значение за настоящия казус има приведеното Определение № 627 от 02.03.2026 г. на ВКС. С него се допуска касационно обжалване на Решение № 5 от 10.10.2025 г. на САС, с което е открито производство по ликвидация и заличаване на БПСЦ. В определението си ВКС отбелязва, че не възприема автоматично отправените възражения от Дирекция „Вероизповедания“ и прокуратурата, че депозираната касационна жалба е недопустима поради охранителния характер на производството и поради правилото на чл. 537, ал. 1 ГПК, съгласно което положителният охранителен акт не подлежи на обжалване. Напротив, вижда се, че съдът прави съзнат опит да прецени реалното съдържание на спора и действителните последици от съдебния акт, а не единствено да се задоволи с неговата абсолютно формална процесуална квалификация [Илчов, 2009; Сталев, 2020].

По-нататък ВКС изрично отчита, че производството по пар. 4, ал. 4 ПЗР към ЗИД на ЗВ формално се развива по реда на охранителните производства, тъй като е свързано с вписване и заличаване в съдебния регистър на вероизповеданията. Същевременно съдът отбелязва, че искането не изхожда от самата религиозна институция, а от други правни субекти – Дирекция „Вероизповедания“ и прокурора. Това обстоятелство според ВКС отличава разглежданата хипотеза от класическите охранителни производства, при които молителят търси съдействие от държавата за признаване или удостоверяване на свое право за своето правно съществуване като юридическо лице.

Един от най-съществените изводи в определението е свързан с процесуалното положение на БПСЦ. ВКС счита, че ако на тази религиозна институция се откаже правото да участва ефективно в производството и да обжалва съдебния акт, с който се открива производство по нейната ликвидация и заличаване, то означава, че тя ще се лиши от възможността да защити както собствените си права като юридическо лице, така и правата на своите членове. Поради това съдът достига до извода, че в случая следва да се приложат гаранциите на чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ, доколкото производството засяга спор относно граждански права по смисъла на тази Конвенция [Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018].

На това основание ВКС развива подробен анализ на приложимостта на чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ. Съдът приема, че това производство засяга две взаимосвързани групи права. Едната е правото на самата религиозна институция да съществува като юридическо лице и другата – правото на нейните членове да упражняват свободно своето вероизповедание чрез избраната от тях организационна форма. В тази връзка съдът отбелязва, че при уважаване на исканията на Дирекция „Вероизповедания“ и прокуратурата ще се стигне до ликвидация на юридическото лице, осребряване на неговото имущество, удовлетворяване на кредиторите, разпределяне на остатъчното имущество и последващо заличаване от регистъра. След заличаването религиозната институция престава да съществува като самостоятелен правен субект. Това дава основание на съда да приеме, че спорът засяга гражданско право по смисъла на посочената разпоредба от Конвенцията [Van Dijk et al., 2018].

Този извод няма начин как да не се наложи, тъй като показва, че ВКС не разглежда заличаването на БПСЦ като чисто техническо регистрационно действие, а отчита реалните правни последици от предприемането на подобен акт – прекратяване на правосубектността, загуба на възможността за участие в гражданския оборот, ограничаване на организационната автономия на религиозната институция и засягане на начина, по който нейните членове упражняват правото си на вероизповедание [Evans, 2001; Doe, 2011].

ВКС освен това се позовава и на Решение № 5 от 11.06.1992 г. на Конституционния съд (КС) по к.д. № 11/1992 г., в което правото на вероизповедание е определено като основно и ненакърнимо право, включващо както свободния избор на религиозни убеждения, така и на възможността да бъдат упражнявани индивидуално и колективно чрез съответни религиозни организации. Въз основа на тази конституционна рамка ВКС приема, че са налице предпоставките за приложение на чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ – наличие на гражданско право, реален и сериозен спор относно това право и пряка зависимост между изхода на производството и възможността това право да бъде упражнявано. Следователно съдът достига до извода, че БПСЦ е в правото си да обжалва решението на САС, с което за първи път са уважени исканията на Дирекция „Вероизповедания“ и прокуратурата за откриване на производство по ликвидация и заличаване.

Следва да се подчертае, че този извод не означава автоматично отричане на действието на пар. 4 ПЗР към ЗИД на ЗВ и не предрешава спора по същество. Определението на ВКС поставя друг, значително по-фундаментален въпрос – може ли достъпът до съд да бъде ограничаван, когато едно съдопроизводство, независимо от неговата формална процесуална квалификация, води до прекратяване на съществуването на религиозна институция и засяга права, защитени от Конституцията и цитираната разпоредба от визираната Конвенция.

ВКС допуска касационно обжалване, но не по всички основания, посочени от касатора, а конкретно на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение. Причината за това е свързана със структурата на отправените искания. Според материалите по делото в молбата на прокурора се съдържат две отделни искания – първото се явява главно искане и е за прекратяване на религиозната институция, а второто е евентуално искане за откриване на производство по ликвидация и заличаване. Начинът, по който въззивният съд се произнася по тях, поражда известни съмнения относно допустимостта на постановеното решение.

По този начин Определение № 627/02.03.2026 г. очертава две самостоятелни плоскости на анализа. Първата е свързана с процесуалната легитимация на БПСЦ, достъпа до съд и приложимостта на предвидените гаранции по чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ, а втората – засяга евентуалната недопустимост на въззивното решение поради начина, по който САС се е произнесъл по направените искания.

От институционална гледна точка определението е показателно за стремежа на ВКС да съчетае уважението към законодателната воля с необходимостта от ефективна съдебна защита. Съдът никак не отрича охранителния характер на производството и неговата връзка с регистъра на вероизповеданията. Същевременно обаче отказва да приеме, че формалната процесуална квалификация е достатъчна, за да предполага автоматично изключване от правото на защита на субект, чието правно съществуване е поставено под въпрос. Поради това посоченото определение следва да се разглежда като централния процесуален акт в касационната фаза на това дело. То не решава окончателно спора по същество, но определя рамката, в която ВКС ще следва да бъде формиран окончателен отговор по поставените правни въпроси.

4. Международен контекст на спора

Настоящият спор, макар и вътрешноправен, не може да се разглежда изолирано от неговия международноправен контекст. Особено значение има развитието по изпълнението на решенията на ЕСПЧ по групата дела „Българска православна старостилна църква и други срещу България“. В рамките на този механизъм се проследява изпълнението на задълженията на българската държава, произтичащи от постановените решения на ЕСПЧ относно свободата на вероизповедание и регистрацията на религиозни институции [Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018].

През декември 2025 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа, в качеството си на орган, който осъществява надзор върху изпълнението на решенията на ЕСПЧ, разгледа развитието по тази група дела в рамките на своето 1545-то заседание. В приетото решение Комитетът отново обърна внимание на проблема, констатиран в практиката на ЕСПЧ – отказите за регистрация на православни религиозни организации поради сходство на техните наименования с това на БПЦ или поради принадлежността им към православната религиозна традиция [вж. Решения CM/Del/Dec(2025)1545/H46-10 по Жалба на БПСЦ № 56751/13, относими документи CM/Notes/1545/H46-10].

Особено внимание в обсъжданията е отделено на законодателните изменения в ЗВ от началото на 2025 г. и на последвалото Решение № 5/10.10.2025 г. на САС, с което е открито производство по ликвидация и заличаване на БПСЦ. Комитетът отбелязва, че предприетите действия поставят нови въпроси относно изпълнението на решенията на ЕСПЧ и съвместимостта на вътрешноправната уредба със стандартите на Конвенцията. Показателно е, че Комитетът на министрите изрично поставя въпроса за възможните неблагоприятни последици от законодателните промени върху правното положение на БПСЦ и подчертава необходимостта от предотвратяване на необратими последици до окончателното разрешаване на спора. В тази връзка биват обсъдени също и възможностите за предприемане на подходящи временни мерки, насочени към гарантиране на ефективното изпълнение на решенията на ЕСПЧ.

Но решенията и препоръките на този Комитет не предрешават изхода на висящото производство пред ВКС. Те не могат да заместят преценката на националните съдилища относно приложимото право и фактите по конкретното дело. Независимо от това обаче, тяхното значение не бива да се подценява. Те показват, че спорът около БПСЦ отдавна е излязъл извън рамките на вътрешноправния дебат и се разглежда в по-широкия контекст на изпълнението на международните задължения на Република България по ЕКПЧ. В този смисъл международният контекст на спора не предоставя готов отговор на въпросите, поставени пред ВКС, но пък представлява важен елемент от правната среда, в която следва да бъде постановено окончателното съдебно решение [Evans, 2001; Van Dijk et al., 2018].

5. Балансът между БПЦ и религиозния плурализъм

Един от съществените проблеми в обществения дебат около разглеждания казус е тенденцията той да се представи като противопоставяне между БПЦ и принципа на религиозния плурализъм. Подобна постановка изглежда прекалено опростена и не отразява в достатъчна степен сложността на поставените правни въпроси.

Както отбелязах по-горе, БПЦ заема важно място в конституционния модел на Република България. Това положение произтича не само от чл. 13 КРБ и чл. 10 ЗВ, но и от нейната историческа роля за съхраняването на българската духовност, културна идентичност и национално самосъзнание през различни периоди от историческото развитие на държавата. Поради това държавата разполага с легитимно основание да защитава институционалния авторитет на БПЦ и да предотвратява създаването на правна или обществена неяснота относно носителя на традиционното източноправославно вероизповедание.

Отчитайки това обаче, защитата на този обществен интерес следва да се осъществява по начин, който не поставя под съмнение принципите на правовата държава и ефективната съдебна защита. Историческият авторитет на БПЦ не се нуждае от защита чрез „съмнителни“ от гледна точка на основните права процедури. Напротив, неговата обществена легитимност е най-устойчива тогава, когато държавата действа чрез прозрачни, предвидими и юридически безупречни механизми. В противен случай съществува риск един по същество вътрешноправен спор да придобие международноправно измерение и да се превърне в предмет на контрол от страна на институциите на Съвета на Европа и ЕСПЧ [Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018].

От своя страна религиозният плурализъм не означава обезличаване на традиционната църква, нито пък поставяне под съмнение на нейното място в обществения живот. В съвременната европейска правна традиция той се свързва преди всичко със задължението на държавата да гарантира минималните условия за съществуване и функциониране на различните религиозни институции, независимо дали те принадлежат към традиционното вероизповедание или не [Бъкли, М. и др., 2022; Evans, 2001; Doe, 2011]. Затова защитата на БПЦ и гарантирането на религиозния плурализъм не следва да се разглеждат като взаимно изключващи се цели, а като допълващи се, защо не и като една обща, защото – погледнато реално – са взаимно обусловими в търсения позитивен резултат.

В действителност предизвикателството пред държавата е да намери необходимия баланс между тези два принципа (цели). От една страна, тя не може да бъде безразлична към религиозната среда, тъй като религията притежава не само духовно, но и културно, социално, а в определени случаи, които изобщо не са за пренебрегване, и значение за опазване на обществения ред и националната сигурност. От друга – прибягването (в краен случай) до държавна намеса, което е в нейните законови правомощия, следва да остане в границите, поставени от Конституцията и международните стандарти за защита на основните права. И точно в това се открива същинският правен въпрос по този спор – не дали БПЦ трябва да бъде защитена, а по какъв начин тази защита може да бъде ефективно реализирана, без да се създава съмнение относно достъпа до съд и ефективността на правната защита.

Поради това правото на вероизповедание продължава да бъде една от най-комплексните области на съвременното публично право. Причината е, че то се намира на пресечната точка между конституционното и административното право, гражданския процес, международната защита на правата на човека, религиознанието (на историческия прочит върху историческото развитие на световните религии) и политиките за обществена сигурност на национално и международно ниво. В този смисъл казусът с БПСЦ излиза от рамките на спор за регистрация или наименование на религиозна институция. Той поставя по-общия въпрос за способността на демократичната правова държава да съчетава уважението към собствените си исторически и духовни традиции със задължението да гарантира в максимална степен основните права и свободи на всички свои граждани [Бъкли, М. и др., 2022; Temperman, 2010; Van Dijk et al., 2018].

6. Превенция на религиозната радикализация

Въпросът за превенцията на религиозната радикализация не само по отношение на спора за БПСЦ традиционно, а това е и редно, се разглежда отделно от реда на производствата по регистрация и правния статут на религиозните институции. Подобно разграничение е разбираемо от гледна точка на различния предмет на двете сфери, но това не значи, че води до тяхното пълно изолиране една от друга. Практиката достатъчно ясно показва, че устойчивата държавна политика в областта на вероизповеданията изисква едновременно гарантиране на религиозната свобода, ефективен институционален диалог и навременно идентифициране и превенция на рисковете от религиозна радикализация [Durham & Scharffs, 2010; Temperman, 2010].

Редно е да се каже, че този казус не поставя въпроса за наличието на религиозна радикализация в дейността на БПСЦ – за нея по-скоро може да се говори за наличие на т.нар. „пасивна деструкция“, която не може да се счита за заплаха за националната сигурност в сравнение с активната деструкция. Но пред изследователите този теоретичен аспект на пасивна и активна деструкция в религиозните организации стои огромното предизвикателство с максимална точност да се индикират онези вътрешни и външни фактори, които повлияват върху активизирането на една първоначална пасивна деструкция в активна, която вече със сигурност би нанесла много сериозни щети върху националната сигурност.

* * *

Екскурс: Трагичният случай „Петрохан-Околчица“ от началото на 2026 г. онагледява как една пасивна деструктивна динамика може да остане незабелязана от държавните органи и впоследствие да ескалира до крайни форми на насилие, довели до трагичната гибел на множество членове на затворена общност с религиозни характеристики. По този случай имах възможност да изложа експертно становище, в което подкрепих тезата на криминалния психолог доц. д-р Неделчо Стойчев за наличие на т.нар. „разширено самоубийство“ като криминологична характеристика на извършеното деяние. Наред с това, застъпих становището, че разглежданата общност може най-правдоподобно да бъде определена като затворена религиозна организация от източен тип, получила правна легитимация под формата на юридическо лице с нестопанска цел, а не по реда на ЗВ, като първоначалната ѝ проява се е характеризирала с белези на пасивна деструктивност.

С оглед на това, ако БПСЦ като религиозна общност може да бъде квалифицирана като общност, при която към настоящия момент не се наблюдават индикации за застрашаване на националната сигурност и чиято деструктивност се проявява предимно в пасивна форма, то системният отказ за придобиване на статут на юридическо лице би могъл да се разглежда като фактор, способен да засили вътрешните процеси на радикализация. Продължителният институционален натиск върху подобен тип религиозни общности може да бъде възприет от техните членове като външна заплаха за съществуването и идентичността на групата. При определени обстоятелства подобно възприятие е в състояние да стимулира формирането на по-конфронтационни нагласи и модели на поведение. В изследванията на т.нар. „нови религиозни движения“ (НРД) се откриват примери, при които ескалацията от пасивна към активна деструктивност се наблюдава именно в общности, чиято първоначална форма на съществуване е била свързана с прояви на пасивна деструкция.

Възможно е обаче процесите на активизиране на пасивната деструкция никога да не се проявят. Независимо от това, изследванията върху подобен тип религиозни общности показват наличието на предпоставки, при които латентни радикализационни процеси могат да се активизират при определени вътрешни или външни обстоятелства. В този смисъл потенциалът за подобна трансформация следва да се разглежда не като неизбежност, а като възможност, чието реализиране зависи от съвкупността на множество фактори.

Що се отнася до вероятността БПСЦ да премине към по-радикални форми на поведение, тя е обусловена в значителна степен от характера и интензитета на обществения и институционалния натиск, упражняван спрямо стремежа на общността да придобие правна легитимност. Особено значение в това отношение има възможността за достъп до правата и благата, които държавата предоставя на признатите и институционализирани религиозни общности. Продължителното възпрепятстване на подобна легитимация би могло да бъде възприето от членовете на общността като форма на изключване, което при определени условия създава предпоставки за засилване на вътрешната сплотеност, конфронтационните нагласи и процесите на радикализация.

* * *

Независимо от това, спорът с БПСЦ е показателен за значението на последователната и балансирана държавна политика спрямо религиозните институции. Подобни казуси демонстрират колко чувствителен е балансът между свободата на вероизповедание, обществения интерес и необходимостта от ефективно управление на отношенията между държавата и религиозните институции. Съвременните подходи към превенцията на религиозната радикализация не се изчерпват с изработване на контролни механизми, налагане на забрани или санкции. Международният опит показва, че устойчивите резултати се постигат чрез ефективното съчетаване на институционален диалог, правна яснота, прозрачни процедури за регистрация и отчетност, подкрепа за умерени религиозни лидери, които не противопоставят обществото, образователни инициативи и социална интеграция на различните религиозни институции [Бъкли, М. и др., 2022; Nowak, 2005; Durham & Scharffs, 2010].

От тази гледна точка прекомерната рестриктивност и пълната липса на регулация представляват две еднакво неблагоприятни крайности на държавно отношение към религиозните организации. Когато държавата действа непропорционално ограничително, съществува риск от натрупване на недоверие към институциите и от развитие на неформални форми на религиозна организация извън установените правни механизми. От друга страна, липсата на ясни правила и ефективен институционален диалог може да създаде благоприятна среда за злоупотреба с религиозна идентичност от групи, преследващи радикални или деструктивни цели. Поради това добрата държавна политика в областта на вероизповеданията следва да съчетава няколко взаимно допълващи се елемента – уважение към традиционната роля на БПЦ, гарантиране на религиозния плурализъм, ефективен институционален диалог и активна превенция на радикални процеси. Тези цели не си противоречат. Напротив, те са част от единен модел на управление на религиозното многообразие в демократичната правова държава [Evans, 2001; Doe, 2011].

В този контекст в българска среда особено значение има ролята на Дирекция „Вероизповедания“. Нейните функции не следва да бъдат възприемани единствено като административно обслужване на регистрационните производства. Съвременните обществени реалности изискват тази Дирекция да изпълнява и ролята на специализиран експертен орган, подпомагащ формирането и провеждането на държавната политика по отношение на вероизповеданията. Това предполага задълбочено познаване както на особеностите на отделните религиозни традиции, така и на международните стандарти за защита на религиозната свобода, социалните процеси в религиозните институции и потенциалните рискове за обществения ред и националната сигурност. Специално за функциите на Дирекция „Вероизповедания“ може още повече да се каже, но това рискува да се излезе от основната тема, разглеждана тук. Обаче ще си позволя дебело да подчертая, че този специализиран орган на МС е като че ли незаслужено омаловажаван като изключително необходим за ефективното изпълнение на държавните политики спрямо религиозните институции в страната.

Нещо повече – наблюденията върху дейността на Дирекция „Вероизповедания“ през годините дават основание да се приеме, че тя разполага с необходимия експертен капацитет за изпълнение на възложените ѝ със закон функции. Това се потвърждава както от натрупаната институционална практика, така и от професионалната подготовка на нейните служители. Не бива обаче да се пренебрегва и обстоятелството, че в публичното пространство са съществували отделни случаи на „изпусната дума“, при които експертни позиции са били възприемани като политически ангажирани. Показателен пример в това отношение е изказване на тогавашния директор на Дирекцията Георги Кръстев по време на парламентарния дебат от 9 януари 2025 г., проведен във връзка с последиците от Решение № 214/16.12.2024 г. на ВКС, отнасящ се до съдебната регистрация на БПСЦ, което породи критики поради своя изразен оценъчен и политически характер. Подобни ситуации показват колко важно е експертната дейност на държавните органи да остане ясно разграничена от политическото противопоставяне. Институционалната и политическата неутралност продължава да бъде една от основните предпоставки за общественото доверие в дейността на този специализиран държавен орган [вж. стенограмата от 9-ото заседание на 51-ото НС на 09.01.2025 г.].

Позволих си да спомена този случай, защото експертният прочит не може да се повлиява, от каквато и да е политическа воля или да се съобразява с теснопартийни интереси. Спазването на политическа неутралност от страна на експерта, най-вече от ръководителя на експертното звено, дава възможност той да прояви своята професионална експертиза, оставяйки вън от всякакво съмнение за евентуално наличие на субективно отношение в полза на нечий интерес, различен от този на закона и държавата.

Разглежданият казус показва как една на пръв поглед регистрационна процедура може да породи последици с институционално, обществено, международноправно и църковно измерение. Поради това всяка намеса на държавата в подобни отношения следва да бъде внимателно преценена, юридически аргументирана и осъществявана при необходимото уважение към всички засегнати страни. Това е от съществено значение както за авторитета на държавните институции, така и за осъществяването на доверие на религиозните институции в правовия ред.

7. Чл. 6 ЕКПЧ и границите на охранителното производство

Един от най-съществените въпроси, поставени пред ВКС по спора с БПСЦ, е дали производството по пар. 4, ал. 4 ПЗР към ЗИД на ЗВ може да се третира като обикновено охранително производство. Отговорът на този въпрос има значение не само за този спор, но и за разбирането относно границите на охранителния процес, когато неговите последици засягат съществуването на юридически лица и упражняването на основни права.

В теорията и практиката охранителното производство традиционно се характеризира с липса на правен спор между равнопоставени страни. Според утвърденото правно разбиране в българската процесуалноправна доктрина съдът оказва съдействие за упражняването или признаването на права, без да разрешава спор за право между насрещни страни. Поради това положителният охранителен акт по правило не подлежи на обжалване съгласно чл. 537, ал. 1 ГПК, което е последователно възприето както в законодателството, така и в българската процесуалноправна теория [Сталев, 2020].

Разглежданият казус обаче съдържа особености, които го отличават от класическия модел на охранително производство. Молители по делото са Дирекция „Вероизповедания“ и прокуратурата, докато неблагоприятните правни последици настъпват спрямо различен правен субект – БПСЦ. Поради това възниква въпросът дали формалната процесуална квалификация е достатъчна, за да определи характера на производството, или следва да се отчетат и неговите реални последици за засегнатата религиозна институция.

В този смисъл производството е охранително по своята процесуална форма, но неговите последици съществено се различават от последиците на класическите охранителни производства. Макар законът да не предвижда типичен спор между две равнопоставени страни, съдебният акт е насочен към конкретен правен субект и е способен да произведе изключително тежки последици за неговото правно съществуване. Това обстоятелство поставя въпроса за приложимостта на гаранциите за ефективна съдебна защита.

Ако съдебният акт води до ликвидация и последващо заличаване на юридическо лице, трудно може да се поддържа тезата, че засегнатият субект няма право на ефективно участие в производството. Подобно разрешение би довело до положение, при което религиозната институция се явява обект на производството, без да разполага с пълноценна възможност да участва в него като страна. Тук се открива връзката с чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ, който гарантира правото на справедлив съдебен процес при разрешаването на спорове относно граждански права и задължения [Бъкли, М. и др., 2022; Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018].

Практиката на ЕСПЧ последователно приема, че правото на достъп до съд не се изчерпва с формалното наличие на съдебна процедура. То предполага реална възможност засегнатото лице да участва ефективно в производството, да представи своите аргументи, да оспори твърденията на другата страна и да получи мотивирано съдебно решение, постановено след справедливо разглеждане на спора [Бъкли, М. и др., 2022; Van Dijk et al., 2018].

В този контекст следва да бъде разглеждано и издаденото Определение № 627/02.03.2026 г. на ВКС. Допускането на касационното обжалване не означава предварително произнасяне по основателността на жалбата на БПСЦ, а единствено, че съдът намира за необходимо да провери дали въззивното решение е процесуално допустимо и дали в производството са били осигурени необходимите гаранции за защита на засегнатия субект.

Значението на този подход също надхвърля пределите на конкретния спор. В областта на вероизповеданията прекомерният процесуален формализъм крие риск от подценяване на реалните последици, които съдебните актове пораждат за религиозните институции. Регистрацията, наименованието и организационната структура на една религиозна институция не представляват единствено административни категории. Те са пряко свързани с нейната идентичност, с начина, по който тя организира своя религиозен живот и с възможността нейните членове да упражняват свободно своето вероизповедание.

Поради това въпросът за границите на охранителното производство не може да се разглежда единствено като процесуалноправен проблем. Той поставя по-широкия въпрос за съотношението между процесуалната форма и ефективната защита на основните права. В подобни случаи се проявява значението на съда като гарант за баланса между законността, правната сигурност и защитата на конституционно признатите права и свободи [Близнашки, 2025].

8. Възможни решения на ВКС

Към момента на изготвяне на настоящия анализ окончателното решение на ВКС все още не е постановено. Това налага предпазливост при формулиране на изводите. В подобни случаи задачата на научния анализ не е да прогнозира съдебния акт, а собствено да очертае възможните правни разрешения, които произтичат от материалите по делото и от действащата правна уредба.

Една от възможностите е ВКС да остави в сила Решение № 5/10.10.2025 г. на САС. Подобно разрешение би означавало, че касационната инстанция споделя извода, че прекратяването на религиозната институция е настъпило по силата на закона и че въззивният съд правилно е открил производство по ликвидация и заличаване. В този случай би се потвърдило разбирането, че пар. 4 ПЗР към ЗИД на ЗВ следва да бъде приложен, съобразно неговото буквално съдържание и че не са налице процесуални пречки за реализиране на предвидените в закона последици.

Втора възможност е ВКС да приеме, че въззивното решение страда от пороци, свързани с неговата допустимост, и да го обезсили, като върне делото за ново разглеждане. Подобно развитие би било възможно, ако касационният съд приеме, че въззивната инстанция не се е произнесла по надлежния ред по всички релевантни искания или че е допуснала нарушение на процесуалните правила, което препятства проверката по същество. Такъв изход не би дал окончателен отговор относно бъдещето на БПСЦ, но би подчертал значението на процесуалните гаранции в производства с толкова сериозни правни последици.

Не бива да се изключва и възможността ВКС да развие по-задълбочено стандарта относно участието на засегнатата религиозна институция в производството. Както беше посочено по-горе, още в Определение № 627/02.03.2026 г. съдът поставя акцент върху необходимостта от ефективна съдебна защита и върху приложимостта на чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ. Следователно е възможно окончателното решение да съдържа по-широки разсъждения за границите на охранителното производство, когато неговите последици засягат съществуването на юридически лица и упражняването на основни права [Бъкли, М. и др., 2022; Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018].

Сред възможните процесуални развития следва да се посочи и хипотезата по чл. 150, ал. 2 КРБ. Ако ВКС достигне до извод, че разрешаването на спора зависи от конституционосъобразността на приложимата законова уредба, съдът би могъл да сезира КС. Подобен подход би позволил да бъде даден общозадължителен отговор за съответствието на пар. 4 ПЗР към ЗИД на ЗВ с конституционните принципи, включително тези по чл. 13, чл. 37, във вр. с чл. 4 от Конституцията [Върбаков, 2025б].

Теоретично не може напълно да бъде изключена и възможността съдът отново да обсъди въпроса за допустимостта на касационното производство. След постановяването на Определение № 627/02.03.2026 г. на ВКС подобно развитие изглежда по-малко вероятно, но в процесуалното право окончателната преценка за допустимостта принадлежи на съда до постановяването на крайния съдебен акт.

От гледна точка на настоящия правен анализ по-важният въпрос не е кой от възможните варианти ще бъде възприет от ВКС. Значението на предстоящото решение се състои преди всичко в мотивите, с които то ще бъде обосновано. Мотивите ще покажат как съдът разбира съотношението между охранителното производство и правото на ефективна съдебна защита, между законодателната воля и конституционните принципи, от една страна, и от друга – между националната правна уредба и стандартите на ЕКПЧ.

Поради това независимо от крайния резултат по делото, настоящото производство поставя въпроси, които надхвърлят конкретния спор между страните. То създава възможност за по-нататъшно развитие на съдебната практика за статута на религиозните институции, приложението на чл. 6 ЕКПЧ и границите на съдебния контрол в производства, водещи до прекратяване на юридически лица.

9. Институционалният смисъл на казуса

Разглежданият спор поставя на преден план не само въпроса за съдебната защита на религиозните институции, но и за институционалния капацитет на държавата да управлява отношенията с вероизповеданията в условията на нарастваща правна и обществена чувствителност към темите за религиозната свобода и религиозния плурализъм. Именно в подобни казуси се откроява значението на експертния подход, който следва да съчетава познаване на националната правна рамка, международните стандарти за защита на правата на човека и спецификите на религиозната среда [Бъкли, М. и др., 2022; Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018].

Особено значение в този процес има ролята на Дирекция „Вероизповедания“. Нейните функции не следва да бъдат свеждани единствено до администриране на регистрационни производства или до изготвяне на становища по отделни казуси. Развитието на обществените отношения изисква тя да изпълнява ролята на експертен орган на МС, подпомагащ формирането и реализирането на държавната политика в областта на вероизповеданията. Това предполага наличие на задълбочена експертиза в няколко взаимосвързани направления – конституционноправна уредба на свободата на вероизповедание, международноправни стандарти за защита на правата на човека, практика на ЕСПЧ, религиозна среда в страната, както и процесите, които могат да окажат влияние върху обществения ред и междуобщностните отношения [Друмева, 2018; Evans, 2001; Doe, 2011].

Важно значение придобива способността на държавните институции да поддържат активен диалог както с БПЦ, така и с останалите регистрирани вероизповедания. Международният опит показва, че устойчивите решения най-често се постигат не чрез едностранни административни действия, а чрез съчетаване на правна яснота, институционален диалог и предвидима държавна политика [Durham & Scharffs, 2010]. От тази перспектива разглежданият спор е показателен за необходимостта от по-широк аналитичен подход към въпросите на вероизповеданията. Наред с традиционните регистрационни и административни функции, държавната политика следва да включва механизми за ранно идентифициране на рискови процеси, оценка на възможните последици от законодателни промени, анализ на международната практика и съобразяване с поетите от Република България международни ангажименти.

Доказалият се устойчив модел на отношения между държавата и вероизповеданията следва да се основава върху няколко взаимно свързани принципа – уважение към традиционната роля на БПЦ, гарантиране на религиозния плурализъм, ефективна съдебна защита, институционален диалог и съобразяване с международните стандарти за защита на свободата на религията. Съчетаването на тези елементи би позволило изграждането на стабилна и предвидима политика, способна едновременно да защитава обществения интерес, правата на религиозните институции и авторитета на държавните институции [Taylor, 2006].

Заключителни думи и правни ориентири

Разгледаният казус безспорно се нарежда сред най-интересните и значими производства в областта на правото на вероизповедание през последните години. Неговото значение не произтича единствено от въпроса за бъдещето на БПСЦ, а от необходимостта да бъде намерен баланс между няколко основополагащи ценности на демократичната правова държава – защитата на традиционното източноправославно вероизповедание, гарантирането на религиозната свобода, правото на ефективна съдебна защита и спазването на международните стандарти за защита на правата на човека [Бъкли, М. и др., 2022; Evans, 2001; Harris, O’Boyle & Warbrick, 2018].

Проведеното изследване недвусмислено показва, че спорът не може да бъде сведен единствено до въпроса за наименованието на една религиозна институция или до формалното приложение на отделна законова разпоредба. В действителност той поставя значително по-широки въпроси за границите на държавната намеса в религиозната сфера, съдържанието на правото на достъп до съд и възможността охранителните производства да бъдат използвани в хипотези, при които последицата е прекратяване на съществуването на юридическо лице.

Безспорно е, че БПЦ има особено място в конституционния модел на Република България и че държавата разполага с легитимен интерес да защитава нейния авторитет, историческа приемственост и обществено значение. Наред с това обаче именно значимостта на този обществен интерес изисква използването на правни механизми, които не пораждат съмнение за тяхната съвместимост с принципите на правовата държава и ефективната съдебна защита. Колкото по-значим е общественият интерес, толкова по-високи следва да са изискванията към средствата, чрез които той се защитава.

Не трябва да се пренебрегва и международноправният контекст на този спор. Към настоящия момент изпълнението на решенията на ЕСПЧ по делата, свързани с православните религиозни организации в България, продължава да е предмет на наблюдение от страна на Комитета на министрите на Съвета на Европа. Това обстоятелство поставя спора за съдебната регистрация на БПСЦ в контекста на международните ангажименти на Република България по Конвенцията.

Следва отново да спомена, че направеният правен анализ е преди постановяването на окончателното решение на ВКС – то се очаква да излезе в рамките на месец юни 2026 г., и поради това направените изводи тук не бива да се възприемат като прогноза за крайния изход на делото, а като научен опит за систематизиране и правна оценка на наличните към момента съдебни актове, процесуални документи и относими правни аргументи.

Независимо от крайния резултат по делото, решението на ВКС ще даде отговор на въпроси, свързани с приложението на чл. 6 ЕКПЧ, границите на охранителното производство и съдържанието на ефективната съдебна защита при засягане на религиозни институции. Поради това настоящото производство има потенциала да се превърне в един от водещите ориентири за бъдещото развитие на съдебната практика по ЗВ.

Казусът с БПСЦ поставя пред българската правна система един по-общ въпрос – способна ли е съвременната правова държава едновременно да защитава своите исторически и духовни традиции, да гарантира религиозния плурализъм и да осигурява ефективна защита на основните права. Именно в намирането на този баланс, което представлява и търсеният отговор, се проявява зрелостта на държавните институции и устойчивостта на конституционния ред.

В крайна сметка казусът с БПСЦ не поставя на изпитание нито авторитета на БПЦ, нито стабилността на българската държава. Истинското изпитание е дали институциите са способни да намерят решение, което едновременно да бъде юридически правилно, обществено разумно и стратегически далновидно. Защото решенията в религиозната сфера рядко приключват с последната страница на съдебния акт – много по-често те започват да пораждат своите действителни последици именно след това.

Ползвани източници

Нормативни актове

1. Конституция на Република България. Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., посл. изм. и доп.
2. Закон за вероизповеданията. Обн., ДВ, бр. 120 от 29.12.2002 г., посл. изм. и доп.
3. Закон за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. Обн., ДВ, бр. 10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.
4. Граждански процесуален кодекс. Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., посл. изм. и доп.
5. Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 г., ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Република България от 07.09.1992 г.
6. Международен пакт за граждански и политически права. Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г., ДВ, бр. 60 от 1970 г., в сила за България от 23.03.1976 г.

Съдебна практика

7. Решение № 52 от 10.07.2025 г. на СГС по ф.д. № 25/2022 г.
8. Решение № 5 от 10.10.2025 г. на САС по в.ф.д. № 5/2025 г.
9. Определение № 627 от 02.03.2026 г. на ВКС, ТК, II ТО, по к.т.д. № 2320/2025 г.
10. Протокол от открито съдебно заседание на ВКС от 26.05.2026 г. по к.т.д. № 2320/2025 г.
11. Решение № 5 от 11.06.1992 г. на КС по к.д. № 11/1992 г.
12. Решение № 13 от 22.07.1993 г. на КС по к.д. № 13/1993 г.
13. Решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к.д. № 5/2019 г.
14. Българска православна старостилна църква и други срещу България, жалба № 56751/2013, решение на Европейския съд по правата на човека от 20.04.2021 г.
15. Православна християнска църква и други срещу България, решение на ЕСПЧ от 04.02.2025 г.
16. Решение на Комитета на министрите на Съвета на Европа по групата дела „Bulgarian Orthodox Old Calendar Church and Others v. Bulgaria“, прието на 1545-то заседание (декември 2025 г.).

Авторски публикации

17. Върбаков, Бл. Българската православна старостилна църква предстои да бъде регистрирана. // Християнство.бг, 24.07.2025 г.
18. Върбаков, Бл. Отново БПСЦ с поредна жалба до Върховния касационен съд. // Християнство.бг, 19.11.2025 г.

Научна литература

19. Близнашки, Г. Конституционно право. Том 2 Институции. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2025.
20. Бъкли, К., К. Крешмир, П. Маккормик. Европейската конвенция за правата на човека. Принципи и право. Съвет на Европа, 2022.
21. Друмева, Е. Конституционно право. София: Сиела, 2018.
22. Илчов, И. Охранителни производства. София: Сафо, 2009.
23. Кьосева, М. Гражданскоправен статус на Българската православна църква. София: Зографска света обител, 2024.
24. Кузманова, Н. Свободата на религията и наказателното право. София: Изток-Запад, 2022.
25. Михайлов, М. Уставът на Българската православна църква – Българска патриаршия и неговото приложение. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2025.
26. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2020.
27. Стоилов, Я. Правните принципи. Теория и приложение. София: Сиби, 2018.
28. Тодоров, Т. Конституционно правосъдие. София: Сиела, 2014.
29. Doe, N. Law and Religion in Europe: A Comparative Introduction. Oxford: Oxford University Press, 2011.
30. Durham, W. C., B. G. Scharffs. Law and Religion: National, International, and Comparative Perspectives. New York: Aspen Publishers, 2010.
31. Evans, C. Freedom of Religion under the European Convention on Human Rights. Oxford: Oxford University Press, 2001.
32. Harris, D., M. O’Boyle, C. Warbrick. Law of the European Convention on Human Rights. Fourth Edition. Oxford: Oxford University Press, 2018.
33. Taylor, P. Freedom of Religion: UN and European Human Rights Law and Practice. Cambridge University Press, 2006.
34. Temperman, J. State-Religion Relationships and Human Rights Law. Leiden: Brill, 2010.
35. Van Dijk, P., F. Van Hoof, A. Van Rijn, L. Zwaak. Theory and Practice of the European Convention on Human Rights. Fifth Edition. Cambridge: Intersentia, 2018.