Християнство.бг
На теория, в българската православна църква, се полагат усилия за възпитание на вярващите в християнските ценности и се държи на семейството. По този повод се организират различни шествия и беседи, а в Стратегията за духовна просвета, катехизация и култура на БПЦ, има заложена такава стратегическа цел: „Духовно ръководство, което да подпомага християните в очистването от греховете, усъвършенстването в добродетелите и духовното им просвещение и преображение. Приобщаване на християните към духовното подвизаване, отговорното молитвено предстояние пред Бога и деятелния и благочестив християнски живот.“
Много благочестиво. НО!
Духовното подвизаване, към което се насърчават пасомите, е в пряка зависимост от разбирането за подвизаването от страна на свещенството и клира. А тук се забелязва системен проблем.
Ето един пример. В беседа за конфликтите в християнското семейство, водещият поставя следния казус:
„Жена, вярваща, е правила усилия в семейния си живот да удовлетворява нуждите и желанията на съпруга си, изхождайки от вярата си и от евангелските слова. Но с времето мъжът започнал да изисква все повече и да наглее, на което тя не издържала и се развела. След това изпаднала в недоумение: правилно ли е постъпила? Не е ли могла да се пребори за брака си?“
Свещеникът отговаря:
„В брака, както казва Христос, ако няма прелюбодейство, тогава би трябвало човек да търпи. Който претърпи докрай, той ще бъде спасен.
Има, разбира се, и случаи, в които – ако единият е загубил здравия си разум – може да се стигне до прекратяване на брака. Но в общия случай, ако човек се довери на Бога, би трябвало да е способен да приеме всичко.“
След това водещият пита:
„Въпросът е: ако има агресия, ако има насилие, нали все пак?“
Свещеникът:
„Да, дори ако да има агресия и насилие.“
Това се казва в публична беседа, която може да гледа всеки в You Tube канала на Софийска митрополия в предаването Архондарик – „Конфликтите в християнското семейство“ от 27.01.2025 г. Послание, което не само неглижира страданието, но и внушава, че приемането на насилието е път към спасение.
Какво излиза на практика, въпреки благочестивите намерения?
За пореден път научаваме, че в църквата ни е прието за нормално при сигнал за насилие, не да се работи с насилника, не да се даде поне съвет за разговор с духовник, а просто на жертвата да се внушава, че трябва да приеме и търпи насилието над себе си. Примирението с насилието не е духовен подвиг. Подвиг е да проявим смелост и да дадем отпор. Подвиг е и ако намерим сили и любов в себе си, разбирайки ясно ситуацията в която сме, да изберем да останем и уповавайки се на Божията милост, да понесем бремето, което носи партньора, за да му помогнем да преодолее себелюбието и егоизма си, да излекува детските травми, които може да са причина за поведението му и т.н. Това обаче зависи и от психопатологията, която поражда поведението на насилника, нещо, което жертвата сама едва ли може да прецени правилно. Също така, това е кръст, който всеки има право да реши дали има сили да носи, и ако да – да го прави от любов, а не от страх, от безизходица или заради хорското мнение, още по-малко под страх от Божието наказание, защото не е претърпял докрай.
Всъщност думите „Който претърпи докрай ще бъде спасен“ (Мат.24:13) не са насочени конкретно към брака, а към това да запазиш вярата си в Светата Троица, да претърпиш докрай, ако си подложен на гонения заради нея и да не я смениш с друга вяра.
А ако бракът, от път за взаимно спасение, се е превърнал в изтезание, ако няма любов в Христа, ако единият изтезава другия, то това вече не е любов и не е християнски брак. Той вече се е разпаднал, дори да няма подписан развод.
Фалшивото „подвизаване“ може да отрови душата, да я доведе до униние и отчаяние, все нови грехове, които ни отдалечават от спасението. Не на последно място са и децата, отровната среда в която растат, ще ги научи да бъдат или насилници, или жертви. Така се завърта омагьосания кръг, от който се излиза само със смелостта да носим отговорността за своя живот и да кажем „Не!“ на насилието върху личността ни.
В този процес обаче жертвата почти никога не се справя сама. И има нужда от помощ. Такава помощ би могла да предоставя църквата в сътрудничество с различни институции, които се занимават с темата.
Интересно е, че когато се търси причината за нарастващото насилие сред децата, най-често се посочват външни фактори и примери за агресия (телевизия, интернет) и никога не се търси причината в преживяното насилие в семейството.
„Ще ви кажа нещо за домашното насилие. То се беше настанило в дома ми още когато бях дете. Беше се разположило на дивана и не мърдаше от там с години“. Така започват много истории на хора, които са преживели насилие, това знаят хората, които работят с жертвите, обикновено това са НПО, органите на реда и юристите.
„Всеки ден ние преди да излезем, преди да направим някакво действие, гледаме каква е прогнозата за времето. И ако следим знаците на времето и какъв е климатът, защо да не следим климата в нашия дом“, споделя Сабина Иванова, един от авторите на проект „Код синьо“. Това е кампания, организирана с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, която има за цел да повиши осведомеността относно насилието, показва знаците, които алармират, че сме обект на насилие и повдига въпросите за защитените жилища у нас, които са безкрайно малко. „Код Синьо“ е инициатива, в която би могла да се включи и БПЦ.
Вместо това, посланията, които нашата църква отправя са смущаващи. Липсват дискусии по темата, а те са безкрайно необходими. Защо не и допълнително обучение на свещениците относно домашното насилие, причини за възникване, предпоставки и пътища за преодоляване. Обучение и за оказване на психологическа помощ на пасомите, вместо възцарилото се отрицателното отношение към психологията сред клира и вярващите.
Психологията е наука за човешката душа и познаването на човешкото поведение и психичните процеси, могат само да бъдат от полза на свещеника. Наивно е да си мислим, че всеки свещеник е надарен с дар на прозорливост и може да надникне в душата на човека така, че да предизвика в него покаяние или да измоли от Бога неговото обръщане. Тъй като сме земни, грешни и топлохладни, вместо да отхвърляме науката, бихме могли да ползваме нейните достижения.
Да не забравяме и че насилието в семейството може да е психическо, икономическо, емоционално, и т.н. дори да няма физическо насилие. Душевните травми са невидими, което не означава, че не болят.
Всеки, който живее в църквата знае, че в нея се неглижира психичното здраве, а само здравите хора могат да имат здрави взаимоотношения. И не, психолозите и психотерапевтите не поощряват самозаблудите и самоуслаждането в греховните наслади, както внушава същата беседа, коментирана по-горе.
В църквата има мизогиния, а жените я приемат вярвайки, че се спасяват и проявяват смирение и търпение. А вместо това вредят и на себе си, и на другите в семейството.
Може би щеше да е различно, ако чувахме проповеди, които напомнят, че жената е равноценна на мъжа и че насилието е недопустимо, че жертвата не е виновна и не бива да мълчи и да търпи, а да даде отпор и да търси помощ. Насилието е престъпление и според писаните, и според неписаните закони. И често не е загуба на контрол, а е поведение, с което си служат някои хора, за да контролират другите. Но и при загуба на контрол, отговорността не е на жертвата, а на насилника.
Насилникът, всъщност, също има нужда от помощ. И психологическа, и духовна. Как би могъл да има покаяние, ако мисли, че всичко му е наред? И ако това убеждение се затвърждава от пасивността на жертвата? И мълчанието на обществото и църквата.
Интересно е, че още през 2015 г. в свой доклад, изнесен на международна конференция „Институциите, медиите и обществеността заедно срещу насилието върху жени“, митрополит Антоний казва, че Българската православна църква е длъжница на нашето общество по отношение на закрилата на жените, страдащи от различни посегателства. В доклада си той разглежда генезиса на насилието в семейството, посочвайки, че причините за него са: незрелостта на съпрузите, непознаването на евангелските принципи, върху които се изгражда бракът, нежеланието на съвременните хора да надмогнат егоизма, да проявят саможертва. Като възможно решение за преодоляването на тази духовна незрялост на партньорите, той предлага въвеждането на специални беседи за желаещите да се венчаят, в които да се разясняват смисълът и значението на християнския брак. Както отбелязва владиката, „Църквата може да даде на младото семейство не само духовни насоки, пастирска подкрепа, общност, в която да се развиват хармонично, но и благодатните дарове на Божията благодат, която Бог раздава щедро на всички, които Го търсят, за да поддържат те пламъка на любовта в семейството си и така да преодоляват трудностите“. Такива беседи обаче не се провеждат (поне не масово) и други дейности в тази посока не са реализирани.
Разбира се, има бели лястовици и в нашия църковен живот. Има енории, в които психолози, терапевти и свещеници работят заедно, провеждат беседи и учат хората как да бъдат здрави личности, за да могат да живеят живота си с радостта от срещата с Христос, да преодоляват себе си и страстите си, и да се стремят към „обожението“, синовството, което ни се дава по благодат, защото обичаме Бога и ближния и участваме в светата евхаристия, а не защото сме се изтерзали от невротично „покаяние“, понесли сме „сто кила бой“ или сме си мълчали пред агресора.
Плашеща е статистиката с броя на убитите от мъже жени, съгласно медийния мониторинг, извършван от Българския хелзински комитет от 2018 г. насам. Данните са събрани от публикации в медиите и вероятно броят на жертвите е по-голям. Въпреки това, числата са плашещи, съответно най-малко 22 през 2021 г., 26 през 2022 г., 21 през 2023 и 20 през 2024 г. Още по-плашеща обаче е картината за начина по който се възприема насилието в обществото.
Проучване на общественото мнение „Домашното насилие в българското общество (януари 2024)“ на Изследователски център „Тренд“, проведено сред 1016 пълнолетни българи между 17 и 24 януари 2024 г. по метода „лице в лице“ показва, че общо 18% от българите смятат, че има случаи, в които домашното насилие е напълно заслужено. Според това проучване, 69% от анкетираните смятат, че все още има форми на агресия в семейството, които се приемат за нормални в обществото ни. А около половината от анкетираните – 48 на сто, са на мнение, че проблемите в семейните отношение трябва да се разрешават единствено в семейството.
На този фон е много важно как църквата дефинира християнските ценности, които иска да популяризира в обществото и каква е нейната позиция относно домашното насилие, а не на последно място и как вижда своята роля и посоката за работа за преодоляването му. Защото Църквата е призвана да дава закрила и утеха на страдащите и уязвими членове на обществото. А и защото повечето черкуващи се у нас са жени.
В свое обръщение към българския народ от август 2023 г., Светият Синод на БПЦ заявява, че ще бори агресията в обществото с въвеждането на религиозно образование. Не може да не си зададем въпроса, какво точно ще се преподава в часовете? Ако учим жертвата да мълчи, как ще се преодолее агресията? Или ще вменим на децата духовни подвизи, които са по силата само на християнските светци?
Приоритет в живота на нашата църква е „смирението“, но то често е етикет за болни неща като раболепие, страх от промяна, униние, депресия, себененавист и липса на себеуважение. Сам нашият Господ Иисус Христос ни е показал, че срещу насилието и несправедливостта не се мълчи: „Иисус му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?“ (Иоан 18:23). Поставил е граница и е казал, че е нередно. Не е отвърнал с насилие, но е дал отпор. Много е важно да научим децата, а и всеки човек, че е образ Божий, че има човешко достойнство и никой няма право да му го отнема.
–––––––––––––––––––––––
Бележка на редакцията:
В сайта на МВР има страница, на която са описани признаците на домашно насилие и и как то да бъде идентифицирано тук: Идентифициране на домашното насилие и подпомагане на пострадалия.
Центрове, които работят с пострадали от домашно насилие:
Център за консултиране и превенция на домашно насилие при женско сдружение „Екатерина Каравелова“
Кризисният център „Света Петка” е единственото място в София за настаняване на пострадали от домашно насилие, жени и деца. Услугата се ползва от пострадалите от домашно насилие не само в София и София област, но и от цялата страната: Кризисен център за деца и жени, пострадали от домашно насилие „Света Петка“ | Фондация „Асоциация Анимус“
Услугата „Психологическо консултиране и подкрепа на жени и деца, пострадали от насилие, и техните семейства и близки” е част от програма „Рехабилитация“ на организацията Фондация „П.У.Л.С.“. Консултациите са безплатни за хората, пострадали от насилие, станали клиенти на Кризисния център.
