Християнство.бг
Скорошното решение на Европейския съд за това, че държавите членки са длъжни да признаят еднополов брак на граждани, сключен дори в друга държава, поражда отново болезнен въпрос за обществената позиция на всеки един от нас. Конституцията на България дефинира брака като доброволен съюз между мъж и жена (Чл. 46 (1)). Тук аз предлагам някои философски съображения защо вярвам, че това е единствената вярна дефиниция на брака.
I.
Въпросът за брака е въпрос за човешката любов, общност и етика. Не може да не се забележи битийствената връзка между сексуалния акт на мъжа и жената и пораждането на човешкия живот. Това отваря въпроса за етическото значение на този акт. Не можем да изградим етическа система, която да не почива основно на благото на човешкия живот. Самото съществуване на политическите общности е заради това, за да бъде добър животът на гражданите. Началото на човешкия живот – това основание на нашите етически принципи – започва от прокреативния сексуален акт на мъжа и жената. Затова брачният съюз е считан за едно от върховните човешки блага, дори за свещен съюз. Релативизирането на етическата ценност на брака неизбежно води до релативизиране на ценността на човешкия живот. На мястото на тази ценност застава идеята за лично себеосъществяване в някакъв тип удоволствие, което макар и психологическо, не постига истинската си трансцендентност в зачеването на човешка личност. Етическата ангажираност на брачната връзка не резултира само в зачеването на детето, а едва започва тогава. Защото след това семейството продължава да разгръща всички измерения на личността му – телесни, психологически и духовни.
Не може да се твърди, че хомосексуалният акт постига истинска степен на трансцендиране, защото представлява телесно себедаряване на участващите в него. Сексуалният акт винаги е телесен акт и трансцендирането трябва да има пряко телесно измерение. Благото на брачния съюз се състои във възможността свързването на двамата души да резултира в зачеването на дете, което е видим знак на трансцендиращата същност на любовта. Човешката личност, макар и несводима до единствено телесната си реалност, е реално телесна. Със самото казване, че телесният акт изисква телесно трансцендиране, нямам предвид такова, което остава само телесно. Моментът на еякулация бележи връхна точка в телесното себеотдаване, но по самата си същност той е насочен към преминаване към друг тип действителност – прокреативната. Това разкрива двойната природа на сексуалния акт на мъжа и жената: той е телесен, но под телесен се има предвид въплътен, защото в него е въплътена способността за зачеване на човешки живот. Телесното свързване е душевно и личностно свързване, едновременно, от което започва човешки живот.
II.
Не е учудващо, че в една значително контрацептивна и абортивна култура концепцията за прокреативната цел става все по-чужда. Срещу нея се изправят „правата на личността“, разбирани като гаранция за възможността даден субект да постъпва както пожелае, ръководен от свободата си. Това е бедно разбиране за права. Човешките права кореспондират на способности за действие, които произтичат от човешката природа. Моралните блага на природата ни дефинират едновременно задълженията и правата ни. Едно от тези морални блага е самата човешка личност. Макар да сме навикнали на идеята, че основните жизнени процеси са „хранене, дишане, размножаване“ и т.н., при човека те са облечени в жизнената реалност на личността: едновременно телесна и духовна. Свеждането на сексуалния акт до задоволяване на физически и психологически потребности руинира самото понятие за личност и личностно общение, телесно и духовно. Прокреативната насоченост на акта подчертава и потвърждава значението на това общение. Затова сексът е право на човека, но това право е абсолютно определено от задължение, което прави акта морално добър. Задължението е насочено към собственото достойнство, достойнството на другия и достойнството на потенциално зачеващия се. Сексуалното удоволствие не само се консумира, то се дарява и се приема със съзнанието в какво резултира. Говоренето за неотменими човешки права без етическата реалност на сексуалния акт, в който се зачеват човешките същества, е или противоречие, или пародия.
Затварянето за това естествено целеполагане на сексуалния акт обикновено се прави в името на човешката свобода, която „снема“ и „отрича“ природата, биологическото и не-свободното. В това има някаква истина, но тя е половинчата. Човешкият дух не започва като отрицание на природата, а като оцелостяване с нея и нейно одухотворяване. Затова дори най-върховните духовни постижения са съпътствани от телесно действие. Между духа и тялото няма естествена фрактура. Опитът да се избяга от тялото е опит да се избяга и от етическите съображения, които вървят заедно с другия. Нужно ли е да се подчертава, че другите човешки същества срещаме чрез тялото – нашето и тяхното? Това противоречие в мисленето за тялото и духа води една опасна редукция: зачеването се мисли само като биологическо действие. Смята се, че художникът, поетът – те творят в духа, докато зачеването е чиста биология. Бих обърнал внимание към древните митове, в които скулпторът мечтае произведението му да оживее. Несъмнено, изкуството е жест на човешкия дух, някакъв момент на трансцендиране. Този момент обаче бледнее пред трансцендирането в пораждането на човешки живот. Ако се осъзнае не само като биология, но като любов, зачеването става собствено човешко действие, а не само животинско такова. Разбирането за сексуалността като единяване на двама души от различен пол, (т.е. от двете пол-овини на човешката същност), свързани в любов, която прехожда в зачеване като естествена цел, удържа от една страна биологичността и телесността на човека, а от друга страна проявява свободата и разумността на духа му. В заченалия се живот удоволствието на тялото и срещата на двамата преминава към съвсем друга категория на взаимността. Това разкрива и тялото като одушевено, като творческо, но и разкрива духа като отелесен и етически обвързан с действията, извършени чрез тялото като такова.
Отричането на единството между духа и тялото в човешката природа носи след себе си тежки последствия. Ние не разполагаме с друга възможност да дефинираме човешката личност и нейния живот освен през и съвместно с телесността ѝ. Тази телесност налага ограничения в етическото поле на действията ни, но запазва единствения ни излаз към истината за нас самите. Странно е да е твърди, че етиката на естествения закон свежда сексуалния акт до биология, докато другите етически нагласи освобождават сексуалността и личността от това. Всъщност, разбирането за естествен закон е единственото, което може да освободи сексуалния акт от механицизма и биологизма, признавайки едновременно това, че телата ни имат разумно с оглед на целите си устройство, и че това устройство служи на по-върховна реалност, именно зараждането на човешкия живот. Другите опции лишават телесното полово устройство от какъвто и да е смисъл, твърдейки, че сексът се осъществява единствено по желанието на двама души без оглед на телесната структура. Така тялото е „снето“, а единствената отправна точка за сексуалния акт остава желанието. Желанието изразява субективните нагласи и следва удоволствието, докато тялото е превърнато в инструмент на изпитването на удоволствие. В крайна сметка удоволствието – телесно и дори психологическо – става мяра на поведението и на любовта. Хората фактически могат да живеят, следвайки психологическото и телесното удоволствие. Дали това встъпва в противоречие или не с това, което наричаме (човешка) природа, не е наша тема в момента. То обаче е същностно различно от доброто, което се осъществява в брака, който е отворен към прокреативна цел.
Самата идея за хомосексуален брак може да бъде само метафора. В телесните същества сексуалното единение следва половостта и се стреми към размножаването. Т.нар. „хомосексуално поведение“ в животните е отделна тема, но поначало не е добра идея животинското поведение да се взима за основание за човешката етика. Моят аргумент е онтологически: половостта в живите същества служи на размножаването. Човекът може да види доброто в това и да го превърне в етика. Семейството е реалност на личностно и полово единение, зачеване, отглеждане и възпитание на човешки личности. Семейството осъществява естествената пълнота на човешката личност, която по природа е социална, както и служи за основание на политическите общности. Човешката личност и политическата общност се пораждат от единението на мъжа и жената. Това не е нещо „традиционно“, а нещо естествено. Другите типове единство не са семейство. Това, че има различни опции за сексуално поведение е факт, но това, че те имат еднакви цели и по същност са еднакви, не е вярно. Семейството (т.е. единението на мъжа и жената) осъществява блага, които другите типове единства не могат да осъществят. Затова и политическата общност не може да приеме като равнозначни различните сексуални опции.
III.
Към тезата ми могат да бъдат отправени две основни възражения: хомосексуалните хора се обичат; някои хетеросексуални двойки не могат да заченат дете.
Човешката любов винаги е достойно нещо, защото тя желае благото на другия. Любовта обаче не задължително включва в определението си сексуалност и семеен тип единство. Става все по-ясно, че очевидностите зад това се променят. Първо се казва, че човекът конструира себе си, полага себе си в свободата си, снема тялото си, не се ограничава до него. Така тялото все повече става нещо, което личността има, а не нещо, което е. След това сексуалността, поначало телесна действителност, се откъсва от естественото устройство и целеполагане на тялото, като се обявява за желание, опит, право, нещо за консумиране. След разпадането на идеята за естествените цели на природата – в случая на човека телесно-одушевена и духовно-отелесена – сексът няма вече нужда да бъде етически и онтологически определен през прокреативна цел, която единява мъжа и жената. Той става поле на удоволствие за личността, за Аз-а. Не подценявам факта, че това удоволствие може да бъде психологическо, сближаващо, сплотяващо. Тази сплотеност обаче не почива на онтологически фундамент в самата телесна структура, която е извор на сексуалността; не бива и одухотворена чрез целеполагането в зачеването на човешки живот; нито пък може да се види като основание за политическата общност, която следва политичността на човешкото същество като способно да поражда живот. В най-добрия случай хомосексуалното единство е нещо лично на двамата, които използват телата си като знак на вътрешните си желания, на стремежа си един към друг. Това сексуално единство обаче е безотносително към структурата на телесната природа и естествената цел на акта – благото на зачеването. Любовта може да бъде реализирана по много други начини, в които реалностите на общуването, телесността, сексуалността и семейството запазват собствените си цели. За общата етика е това, за психологията и конкретните етически съображения остава пътят нататък.
Това, че някои хетеросексуални двойки не са способни да заченат дете не говори нищо за етическите измерения на брака им. При тях телесността е насочена в сексуалния акт следвайки самата ѝ устроеност, а намерението за прокреативност и отвореността към живота могат да останат, дори песимистични медицински прогнози. Невъзможността да се зачене поради непредвидими и независещи от личността причини не променят етическото съдържание на акта, който следва природната определеност и доброто намерение. От друга страна, хомосексуалният акт нито по устроеност, нито по намерение може да бъде прокреативен. Той по същността си е сведен до субектите в него и до техните решения кое, как и защо.
IV.
Бих искал последно да подчертая, че за брак може да се говори само в един смисъл: единството на мъж и жена, които в сексуалния си акт са отворени към зачеването на човешки живот. Останалите видове съюзи и връзки могат да се нарекат само метафорично брак, затова е и по-добре да не се наричат така.
Бракът е извор на политическата общност. В него се осъществява самото зараждане на човешкия живот, който е цел на политическата общност. Затова и никоя политическа общност не може да признае, че другите видове съюзи са брак и да гарантира същите права. Правата следват задълженията и същността. Свеждането им единствено да предмет на конвенция само ще накърни обществената разумност, която трябва да се ръководи от истината, а не само от желаното тук и сега.
