Ренета Трифонова
През настоящата година ще почетем паметта и делото на Паисий Хилендарски с троен юбилей: 300 г. от рождението му, 260 г. от написването на “История славянобългарска” и 60 г. от канонизацията на родоначалника на нашето Възраждане.
Паисий, йеромонах и проигумен Хилендарски, е канонизиран на 26.06.1962 г. от Св. Синод на Българската православна църква, като е обявен за „преподобен“. В православния ни календар паметта му се празнува на 19 юни.
Пълното заглавие на Паисиевата история е: „История славянобългарска за българския народ, царе и светци и за всички български деяния и събития. Събрано и наредено от йеромонаха Паисия, бил и дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година и събрал тая история в 1762 година за полза на българския род“.
По времето на патриарха на българското Възраждане ние сме били изтрити от „лицето на земята“ – нямало ни е като географско понятие дори. Причината е двойното иго над нас – османското политическо и гръцкото духовно. Второто е било не по-малко пагубно от политическото, защото е водило до денационализация на българския род чрез елинизация (погърчване). Писмените старобългарски и други извори за нашата история системно са били унищожавани от тогавашното гръцко (фанариотско) духовенство.
Ето защо, самият отец Паисий в глава II-ра на Историята се оплаква: „Аз много и премного книги прочетох и дълго време дирих прилежно, и у много не можах никак да намеря: ръкописни и печатни истории по малко и рядко и накратко се намират“. Налага му се да се насочи към историци “латиняни” – Цезар Бароний (1538 – 1607 г.) и Мавро Орбини (1563 – 1614 г.). Паисий ползва руския превод на техните трудове.
От друга страна обаче, от последната глава Х-та “Послесловие” узнаваме, че атонският монах, заради крамоли е напуснал „Хилендар“ и отишъл в „Зограф“, и намерил още много известия и писано за българите, което е прибавил, завършвайки Историята. Изобщо, едно пълно проучване на източниците, които той е ползвал, едва ли е възможно, поради оскъдните и противоречиви данни.
За да подчертае славното ни минало, че първи от славянските народи сме се покръстили, първи сме имали патриарх и първите славянски светци са от български род и език, в глава IX-та о. Паисий изрежда имената на нашите светци, просияли през вековете. Той изброява 58 светци. „Толкова се намериха“, както е писано в края на същата IX-та глава.
Изненадващо пръв в списъка на светците е кан (хан) Тервел, назован в Историята „крал Тривелий“ и още „монах Теоктист“. О. Паисий е изцяло подведен от споменатия Мавро Орбини, в чиято история, озаглавена „Царството на славяните“, св. цар Борис-Михаил Покръстител погрешно е заменен с кан Тервел. Следват: цар Михаил, цар Давид, цар Йоан-Владимир и много други.
Полезно е да се проследи от 1870 г. (учредяването на Екзархията) до днес, каква е практиката на БПЦ при канонизирането на личности за светци.
По-прецизният термин е „светии“ вместо „светци“, тъй като божиите праведни угодници са удостоени с най-разнообразни титули. Освен „свети“ (св.) има още: „мъченик“ (мчк), „мъченица“ (мчца), „апостол“ (ап.), „преподобен“ (преп.), „чудотворец“ (чудотв.) и десетки други.
Аз лично не можах да открия официален документ за канонизация за времето от 1870 г. до 1953 г., когато сме били Българска екзархия. Но за мое голямо щастие в „Църковен вестник“, бр. 3, стр. 24, от 1928 г., намерих важна информация, от която става ясно, че канонизацията се е извършвала така да се каже „в движение“. По нареждане на Св. Синод от началото на 20-те години на 20-ти век, е започнало включването в календара на „имената на всички български и местни светии“1Църковен вестник“, бр. 3, стр. 24, от 1928 г. (бел. ред.). По този начин на практика са канонизирани над 60 светии с български произход.
От 1953 г. до 1989 г. Св. Синод на БПЦ е извършил следните канонизации:
– през 1962 г. отец Паисий е обявен за преподобен, както е споменато в началото на настоящата статия;
– с Протокол № 23 от 31.12.1964 г. на тържествено заседание на Св. Синод на БПЦ Софроний Врачански е обявен за светец;
– преди тези две конкретни канонизации с Окръжно на Св. Синод от 16.04.1954 г. се обявява втората неделя след Петдесетница за „Неделя на всички български светии“. Целта е била да се популяризира още повече паметта на българските светии и на съответната неделя да се почетат и светиите, за които няма още специална църковна служба.
За периода от 1989 г. до днес канонизациите са:
– на 3 април 2011 г. – св. Новоселски мъченици и св. Баташки мъченици, загинали по време на Априлската епопея. Техните дати са съответно 9 май и 17 май;
– на 3 февруари 2016 г. на съвместен Архиерейски събор между БПЦ и Руската ПЦ, архиепископ Серафим Соболев бе обявен за св. Серафим Софийски Чудотворец. Неговата дата е 26.02;
– с Решение от 9.06.2017 г. нашият Синод включи в календара, считано от началото на 2018 г., св. Райко (Йоан) Шуменски (14 май), св. Лука Симферополски (Войно-Ясенецки)(11 юни) и св. Силуан Атонски (24 септември).
По мое твърдо убеждение, първата канонизация, която трябваше да извърши нашият Синод веднага след 10.11.1989 г., е на блаженопочиналите екзарх Стефан и Патриарх Кирил. Преди десетина години те бяха обявени за “праведници на света” от еврейската държава. Почетната титла „праведник на света” е еврейския еквивалент на “светец”.
Също така напълно непростимо е, че духовници-жертви на комунистическия режим още не са канонизирани от БПЦ.
Не трябва да се заблуждаваме, че всичките 58 светии, изброени от о. Паисий ги има в нашия съвременен православен календар (по-скоро календарче). От българските царе само двама са включени: св. цар Борис-Михаил Покръстител (2 май) и св. благоверен цар Петър Български (30 януари). Кан Тервел (Тривелий) никога не е бил канонизиран.
Отдавна в нашата историческа наука е постигнат консенсус за “История славянобългарска” – тя няма строго научна стойност. За сметка на това, ролята й за нашето оцеляване и стремеж към просвета, църковна и политическа свобода е била безспорно решаваща.
Конец и Богу слава !
София, 17.02.2022 г.
–––––
Бел. ред.: Статията на нашия читател Иван Симеонов е написана по повод 300 г. от рождението на св. Паисий Хилендарски, 260 г. от написването на „История славянобългарска“ и 60 г. от канонизирането на св. Паисий.
- 1Църковен вестник“, бр. 3, стр. 24, от 1928 г. (бел. ред.).
