Християнство.бг
Архим. Теогност (Пушков) е православен богослов, възпитаник на Православния Свето-Тихоновски богословски институт на Санктпетербургския институт за богословие и философия (кандидат на богословието), писател и публицист, нещатен свещеник на Луганската епархия на УПЦ. Преследван е заради антивоенната си позиция от окупационните власти на Руската федерация. След служението на български архиереи в Константинопол с патр. Вартоломей и архиереи от ПЦУ текстът на архим. Теогност е съвсем навременен за БПЦ. Можете да последвате о. Теогност в You Tube и Telegram.
В българската преса се активизира група, която изразява радикални московски църковни наративи относно съвместното служение на йерарси на БПЦ и ПЦУ (непризната от всички църкви) с Константинополския патриарх. И, на фона на истерично-ултимативния тон на общуване на Руската православна църква с другите църкви, наблюдаваме задълбочаващ се разкол в съзнанието на църковните маси поради неразбиране на базовите основи на учението за Църквата. Изобщо учредяването на ПЦУ стана тригер за църковната тълпа. Но всъщност историята с ПЦУ не е никаква новина! Защо има такава неадекватна реакция спрямо нея?
Колкото и да е странно, причината за тази реакция е масовото невежество на народа. Интернет-епохата не е увеличила обема на знанията сред основната маса потребители, но е превърнала повърхностните хора в амбициозни „всезнайковци“. Руската православна църква пък, използвайки своите ресурси (включително финансови, тъй като тя е една от най-богатите църкви в съвременното православие), превърна баналния случай с ПЦУ в „чудо невиждано“. И трябва да отдадем дължимото – предвид изключително ниското равнище на интелектуална култура в РПЦ – при повсеместното невежество на нейните клирици и йерарси, пастирите на тази църква, начело с патриарха, се оказаха превъзходни манипулатори. В това изкуство те нямат равни.
И така, нека разгледаме целия проблем в детайли. За удобство ще маркираме с едър шрифт раздел, обединен от тема или серия от въпроси, а в рамките на раздела ще отговаряме с тезиси, обозначени с букви или цифри.
ИСТОРИЯ НА ВЪПРОСА
Поради актуални исторически причини на територията на Украйна в началото на 90-те години на миналия век се образуваха няколко групи от самопровъзгласили се църковни автокефалии. Някои от тях имаха потвърдено ръкоположение, но бяха „лишени от сан поради причиняване на разкол“. Други изцяло имаха самосветски характер (т. е. в основата на тяхното движение е стоял самозванец, който никога не е имал свещен сан). Като цяло обаче това не е новина в православната общност, а по-скоро наша беда и наш позор. По някаква причина почти всички съществуващи днес поместни църкви са преминали през самопровъзгласяване и осъждане (с произнасяне на анатеми) от страна на кириархалната църква, от която са се „отделили“ автокефалистите. И точно за Българската църква този път е бил най-болезнен и най-дълъг – тя е била в църковна изолация в продължение на седемдесет и три години, а началото на автокефалния път е белязано от радикален национализъм и взаимно избиване между българи и гърци!
Социалните изследвания в Украйна показват, че мнозинството от православните християни там имат желание за своя автокефалия (въпреки неизчерпаемия поток от московска пропаганда, която твърди, че „автокефалията е смъртният грях на разкола“). Хората обаче биха искали да имат църква, признавана от целия православен свят. В тези условия (както и в контекста на започналия през 2014 г. конфликт между Руската федерация и Украйна) Константинополският патриарх реши да легитимира двете основни групи автокефалисти в Украйна – УПЦ-КП и УАПЦ, като покани и УПЦ-МП да се присъедини към обединението. Процесът на учредяване на ПЦУ беше извършен твърде прибързано и не бяха взети предвид два принципно важни фактора:
(1) В УАПЦ изобщо няма реална приемственост на хиротониите или по-точно някои от клириците и йерарсите я нямат поради това, че през 1989 г. основата на тази „йерархия“ е положена от самозванец, който не е имал никакви църковни степени – Виктор Чекалин (нарекъл себе си „архиепископ Викентий“). УАПЦ скри този проблем от Константинопол, който не проведе никакви сериозни разследвания.
(2) Не беше взета предвид финансовата зависимост на УПЦ-МП от руския и проруския бизнес в Украйна. В светските медии в Украйна и днес може да се прочете, че „църковна Москва е изсмуквала ресурси от Украйна“. Всъщност всичко беше точно обратното. За Руската православна църква Украинската православна църква е „имиджов проект“ и РПЦ не пестеше да плаща за своя имидж. Именно проруският бизнес в Украйна възстановяваше повечето от църквите и манастирите, които страната наследи след съветските гонения. Често руските олигарси правеха скъпи подаръци на украински архиереи, които, от своя страна, се отплащаха с „проруската“ си позиция по църковни и политически въпроси. Светогорската лавра, например, е „личен финансов проект“ на един от най-големите руски бизнесмени в Украйна – Нусенкес. Разбира се, епископатът на УПЦ разбираше, че ако напусне Московската патриаршия, ще загуби всякаква подкрепа от руския бизнес.
При по-обмислен и неприбързан подход и двата проблема можеха да бъдат решени. В частност, да се настоява меко за преръкополагането на архиереите от УАПЦ, а епископатът на УПЦ да влезе в кротки отношения с бизнеса на украинската диаспора, който и до ден днешен се контролира лично от митр. Филарет (Денисенко), без той да допуска никого там – нито ПЦУ, нито гърците!
Но ПЦУ вече е учредена! Как да се държим с представителите на тази църковна структура? И как в този случай да се отнасяме към УПЦ? Нали в сегашните известни на всички нас условия самата УПЦ на събора в Теофания на 27 май 2022 г. обяви своето „излизане от Руската православна църква – Московска патриаршия“. И макар формално да не е осъдена от РПЦ, „чисто външно“ действията ѝ приличат ли на самопровъзгласяване на автокефалия?
За да разберем всички тези въпроси, трябва ясно да вземем под внимание разликата между:
САКРАМЕНТАЛНО И АДМИНИСТРАТИВНО
Животът на Църквата, като исторически богочовешки организъм, се състои от две части, „несливаеми в едно и несмесващи се помежду си“ (на езика на Халкидон): Залогът на Църквата, нейният корен е дар на Духа в деня на Петдесетница. От този дар произтича апостолското приемство на свещенството. От този дар ние черпим вдъхновение за евангелско свидетелство.
Бидейки обаче и въплъщение на божествената идея в историческа плът, християнството съдържа и външни, временни, остаряващи и нуждаещи се от обновление елементи. Конкретните въпроси на църковната дисциплина, макар и имащи отношение към дара на Духа, остават исторически обусловени. Например: всеки християнин, който е чел Катехизиса, знае, че най-високата степен на свещенството не е патриархът, а епископът! Няма сан „патриарх“. Но тогава последният какъв е? – Дисциплинарният орган в Църквата. Това са исторически установени институти, които не се основават непосредствено на апостолското приемство, а са необходими изключително за регулиране на дисциплината в Църквата.
Какво е важно да разбере един обикновен вярващ? Че нарушенията в областта на църковната дисциплина не означават автоматично увреждане на сакраменталния живот. Най-простият пример е от съвсем близкото минало на БПЦ: при приснопаметния патр. Максим настъпи разколът на митр. Пимен. Последният се отдели от патриарха, беше осъден от официалните органи на БПЦ, но не призна осъждането и извършваше ръкоположения. При прекратяването на разкола всички „пименовци“ бяха приети в общение с БПЦ в сана, който са получили от Пимен „в разкола“. Защо това стана възможно? – Защото и Пимен, и Максим носят един и същ сан на апостолско свещенство – те са епископи. Свещенството не познава по-висока степен. А патриаршеството, бидейки дисциплинарна длъжност, създадена заради реда в Църквата, няма властта да отмени сакраменталния сан на епископа.
Това, което казахме, не означава, че всеки може свободно да игнорира органите на църковната дисциплина. В противен случай всички ще се потопим в дълбок хаос. Трябва обаче да имаме предвид и техния относителен и временен характер. За разлика от вечния дар на свещенството.
АВТОКЕФАЛИЯ И ПОЛИТИКА
I. Казват, че решението за автокефалия е политическо решение. Справедливостта обаче изисква да кажем, че не само положителното, но и отрицателното решение по този въпрос е политическо. Та нали единството на няколко църкви в границите на една поместна църква винаги първоначално се основава на държавно единство, т. е. на политическото. Затова и борбата срещу автокефалията не е религиозна борба, а същата тази политическа борба. Ако ПЦУ е „политически проект на Запада“, то УПЦ е „политически проект на Русия“.
II. Важно е да се помни, че исторически установените граници на днешните поместни църкви са и политически граници. Броят на сегашните поместни църкви (днес са петнадесет, но преди сто и петдесет години са били само пет) и техните териториални граници са обусловени исторически от случайни процеси. С други думи, тези граници не се основават на догматични истини. Няма такива догмати или канони, които строго да предписват, например, на сърбите и на българите да имат собствена автокефалия, а на беларусите и на украинците да се задоволяват със статута на автономия в рамките на РПЦ.
III. Важно е също така да се отчете фактът, че и до днес няма единен общопризнат каноничен ред за предоставяне на автокефалия! Главите на сегашните православни църкви дори не са достигнали до пълно съгласие за това кой да дава автокефалия – Константинопол или „църквата-майка“? И всички настоящи препратки към „каноните“ са „съвременно тълкувание на по-древно тълкувание“. В каноните, с които разполагаме, процедурата по предоставяне на автокефалия не е ясно разписана, нито е дадена ясна дефиниция на „смисловото съдържание“ на този термин.
IV. И щом това е политическа борба и щом процесът на автокефалия не се регулира от канони, тогава не може да има осъждане за тези, които са поели по пътя на автокефалията. Не може да се съди при липса на закон! Щом няма закон, значи няма и престъпление. Ето защо от религиозна гледна точка както привържениците, така и противниците на автокефалията остават пълноценни членове на Църквата, тъй като това не е борба заради нещо, имащо отношение към вероучението.
V. За обикновените вярващи, които сега активно се самовъвличат в тези скандали, е важно да помнят една проста истина: всички тези въпроси с юрисдикцията на църквите се отнасят към сферата на администрирането и по същество са в изключителната компетенция на епископата и презвитериума. Разбирам, че в демократично ориентираните църкви в Европа миряните възприемат болезнено виковете на духовенството. Точно това обаче са каноните, за чиито радетели се смятат нашите миряни! И ще припомним, че св. Серафим (Соболев), който се почита много от българите, се е отнасял радикално негативно към предоставянето на право на глас на миряните по въпросите на църковното устройство, каноничните граници на църквите и др. (Виж: Архиепископ Серафим (Соболев) о принципах церковного управления, Храм свт. Николая Мирликийского – podvorie-sofia.bg)
КАК ДА СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ „ЛИШЕНИТЕ ОТ САН“ КЛИРИЦИ И ЕПИСКОПИ?
Един от проблемите, с който обичат да парадират, е, че лидерите на църковната група на УПЦ-КП – Филарет (Денисенко) и неговите съмишленици – бяха лишени от свещен сан на Църковния съборен съд на РПЦ-МП („за неподобаващо на сана поведение“), а след това бяха и анатемосани (вече „за изпадане в разкол“). Московските наративи прокарват гледната точка за „безблагодатността“ на всички литургични действия, извършени от лишените от сан. В действителност обаче това далеч не е така.
I. „Лишаването от сан“ не е тайнство, докато хиротонията е тайнство. Веднага възниква закономерният въпрос: как едно не-тайнство може да зачеркне Тайнството? „Лишаването от сан“ е чисто административен акт, изключващ човека от външната структура на Църквата, но незаличаващ от него „неизличимия залог на Духа“.
II. Поради несакраменталния характер на „лишаването от сан“ и самите „лишени от сан“ на вселенските събори и ръкоположените от тях (след тяхното „низвержение“) същите вселенски събори определят да бъдат приети в съществуващия им сан (виж Правило 95 на Трулския събор) – само чрез писмен отказ от причините, станали основа за тяхното осъждане. И ако в историята на Църквата е имало случаи, когато група лица, водеща своето начало от „лишени от сан“, отново са били кръщавани или ръкополагани, това е резултат от богословското невежество на йерархията. Такова поведение само по себе си не е канонично оправдано.
III. Един от най-сериозните разколи в древността е донатисткият разкол в Северна Африка, продължил почти сто и петдесет години. Донатистите идват от група лица, които са били осъдени на „лишаване от сан“ по редица богословски въпроси. Когато обаче след сто и петдесет години дошло времето за обединение, никой в официалната църква не се усъмнил в действителността на донатисткото свещенство. Това е въпреки факта, че всички те произлизат от група „лишени от сан“ разколнически епископи преди сто и петдесет години. Цялата тази група е била приета в общение с пълнотата на Църквата „в сегашния ѝ сан“.
IV. Ако обаче Църквата признава достойнството на сана (поради неговата незаличимост) в осъдени и анатемосани църковни структури, които имат сериозни различия по вероучителните въпроси, тогава с каква съвест ще представим като „невиждано зло“ такива малки автокефалистки движения като украинското (или наскоро излекуваното северномакедонско), ако в тези движения не се засягат никакви основи на вероучението, а спорът се отнася само до границите на юрисдикцията на един или друг йерарх върху една или друга територия? В края на краищата, ако се вгледаме по-внимателно, виждаме спор между амбициозни йерарси за основата на тяхната юрисдикция. И всяка страна излага в своя полза свои исторически доводи и аргументи, което лишава от безусловност аргументите както на едната, така и на другата страна.
V. И най-важното за българите е да не забравят собствената си история. Българската църква три пъти е обявявала автокефалия – и всеки път чрез радикален разрив с църквата-майка на Византия. Последната – действаща в момента – автокефалия също е възникнала чрез „разкол“ под натиска именно на светската власт. Константинополският патриарх преобразува българските епархии в екзархия (1870 г.), а Екзархията провъзгласява пълната си независимост. „На заседание на Синода на Константинополската патриаршия на 13-15 май 1872 г. екзарх Антим Първи е лишен от сан и низвергнат, митрополитите Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански са отлъчени от Църквата, Макариополски епископ Иларион е предаден на вечна анатема; всички архиереи, клирици и миряни на Екзархията са подложени на църковни наказания. От 29 август до 17 септември 1872 г. в Константинопол се състои събор с участието на йерарсите на Константинополската патриаршия (включително и бившите патриарси Григорий Шести и Йоаким Втори), патриарсите Александрийски Софроний, Антиохийски Йеротей и Йерусалимски Кирил, Кипърският архиепископ Софроний, както и двадесет и петима епископи и няколко архимандрити (включително представители на Църквата на Гърция). Действията на българите са осъдени като основаващи се на началата на филетизма (племенните различия). Всички „приемащи филетизма“ са провъзгласени за чужди на Църквата схизматици (16 септември)“ [Православна енциклопедия, т. 5 – Българска православна църква]. И така, всички лидери на българската автокефалия са били лишени от сан и дори са били анатемосани! В това състояние БПЦ пребивава до 19 февруари 1945 г., когато е подписан „Протокол за ликвидирането на съществуващата от години аномалия в тялото на Светата Православна Църква…“. На 22 февруари Вселенската патриаршия издава томос, който гласи: „Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Светата Църква в България и я определяме като Света Православна Автокефална Българска Църква и от този момент я признаваме за наша духовна сестра, която се управлява и извършва своите дела независимо и автокефално, съгласно установленията и суверенните права“. Забележете! С един щрих на перото вие, българите, се превърнахте от „проклети схизматици” във „възлюбени в Христа братя“. Никой обаче не посмя дори да се захване нито за „покаяние за греха на разкола“, нито за „преръкополагане“ на тези, които идват от йерархия, „лишена от сан и анатемосана“ през далечната 1872 г.
КАКВО Е РАЗКОЛ?
Различни кресльовци в тълпата обичат да парадират с този етикет! Междувременно, ако следваме Правило 1 на св. Василий Велики, тогава повечето от това, което квалифицираме като „разкол“, не е разкол. Светецът разделя всички групи, които нямат пълнотата на църковното общение, в три сектора:
(1) Той нарича ерес само онези движения, в които формулата на Кръщението е изкривена. Това, което днес всъщност смятаме за „иноверчество“ (маркионизъм, манихейство), той нарича ерес.
(2) Светецът нарича разкол всичко, което има вярната формула на Кръщението в името на Троицата, но се различава в редица богословски тълкувания както на самата тази формула, така и на други вероучителни формули. Поради тази причина арианите, според него, не са еретици, а разколници: те приемат Кръщението в името на Троицата, но „тълкуват невярно“. Той нарича и донатизма разкол – поради факта, че те имат „друго учение за покаянието“.
(3) Той обаче нарича всички останали разделения (по дисциплинарни, юрисдикционни въпроси или поради морални претенции към йерархията) „непозволено сборище“.
Няма да навлизаме в подробности в неговото учение за ереста и разкола, но важното е какво настоява той: ако някой е бил осъден за някаква вина – като Филарет (Денисенко), – но не е признал присъдата и не е спрял да служи, организирайки своя собствена църковна структура (наричана „непозволено сборище“), ръкополагайки свещеници и епископи там, тогава той и всички ръкоположени от него там при обединяването да бъдат приети в сана, който са получили там.
С други думи, светителят има разбиране, че не всеки, който е отделен от пълнотата на общение с Църквата, е отдалечен от нея на еднакво далечно разстояние. Още за разколите той казва, че те „не са чужди на Църквата“, а „непозволените сборища“ стоят много близо.
За тези, които се интересуват от този въпрос по-задълбочено, препоръчваме две добри исторически изследвания:
(а) Βασίλειος (Κοσμάς Ἀστερίου), αρχιεπισκ. ‘Αγχιαλου. νυν δε Σμυρνης. Πραγματεια περί του κύρους χειροτονίας κληρικών υπό επισκόπου καθηρημένου ή σχισματικού χειροτονηθέντων (απεφάνθη θετικά). – ‘Εν Σμυρνη, 1887 – на адрес: https://www.ec-patr.org (22.03.2019 г.).
(б) Γρηγόριος, μητροπολίτης Χίου. Περί ενώσεως των Αρμενίων μετά της Ανατολικής Ορθοδόξου Εκκλησίας. Εν Κωνσταντινουπόλει εκ του Τυπογραφείου Αντωνίου Κορομηλά, 1871 – на адрес: https://anemi.lib.uoc.gr/metadata/8/7/e/metadata-212-0000084.tkl (pdf).
КОЙ ИМА ПРАВО ДА ОПРЕДЕЛЯ КАНОНИЧНОСТТА ИЛИ НЕКАНОНИЧНОСТТА НА ЦЪРКОВНИЯ СТАТУТ И КАК ТОВА ВЛИЯЕ ВЪРХУ САКРАМЕНТАЛНИЯ ЖИВОТ НА ЦЪРКВАТА?
От всичко казано по-горе внимателният читател вече ще направи извода, че каноническите въпроси в редица случаи остават нерешени в съвременното православие. Повечето църкви обаче по общо съгласие признават определена роля на Константинополския патриарх като център на църковното единство. Само че критиците на този център на църковното единство също имат своя истина: според каноните (Правило 3 на Втория вселенски събор и Правило 28 на Четвъртия вселенски събор) Константинопол получава своето първенство поради статута си на столица в християнската империя, като първенството му се е разпростирало само върху имперските диоцези и епархии. Истанбул обаче отдавна вече не е столица на християнска империя. И Москва обаче, оправдавайки юрисдикцията си над Украйна с документи от 1680-те години, премълчава, че това право ѝ е предоставено поради факта, че по онова време тя се е смятала за приемница на византийските василевси, а Киев е станал част от нейното царство. Сега нито Москва е християнска империя, нито Украйна е една от областите или републиките на Руската федерация.
В същото време обаче, въпреки всички нюанси, мнозинството от църквите признават особените предимства на Константинопол при формирането на принципите на църковното единство и общение и не одобряват ултимативно-истеричния тон на РПЦ-МП по украинския въпрос.
ПЦУ И УПЦ: ДВЕ ЦЪРКВИ НА ЕДНА ТЕРИТОРИЯ. ОПИТЪТ НА ПЦА
Ако теоретично се съгласим да признаем ПЦУ, тогава какво ще стане с УПЦ? И изобщо какъв е нейният „канонически статут“?
По-горе вече отбелязахме, че много юридически (те също са и канонически) проблеми в съвременното православие остават нерешени. И имаме примери, когато, първо, мнението на дадена църква за себе си се различава от мнението на другите църкви за нея, и, второ – същите тези „други църкви“ имат различно отношение към една и съща църква.
Най-яркият съвременен пример е Православната църква в Америка. В „собствените си очи“ тя е автокефална. От позицията на Константинопол обаче това е църква на руската диаспора, равна по права с екзархиите на другите диаспори (румънци, сърби, гърци и др.) в Америка. С други думи, за Константинопол ПЦА е само екзархия на РПЦ-МП. Поместните църкви обаче, известни като сателити на Москва (Грузинската, Българската, Полската, на Чешките земи и Словакия), въпреки това я отбелязват в своите диптиси, т. е. смятат я за автокефална, въпреки непризнаването от страна на Константинопол.
В резултат от това виждаме две прости истини:
(1) Две или повече църкви могат да съществуват съвместно на една и съща територия (претендирайки за статут на поместна), признавайки взаимно пълнотата на светотайнствения живот, но оценявайки по различен начин юридическия статут една на друга.
(2) Конфликтът между две течения в украинското православие не е първият (и вероятно няма да бъде и последният) в историята на православието.
Необходимо е да се направи така, че епископите и техните паства, принадлежащи към различни клонове на украинското православие, да признават един-другиго за братя и сестри и да имат евхаристийно общение.
ДОПУСТИМО ЛИ Е ОФИЦИАЛНОТО ПРИЗНАВАНЕ НА ПЦУ?
От всичко казано до тук възниква един вече прозвучал въпрос. Сигурно нямам право да давам препоръки на Синода на БПЦ. Ако обаче Синодът реши да приеме ПЦУ в официално общение, смятам за необходимо да се поставят две искания:
(а) Да се реши проблемът с апостолското приемство на онази част от ПЦУ, която е приета от УАПЦ. Това трябва да бъде направено открито и официално.
(б) Да се прекрати „изземането“ на имуществото на УПЦ.
Горещо бих препоръчал на самите йерарси на ПЦУ и УПЦ да влязат в евхаристийно общение помежду си възможно най-скоро, оставяйки решаването на всички административни въпроси за времето след войната.
––––––
* Източник: АРХИМАНДРИТ ФЕОГНОСТ (ПУШКОВ): БОЛГАРСКАЯ ЦЕРКОВЬ МЕЖДУ ПЦУ, УПЦ И КОНСТАНТИНОПОЛЕМ (mir-vsem.info)
