Християнство.бг
Струмишки митрополит Наум
Вярвам, че за всеки нормален православен човек е ясно, че според външните, видими критерии, нашето взаимно християнско общение и единство се основават на една и съща православна вяра, и на едно и също апостолско приемство, от светата Петдесетница до наши дни, потвърдено чрез пряко или косвено общение в тайнствата – чрез съслужението и взаимното поменаване на светата литургия. С други думи, нашата взаимна християнска общност и единство се основават на нашето общение и единство с Отца и Сина и Светия Дух. Който отпадне от православната вяра, или който отпадне от апостолското приемство, отпада както от църковното единство, така и от светотайнственото общение; такъв ще отпадне и от Единия Бог. Не бива да съществува никакъв държавен, национален, политически или какъвто и да е друг интерес, поради който това единство и общение да бъдат нарушени или прекъснати. Не трябва да има нищо по-важно от църковното единство и общение. Не можем да служим на двама господари – и на Бога, и на дявола.
Нашето църковно единство и общение се основават на общението и единството с Бога – Светата Троица, и следователно са преди всичко общение и единство с Бога. В такъв случай, разбира се, трябва да има и вътрешен критерий за това единство и общение, и той е дарът на умно-сърдечната молитва. Така че, човеците могат видимо да отделят някого от църковната общност – отделна личност или цяла поместна църква, поради някакви свои национални или църковно-политически интереси, но не могат да отделят никого от Бога. Ето защо може да се случи така, че формално-административно, някой да бъде отделен от църковната общност, а в сърцето му Светият Дух с неизразими въздишки „Авва, Отче“, да се моли за онези, които са го отхвърлили от общността. Това е преживяване, което онези, които са израснали в канонично признати поместни църкви, не могат да имат. Какво да се прави – всяка ситуация има своите недостатъци, но и предимства, т.е. блаженства.
Светите събори и светите канони на Църквата също са инструменти за поддържане и подхранване на църковното единство. Те не са оръжия за взаимна война. Един специален и много важен инструмент за поддържане и защита на църковното единство, а понякога и за изцеление на дългогодишните рани на Тялото на Църквата, е Първенството на честта в Него – особено когато няма условия за свикване на Вселенски събор.
Следователно, Първенството на честта на Вселенския патриарх трябва да бъде защитавано от всеки един от нас!
Не защото го харесваме и сме му близки или не сме, а защото по този начин защитаваме единството на Едната, Света, Съборна (Вселенска) и Апостолска Църква. Винаги трябва да се знае кой е пръв по чест както във Вселенската църква, така и във всяка една поместна църква. Ако се премахне – дори само мислено – Първенството на честта, тогава автоматично и единството ще се разпадне – както между отделните поместни църкви, така и вътре във всяка една от тях. Затова всеки църковен глава трябва да защитава Първенството на честта, защото по този начин той запазва и единството на своята собствена поместна църква.
Първенството на честта е атакувано само от онези, които го възприемат като „първенство на властта“. Първенството на властта е едно малко изкушение за всеки църковен глава, който има Първенство на честта вътре в своята поместна църква – да избира „свои“ епископи, да прилага „свои“ политики, да осигурява „своята“ позиция. Никой обаче не може да наложи и да практикува такова “първенство на властта” извън своята поместна църква, дори и Вселенският патриарх. Предоставянето на автокефалия все още не е знак, че някой страда от „първенство на властта“. Понякога се предоставя и временна, условна автокефалия, докато се разрешат някои спорни ситуации. Атаката срещу Първенството на честта причинява разделения в Църквата, както и вземането на страна в такъв спор. Никой не бива да си позволява да попада в такова демонично изкушение като „вземането на страна“ – при някои временни разделения, особено православния епископ. Защото, ако повечето епископи попаднат в такъв демоничен капан, разколът ще бъде неизбежен. Вземането на страна е основна характеристика на обладаните от демони. Нарушаването на църковното единство и общението с Бога е основната цел на демоните – то е действие, което ги определя да бъдат вечно такива – паднали ангели. От друга страна, борбата за укрепване на църковното единство привлича всички дарове на Светия Дух.
Следователно, вместо да търсим разкола извън себе си или да го произвеждаме с цел задоволяване на политическите си интереси, е по-добре да го търсим и преодоляваме вътре в себе си. По-добре е да преодолеем разкола между нашия ум и благодатта на Кръщението в собственото ни сърце – търсейки дара на умно-сърдечната молитва. Преодоляването на вътрешния разкол ще ни отвори хоризонта на „Първенството по авторитет“ и тогава никакво друго първенство няма да ни интересува. За жалост, колкото по-малко вътрешно съответствие имаме на свещените чинове, които заемаме, толкова повече ни се иска да установяваме контрол в Църквата. А контролът е пристрастяване, което свързва самите нас – чрез изпълняване волята на дявола, и предизвиква съпротива в Църквата. Нека не стигаме дотам Бог да се намеси и да регулира тези конфликти – никак няма да ни бъде забавно тогава! По-добре е да се смирим и да се покаем… Съзнавам, че призваните да прочетат това няма да харесат написаното. Защото никой не иска да се съобразява с критерии, които разкриват собствените му слабости.
Но помнете: в рамките на Едната, Света, Съборна (Вселенска) и Апостолска Църква, на даден административен акт не трябва и не може да се отговаря със светотайнствен! Например: някой провъзгласява своята неканонична автокефалия или носи не знам какво име, а друг – в отговор на това, нарушава евхаристийното единство с него. Когато някой провъзгласява автокефалия, този, който не е съгласен, просто няма да го признае или няма официално да го нарича с името, с което не е съгласен; което означава, че на административен акт се отговаря с административен акт, но в никакъв случай с нарушаване на евхаристийното единство! Никой, освен някой малоумен или обладан от демоните, не би отрязал част от тялото си заради някаква малка и лечима рана, която така или иначе може да бъде излекувана само в общение с цялото тяло. Църквата не е просто човешка организация, а Богочовешко тяло; ако човек така лесно отхвърля ближния си, то Бог -–не. Затова да внимаваме да не се окажем противници на Бога!
Превод: архим. Никанор
