Атанас Димитров – АтаДим
Свещ. Ивайло Борисов
И звънкат римите в припряност кратка.
И аз разбирам говора им тих,
и ляга в белоснежната тетрадка
от нечий глас подсказаният стих.
Анна Ахматова[1]
От собствен опит знаем каква е природата на вдъхновението. Това състояние, което ни обхваща понякога, е наистина неземно. И появата му е истинско свидетелство, оборващо твърденията на тези, които казват, че светът е само материален. Ако беше така, как бихме могли да си обясним този творчески порив на душата ни, това чувство за безкрайност, надмогващо тленното?
Вдъхновеното чувство е обхващало сърцата и на редица библейски личности. Благодарение на него те са могли да се докоснат до Възвишеното, до Бога.
Спомнете си например за св. цар Давид – какво казал Спасителят на фарисеите, които Го изкушавали и не Го признавали за Бог, а смятали, че е син Давидов? Евангелист Матей предава думите Му: „Казва им: как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки: „рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“? И тъй, ако Давид Го нарича Господ, как тогава Той му е син?“ (Мат. 22: 43-45).
Виждате ли, цар Давид е нарекъл Христос, Сина Човешки, Господ не инак, а по вдъхновение.
Нека се пренесем десет века след времето на царя, оставил ни чудните си псалми.
Св. Богородица и праведният Йосиф занесли малкия Иисус в храма, „за да Го представят пред Господа“ (Лук. 2:22). Както знаем, това е денят, в който празнуваме светлия празник Сретение Господне. А Срещата, за която става дума в този ден, е между стареца Симеон и прегърнатия от него дългоочакван Богомладенец. Симеон вече могъл спокойно да умре – видял е с очите си Христос в плът. Но, забележете, в евангелието е казано, че старецът е дошъл в храма „по вдъхновение“ (срв. Лук. 2: 27). Вдъхновението е вратата към важната среща на човека с Богочовека.
Не е ли така и днес?
Нима, за да срещнем Господа, да Го признаем за Начало на всичко, за Алфата и Омегата (срв. Откр. 22:13), не ни е нужно вдъхновение? Разбира се, че да. И днес вдъхновението, това Божие нашепване, води човека. То му дава крилете на вярата, с които да се понесе над житейската сивота.
Двама души, описани в Библията, на които Бог се открива по вдъхновение – и двамата са пророци (да не забравяме, че св. Симеон пророкува както за Христос, Който ще стане предмет на противоречия, така и за страданията на св. Богородица, която ще види Сина си разпнат и убит), и двамата са праведни, и двамата са с отворени духовни очи. Нищо, че ги делят, както споменахме, цели десет столетия.
Тук е мястото да споменем, че не винаги това, което е видимо, е правилно осмисляно. Може да виждаме нещо с физическите си очи, да присъстваме на някакво събитие, а да не схванем смисъла му. Какво имам предвид ли?
Св. цар Давид пророкувал за Христос като за Господ по вдъхновение, без да Го е видял с физическите си очи. Симеон разпознал Христос в образа на малкото дете, без да е търсел някакъв особен белег в Него. Вдъхновението му го открило. „Безкрайно ме вълнува – пише писателката Теодора Димова, – потриса ме мигът, в който нещо е трепнало в цялото същество на стареца Симеон. Той веднага е разбрал, че Господ е влязъл в храма. Веднага е усетил Неговото присъствие.“[2]
А какво се случва в срещите на Христос с книжниците и фарисеите? Те Го виждали с очите си, присъствали на чудесата Му, но не Го познали.
Липсвало им Божието вдъхновение, защото били затворили умовете и сърцата си.
Да си припомним и срещата между Иисус и Пилат, който не могъл да познае пред очите си Въплътения отговор на своя въпрос: що е истина? (срв. Иоан.18:33-38). Защото както казва поетът Майкъл Едуардс: „Истината дори не е в това, че Бог съществува, че е сътворил света, че е проводил Сина Си да ни помогне, че Иисус е умрял и възкръснал заради нашето спасение – макар да е точно това и всичко това да е напълно вярно. Истината е Иисус като Син Божий.“[3]
Божието вдъхновение е в основата и на Книгата на книгите – св. Библия. Ненапразно тя е наречена Боговдъхновена. „Всичкото Писание – пише апостол Павел – е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата“ (2 Тим. 3:16).
А нима във великите произведения на изкуството не разпознаваме вдъхновението, осенило техните автори?
Може ли само и единствено с човешка сила да се родят шедьоври като иконите на преподобни Андрей Рубльов, картините на Тициан и музиката на Бах? Възможно ли е човешката плът, без в нея да просветва вечното, да заснеме киноплатна като тези на Тарковски или да достигне такива поетични върхове, откриваеми в творчеството на Р. М. Рилке и Борис Пастернак?
Разбира се, когато говорим за човешко дело, което не е обвързано пряко с Бога, какъвто е случаят с библейските повествования, винаги трябва да имаме едно на ум. Защото „е опасно един християнски поет да вярва, че е вдъхновен, наричайки вдъхновение своята екзалтация или лекотата, с която композира поемата си и кара да зазвучи музиката на неговия собствен език. Все пак той не възпроизвежда Писанието.“[4]
А нима човекът не е създаден по вдъхновение? Разбира се, човекът е вдъхновено, даже бихме казали, най-вдъхновеното творение на Бога – „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа.“ (Бит. 2:7).
Коренът на думата „вдъхновение“ е дъх. Дъхът, жизненото дихание се дава от Твореца. Каквито и опити да правят хората, ако разчитат само на себе си, няма да могат да положат това жизнено начало. Така е и днес – всеки един човек, идващ на света, получава жизненото си дихание от Твореца.
Оприличим ли земния живот на пръстта, от която бил създаден Адам, би трябвало ние, християните, с нашите постъпки и мисли да придадем дух на това земно измерение, да бъдем негово въздигане и вдъхновено състояние. Ще е радостно, ако вдъхновението не напуска нашите сърца. Те, сърцата, имат нужда от него. Както и от Този, към Когото то главно води.
–––––––––––––––––––––––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 2 (52), година XI, април 2025 г.
[1] Из стихотворението на А. Ахматова „Творчество“ (превод: Иван Николов).
[2] Димова, Т. Сретение. www. kultura.bg, 31.01.2023 г.
[3] Едуардс, М. Несвоевременно християнство. Как да чуем Библията, С.: Комунитас, 2023, с. 182.
[4] Пак там, с. 131.