Меню Затваряне

Великопостната молитва. Безделието и унинието

Прот. Александър Шмеман

Великопостната молитва на св. Ефрем Сириец*

За преобладаващото мнозинство от вярващите хора Великият пост представлява преди всичко кратката молитва, известна с името на Ефрем Сириец, един от източните християнски учители от IV век от нашата ера. Тази молитва се повтаря в края на всяко великопостно богослужение, вярващите я четат у дома, в частната си молитва. За нея може да се каже, че тя по-добре от всичко, по-просто и по-кратко от всичко изразява смисъла и духа на това, което християните от столетия наричат Велик пост.

Ето и текста на тази молитва:

„Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Да, Господи Царю, дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си, защото си благословен во веки веков. Амин!“

Стари думи. Древни славянски форми. Да се опитаме обаче да проникнем през пласта на древността, да се опитаме да стигнем до смисъла и до същността. Та нали преди 50-60 години учените специалисти се научиха как да снемат пластовете от прах и сажди по древните руски икони. И това, което изглеждаше тъмно – толкова тъмно, че знаменитият руски писател Розанов дори нарече книгата си за православието Тъмният лик – изведнъж засия и пламна в такива поразителни цветове, в такава радост и такава светлина, че цялата ни представа не само за иконите, но и за самия духовен стил и тон на православието, на цялата древна руска религиозност трябваше да претърпи коренна промяна. „Празник на цветовете“ – така беше определен този стил.

Същото може и трябва да се направи не само с иконите, но и с други основни изрази на вярата и религията. Враговете искат да я пратят в музея, да я отъждествят в съзнанието на хората с древността, с отживели идеи и чувства, да покажат нейната ненужност. Така ли е обаче? Да се върнем обратно при молитвата на Ефрем Сириец. Да се заслушаме в тази най-обикновена молба на човека, изведнъж осъзнал неправдата в живота си и това, че тази неправда се състои в „дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие“. Ето го първото: „не ми давай“, огради ме, защити ме, избави ме. Но от какво? От такива на пръв поглед обикновени недостатъци, от такива – ще каже някой – дреболии. Дух на безделие. Но какво – ще каже съвременният човек – безделие у нас, когато всеки изнемогва от работа, когато ритъмът и темповете на живота само се ускоряват, когато безделието съвсем не е много и ни се струва, че на нас всъщност нищо не ни е нужно така, както безделието. Думата „безделие“ обаче съвсем не означава това – тук не става дума за физически отдих[1].

Преди всичко думата „празен“ означава пуст. Избави ме, тоест от духа на пустотата. И ето че веднага ни е посочена най-страшната болест на човешкия дух – пустотата. Да, ние работим, ние бързаме, суетим се буквално ден и нощ, но в какво се състои същността, къде е смисълът на цялото това бързане и на цялата тази суета? Не се ли случва така, че ние изведнъж, на минута сякаш, се спираме и ето – около нас е тишина и толкова ясна ни става пустотата и безсмислицата в нашия живот. Има един страшен по правдивостта и простотата си стих на поета: „Животът бе – и отлетя“[2].

И може би затова и заглушаваме себе си с работата, може би в целия свят и около нас е такъв шум и грохот, защото всички искат да скрият от себе си и от другите тази бездънна пустота. В името на какво обаче? Къде? Защо? „Животът бе – и отлетя…“ И ето че вглъбявайки се в себе си и вглеждайки се в този – толкова кратък – дар на живота, ние молим Бога да ни спаси и защити, да ни избави от първичните основи на всяко зло: пустотата, безмислицата, страшната опустошеност на душата, в която така често пребиваваме…

„Дух на безделие, униние…“. След празнотата и пустотата, като техен неизбежен резултат, следва унинието. И защо всички учители в духовния живот, всички мъдреци, замисляли се върху природата на човешкия дух и съзнание, винаги са смятали за най-страшен грях и най-непоправимо зло в човека точно унинието? Какво е това унинието? Нима на всеки от нас не му е познат този странен упадък на душевната енергия, тази с нищо необяснима тъга, която внезапно пронизва всичко около себе си и най-сияйният и лъчезарен ден се превръща в ненужен, пуст, безполезен? Тогава ние казваме: „ръцете се отпускат…“. В душата се възцарява сумракът. Именно това е унинието. Добре е, ако се сепнем навреме, ако съберем сили. Просто да го заглушим това униние с каквото ни попадне – работа, алкохол, все едно какво… То обаче ще се върне, то винаги е някъде тук, изчаква удобния момент, дебне от ъгъла. То ще си върне, защото всеки човек някъде дълбоко, в най-съкровеното ъгълче на душата си знае, макар и да го крие от себе си – животът, завършващ със смърт е безсмислен. „Ний все питаме и питаме – е писал Хайне, – докато ни гърлото затъкне бучка пръст. Ала нима това е отговор?“ И когато това наше знание си пробие път навън, сред шума и суетата на живота, каква безсмислица изглежда всичко около нас, каква именно суета – ненужна и безплодна. И отвсякъде звучи тази молба: избави ни от унинието. И това не е безпомощност, не е страх, както си мислят враговете на религията. Това е единственото достойно нещо за човека – да погледне това униние право в очите, да не се крие от него, но да търси неговото преодоляване…

„Дух на безделие, униние, властолюбие…“ сега молитвата преминава в друга плоскост на човешкото съществуване, към другия „ключ“ на неговата трагичност. Властолюбието не е просто любов към властта, към началстването над другите. В такъв изчистен вид властолюбието се среща може би не толкова често. В другата си обаче далеч по-дълбока форма то е свойствено на всеки от нас и е източник на страшна неправда в човешкия живот. Властолюбието – това е отнасянето към другия човек от гледна точка на неговото използване. Това е, с други думи, вътрешно подчиняване на всички и на всичко на себе си, разглеждане на всички и всичко от гледната точка на собствената полза, на собствените интереси, на мен самия – като висша и единствена ценност.

Следва втора част „Празнословието“

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.


* Текстът е от главата Великопостната молитва на св. Ефрем Сириец. Заглавието е на редакцията.

[1] В църковнославянския текст на молитвата е употребена думата праздност (гр. αργία) – леност, безпечност (бел. прев.).

[2] Из стихотворението на Александър Блок Весенний день прошел без дела (1909 г.): „И стало беспощадно ясно: / Жизнь прошумела и ушла“ (бел. прев.).

Posted in Беседи, Проповед

Подобни: