Меню Затваряне

Доц. Венцислав Каравълчев за войната, патриотизма, пропагандата и историческата памет на българите

Интервю на Васил Василев с доц. д-р Венцислав Каравълчев за Фактор.бг

– Д-р Каравълчев, какво се случва в Украйна, получава се разнопосочна информация от двата фронта за това, кой напредва и кой губи?

– Жалко за хората, които мислят, че от една война се печели. Като християнин, освен загуба и за двете страни, печалба никаква не виждам, но това е въпрос на мироглед. Източният блок някога издигаше лозунги за мир, а сега тези, които непрекъснато се „бориха“ за мир, минаха от другата страна. За мен победители не може да има, защото виждаме, колкото и да са преекспонирани цифрите, че десетки, а може би и стотици хиляди са убити. След Втората световна война процентът на жените в Съветския съюз е много по-голям от този на мъжете. Балансът започна да се връща, но за това беше нужен половин век. След тази война в Украйна, в която умират изключително много хора, не се знае колко време ще трябва на двете държави да балансират населението си. Не мога да търся оправдание за това кръвопролитие. Тази война е безумие, сатанински пир над самозабравилото се човечество и неговите водачи.

Не е важно кой в момента напредва и кой губи на бойното поле – за Украйна тази трагична война има характер и на национално-утвърждаваща, а разграничителните линии с Русия са прокарани завинаги. Тя никога няма да бъде част от „Светата Рус“ и това е голямата стратегическа загуба на страната-агресор, т. е. на Русия.
Украинците воюват за свободата си и за правото си да бъдат себе си, а историята оценява винаги положително тази борба. Но като християнин знам, че болката и омразата, породени от тази война, ще останат дълго време основен проблем за украинското общество. На руснаците пък им предстои катарзис – покаяние на християнски език – в противен случай ги очаква светлото бъдеще на Северна Корея.

– В България и Румен Радев, и Корнелия Нинова говорят за мирен изход на войната. Възможен ли е подобен „сценарий“? 

– Да, мир трябва да бъде постигнат, но смея да твърдя, че мирът, за който тези политици говорят, не е „мир чрез дипломация“. Такава кървава война през 21 век е ужасен шамар за световната дипломация, безспорен провал. Разбира се, че трябва да се търси път към мира, но не по начина, по който Румен Радев се явява като „миротворец“. Почитателите на Русия твърде лукаво говорят за предоставянето на военна помощ за Украйна като за „разпалване на конфликта“. Не трябвало да даваме оръжия за Украйна. Защо? За да може Русия да победи и „руснаците да се успокоят“? Разбираемо е, че това няма да бъде мир, справедлив мир, а наложен от руснаците диктат. Подобен „мир“ може да се окаже прелюдия към още по-голяма война, както ни учи историята за началото на Втората световна.

До преговори рано или късно ще се стигне. Според мен колкото по-бързо стане това, толкова е по-добре, защото всеки ден загиват невинни хора. Рано или късно ще се седне на масата за преговорите, но е важно как те ще се случат. Ако бъде откъсната 1/3 от територията на Украйна, мирът ще бъде постигнат с огромна несправедливост. Тогава огънят на войната ще бъде потушен, но само временно и, както казах, в един следващ момент нещата отново ще ескалират.

– Държи ли се адекватно България в ситуацията?

– България отдавна не е онази велика сила, каквато е била в миналото, а и вече не живеем в Средновековието, за да решаваме нещата с оръжие. След кървавия 20 век в Европа всички смятахме, че проблемите между държавите вече е изключено да се решават с оръжие и убийства, с присъединяване на територии… Днес псевдопатриоти и политици-популисти размахват картата на национализма, за да печелят електорат. Опитват се да възродят национална обида от различни трагични събития от миналото ни като наложения ни несправедлив мир по време на Берлинския конгрес, Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световни войни.

Картата на национализма обаче е бита, всяко нещо е живо в своето време. Днес подобни приказки само  разбунват духовете, тровят атмосферата и насаждат омраза към хората, с които граничим, а и между нас самите. Историята се използва, за да се „възпитава“ омраза към съседите. Така се стига до манипулиране на фактите, жертва се историческата обективност, хвърля се прах в очите на обществото. Гръмки празни приказки карат народа да им вярва и мрази. За съжаление, национализмът на Балканите може би ще бъде преодолян след още сто години.

Какво различава национализма от патриотизма? Национализмът съществува чрез омразата към другите, а патриотизмът – чрез любов към своите. А като християнин бих добавил, че ние, като народ с над хилядагодишна християнска история, сме призовани от Христос да проявяваме любов дори към враговете си… Нека обаче да си говорим честно – ние, българите, мразим всички свои съседи. Вярно е, че имаме много отнети територии, изселено население, но това е история – омразата не може да бъде движеща сила през 21 век. Не можем да искаме днес идеалът ни да бъде Сан-Стефанска България и да мечтаем за България като при Иван Асен, Крум или Симеон. Това е анахронизъм, днес просперитетът на една държава не се дължи на големината на територията ѝ.

– Вие споменахте за дипломацията. В какви размери се простира дългата ръка на Кремъл в този ресор у нас?

– Още през 1989 г. нашата демокрация беше заложник на модела да се управлява от хора от ДС и техните наследници. Това беше общо за посткомунистическото пространство. Не е нужно човек да се взира и да търси дългата ръка на Москва в българската политика. Тя е навсякъде. Безкритично по медиите се повтарят откровени лъжи. Особено внимание се отделя на „историческите“, защото те са важни за културната памет на народа и позволяват манипулирането му в политиката днес.

Пример е утвърдената и масово тиражирана лъжа, че България е длъжник на Русия в исторически план. Ако гледаме през тази призма, то нека попитаме: с какво е длъжна страната ни – за това, че им дадохме писменост, култура и бяхме техни учители? Много ми е обидно обръщението „голям брат“ към Русия. Напротив, в цивилизационно отношение България е „големият брат“, защото руснаците са наши „духовни“ чеда. Жалко, че тази огромна енергия, която тръгва от св. братя Кирил и Методий, както и разцветът при св. цар Борис Първи, цар Симеон и св. цар Петър, някак спря да работи на духовия фронт, а се прехвърли на чисто физическия и води до изтребление. Абсурдни са тезите, че дължим на някого нещо. Страната ни не дължи на никого нищо.

Русия воюва на наша територия четири пъти през 19 век. Да ме извинява проф. Пантев, който каза тази глупост, че е имало само една война на Руската империя на Балканите през 19 век – тази, която наричаме „освободителна“ от 1877-1878 г. Откъде тогава се появява това половин милионно българско население в Бесарабия? Не е ли от руско-турските войни на Балканите през руско–турската война от 1806-1812 г. и най-вече от 1828-1829, когато руснаците почти стигнаха до Константинопол? Забрави ли проф. Пантев, че и част от Кримската война  1853-1856 г. се води на територията на България и носи огромни страдания на народа ни? Тогава защо не ни освободиха? Защото техните интереси винаги са били проливите и създаването на Задунайска губерния, която да бъде слугиня на руския интерес. Само че имаше достатъчно грамотни и достойни българи, имаше и достойни политици, за да кажат „не“.

– Какво липсваше на прехода, за да скъсаме окончателно връзките с Москва?

– Явно т. нар. „преход“ е една голяма измама. „Вечната дружба“, наложена ни от другарите през 1944 г., и руската окупация на България през 1944-1947 г., когато цветът на нацията ни беше избит от комунистическия режим, превърна народа ни в сива, безлична, покорна маса, без критична историческа памет, на която беше предложена историята на „вечната дружба“. И до днес се тиражират митовете, че България не била вдигала никога оръжие срещу Русия и т. н. Беше изхвърлен на бунището образът на ген. Иван Колев и дори името му беше забранено да се споменава. Този голям българин – и русофил между впрочем, който не се поколеба да разбие многократно превъзхождащите го армии на руснаци, румънци и сърби в Добруджа, които бяха дошли да грабят страната ни.

Но някога, преди 1944 г., България имаше офицери, хора на честта, патриоти, за които България беше над дребните партийни и парични интереси. Политиката винаги е привличала амбициозни и дребни хора, но по онова време е имало и други, имало е личности. Знаете ли каква е съдбата на брата на Иван Вазов, големия български генерал Владимир Вазов, героя от Дойран? Комунистите и него хвърлиха на бунището, интерниран в с. Рибарица, умира там в пълна мизерия. Децата на ген. Вазов са съдени и осъдени от Народния съд и пратени в лагери.

Ето така се заличаваше българското, подменяше се историята, вместо генерали – лакеи, вместо историци – безродници интернационалисти. Е, след четиридесет и пет години управление, комунистите не можеха да оставят така властта – манипулираха прехода, разпределиха финансови и икономически ресурси на свои хора и техните наследници, за да контролират политиката. Този модел на „власт в сянка“ няма интерес от зряла демокрация, а правовата държава е негов враг. Той има интерес от корупция и задкулисно разпределяне на постове, от предаване на пари под масата… Тези политици са уж русофили, или по-скоро верни на съветския идеал, но повечето са завършили престижни университети на Запад, и трайно се настаниха в българската политика.

Защо не се направи лустрация, когато беше времето за това? Защо не се  изчистиха учебниците от глупави клишета? Защо апологетите на комунизма продължават да преподават във висшите ни училища, оневинявайки този режим и криейки от студентите истинската му същност?

Затова ще продължат да се тиражират мантри, че поп Кръстьо е предал Левски, а истинската причина Левски да увисне на бесилото – граф Игнатиев, големият „приятел“ на България – ще продължава да ни се навира в очите като „светъл пример“ и едни от най-хубавите улици в нашите градове ще носят името му. Защото образът на граф Игнатиев обслужва клиентите на комунистическия интернационал у нас, той е част от русофилската идеология. Колко „добре“ е да издигаш портрета на Левски и на неговия непряк убиец един до друг! „Вечна дружба…“.

Само че Васил Левски се бореше за чиста и свята република, която да не се кланя нито наляво, нито надясно. Той мечтаеше след освобождаването на България да отиде да се бори за освобождаването на руските мужици, които страдат повече от българите под турско… Граф Игнатиев де факто виждаше в лицето на всички големи български революционери, в това число на Левски, заплаха, враг, който щеше да отклони българите от „вечната дружба и признателност“. Истинските ни революционери не разчитаха на руската помощ, защото знаеха, че „който ни освободи, той ще ни пороби“. Те искаха наистина да освободят България. Затова и хора като граф Игнатиев всячески действаха тези български революционери да бъдат отстранени.

Липсата на промяна не даде възможност за нормално изкарване на светло на документите и автентичните извори за епохата, на нормално изговаряне на истинските причини за освобождението на България от Русия, за хиляди други неща. Липсата на знание е като липса на светлина, лутаме се в мрака на собственото си незнание и сляпо вярваме на мантри.

Бог да прости загиналите руски, украински, финландски и сръбски войници, които са оставили костите си в България. Тази признателност обаче не бива да се превръща в раболепие и да ни затваря очите за тази огромна несправедливост, която днес носи войната. Ние не можем да ръкопляскаме на убийци като зрители на спектакъл, защото това не е спектакъл, това е действителност. Едно убийство не може да бъде оправдано с абсолютно нищо, дори да бъде облечено с най-бляскави дрехи и най-красноречива аргументация. Нямаш право да отнемаш живота на някого, защото изказва мнение, различно от твоето. За мен е още по-неприятно, че Русия облича тази война в псевдо-религиозни одежди – като част от вечната битка между Бога и дявола… Това е хула срещу Светия Дух.

Крайно време е в България тези икономически и политически зависимости да бъдат прекъснати. Избрали сме своя път, хубав или лош, но ние в края на краищата сме член на ЕС и на НАТО. Мястото на България е в Европа, не в Азия – за това се бореха българските възрожденци. Не може да стоим на два стола, защото накрая ще загубим всичко.

Политици разделят съзнателно обществото ни, за партиите от левицата и псевдопатриотите това разделение е важно, защото те имат нужда от вътрешен фронт, на който да се изживяват като водачи срещу „гнилата демокрация“. Къде са държавата и службите? Парите, с които се захранва тази пропаганда, не падат от космоса, а си имат своите канали, защото е ясно, че на всички тези хора им се плаща. Проблемът на българина е, че за жълти стотинки ще продаде и родителите си, което историята много пъти е показвала. Сигурен съм, че хибридната война на Русия в България е много по-евтина от хибридната война в която и да е друга държава. 
Днешният „патриотизъм“ е прикрит култ към Съветска Русия, тези „патриоти“ са готови да вдигнат оръжие срещу своите еднородци, но да угодят на своя идол – Русия. Дано времето не потвърди това…

Иска ми се да виждам у нас един друг вид патриотизъм, не толкова боен. Редовно пътувам и виждам ситуацията в Румъния, в Гърция, в Турция, ако щете и в Сърбия. Там, влизайки в магазините, виждаш, че месото е месо, млякото – мляко, сиренето – сирене. У нас хубавите продукти отиват някъде другаде, докато пазаруваме на двойни цени некачествени стоки, дори боклуци. Тогава за какъв патриотизъм говорим? Ние сме нация от индивидуалисти и всеки гледа да печели на гърба на другия. Нямаме съзнанието, че доброто за ближния, е добро и за мен. Тогава отиваме към максимата „на гол тумбак – чифте патриотизъм“. Мамим се взаимно, един за друг сме врагове. През всичките тези години вместо да изградим нови и здрави връзки в обществото, ние напълно ги разрушихме.

————–

Заглавието е на редакцията.

Източник: Фактор бг

Posted in Църква и политика

Вижте още: