Горчивите плодове на сладкия постсъветски плен или Великото църковно възраждане в Русия, 2024 г.
Получих писмо от мой събрат в Христос, който служи от другата страна на новата желязна завеса. Цитирам:
„Мазилката, нахвърлена набързо върху строителната площадка, наречена „Великото възраждане на духовния живот“, почти цялата падна. Основата също е хлътнала и сградата се разпуква по шевовете. Зидовете, които бяха построени „завинаги“, не издържаха дори четиридесет години. Не им помогнаха нито хилядите светоотечески и богословски книги, разпръснати из безбрежното море на интернет, нито стотиците говорещи глави на лектори, излъчващи ден и нощ из дълбините на Божията премъдрост. Почти четиридесет години говорим за Христос. Говорехме много, богато, изразително, интересно, интелектуално, мъдро. Хората слушаха, кимаха с глави, вдъхновяваха се и после всичко това им писна. Бяха уморени да слушат за Христос; искаха да Го видят поне в един от нас.
Но никой от нас не можа да покаже Христос в себе си. Нямаше време за това. За да станем самите ние „Христос“, трябваше да се разпнем, да страдаме много, да отидем в пустинята на мълчанието, на поста и молитвата, да се борим със зверовете, живеещи в сърцата ни, с глада, жаждата, да бъдем разпнати, оклеветени и обругани. А имаше много други важни неща за вършене: строителство, спонсори, да се говори сутринта в училището и да се изнасят лекции на студентите, да се оформи нотариалния акт за земята, да бъдат поздравени православните за празника по телевизията, да се обядва с областния управител и т.н. Така минаваха дни, месеци, години, десетилетия. „Няма да спиш, няма да обядваш –продължаваш да кръщаваш и да проповядваш.“ А Бог през цялото това време гледаше Лозето и търпеливо чакаше от него плод.
Дойде време за жътва. За тридесет години можеше да се отгледа изобилие от преподобни в манастирите, праведници в енорийските църкви и светители в епархийските администрации. Но някак си не се получи… Широтата на духовното възраждане беше толкова спираща дъха, че за висотата (или още по-точно дълбочината) вече не остана…
Най-доброто, което успяхме, е да родим кресливи подвижници на благочестието, които денем и нощем громят всички „зли духове на врага” с картечен залп от фейсбук-коментари и „душеполезни публикации”. „Във фалшивата религия няма нищо друго освен злоба. В истинското християнство няма нищо друго освен любов”, учи архимандрит Кирил (Павлов). Не, уважаеми архимандрите, грешите, „хубавите неща трябва да стават с юмруци“.
„Какво можеш да направиш за Бога? – пита старецът Симон Безкръвни и сам отговаря – да прегърнеш всички хора и да ги носиш в сърцето си е най-висшето щастие. Няма по-голямо блаженство от това, да побереш целия Бог в духа си и да останеш в Него завинаги”. Изглежда, че този старец също е в състояние на „прелест“. Не да обичаме, а да убием или в краен случай, да затворим всички, които мислят различно от нас, мислят и вярват различно, които не искат да споделят нашите ценности, които не са съгласни с нашата добра воля!
По време на живота на апостолите в Римската империя сексуалните извращения били норма на живот сред езичниците, а крадци, убийци, магьосници и различни сатанински култове можело с лопата да ги ринеш… Но намираме само няколко реда, и то мимоходом, за такива хора в апостолските послания. Защото същността на Благовестието се състои не в повдигане на масите хора за борба срещу световното зло, а в това отделният вярващ да се отдалечи от това зло и да се стреми към доброто, да се облече в Христа, докато още има време, да се стреми към Новорождението, да има същите „чувства като в Христа Исуса“, да попие благодатта на Светия Дух, да стане обновен човек.
Първите християни изобщо не се безпокоели от политическото положение на империята; те не се тревожели за нейните външни или вътрешни врагове. Единствената им грижа била дали името им е записано в Книгата на живота, или не. „Светът и всичко, което е в него, ще преминат“, но душата няма да премине. Трябва да спасиш не света, а себе си от света.
Уви, времето, което ни бе дадено да възродим духовността, изтече. Възможно е съвсем скоро мястото на всяка религия, нейната значимост, полезност и степен на приемливост в живота на обществото да се определят от изкуствения интелект, както и готовността на йерархията да служи на новия световен ред, насочвайки мислите и чувствата на „вярващите маси” в указаната от висшите инстанции посока.
–––––
Превод: архим. Никанор
Източник: Страница на свещ. Игор Прекуп