Византия и Рим

Прот. Александър Шмеман

В историята на Църквата късновизантийският период се на­рича още епоха на разделение на църквите – едно название, което, разбира се, напълно съответства на цялостното значение на тази наистина най-голяма трагедия в историческия път на християнс­твото. В известен смисъл целият живот на Византия преминава под знака на това събитие, а тогавашният опит от преживяването на разделението и до днес украсява в тоновете си отношенията между православния Изток и Рим.

Разделението на църквите може да бъде изучавано в два пла­на: исторически и догматически. В исторически план това е едно изключително сложно явление, в което само при недобросъвестен и тенденциозен подход е възможно цялата вина да бъде стоварвана само върху едната страна и безапелационно да бъде оправдавана другата. В догматически план пък е важно не толкова това как точно се е стигнало до разделянето на църквите, а това, което ги разделя по същество, а именно – онези твърдения на Римската църква както по отношение на самата нея (като например догматът за непогрешимостта на папата), така и относно вярата на цялата Църква (като ученията за Светия Дух и за непорочното зачатие на Пресвета Бого­родица), които за православните влизат в разрез с основните истини на християнството. Тъй като обаче тук се стремим да определим мястото и значението на разделянето на църквите в историческия път на източното Православие, сме длъжни, разбира се, преди всичко да вникнем в историческия аспект на това събитие.

Вече говорихме за единството на ранната Църква и за това, че в съзнанието на първите християни това единство се преживява не само като форма, но – преди всичко – като съдържание на самото християнство. Христос е дошъл, за да събере в едно разпръснатите Божии чада и да съедини разделените по естествени причини чо­веци в свръхприродното единство на новия народ Божи – единство, в което „няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички сте едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Това единство се въплъщава във всяка поместна църква, която в своето събрание, възглавявано от епископа, явява образа на едното Тяло, Глава на което е Христос. Нататък това единство се проявява сред всички църкви, съединени помежду си от едната вяра и апостолското приемство, от единия живот и радостта от самото единство, от постоянния усет за победата на благодатта над всички природни разделения. Това е и най-вдъхновяващият мотив в памет­ниците на ранната Църква: Църквата действително е представена като една в историята и във фактите от нейния живот и нейното единство далеч не е било някакъв недостижим идеал. И точно затова само по отношение на това единство може да бъде оценяван целият грях и цялата трагедия на нейното разделение.

Говорихме още и за това, че основната структура на Църквата като вселенски съюз от поместни църкви, обединени от единството на апостолското приемство, на Преданието и непрекъснатото католично съгласие, е нейна изконна структура. Така всяка църква-община е едновременно и цялостен образ или въплъщение на единството на Христос и Църквата, и – заедно с това – органически схваща себе си като част от вселенското единство на всички християни като един Божи народ. Ако обаче строят на отделната поместна църква, както и връзките й с останалите църкви, произтичат непосредствено от самата същност на християнството и са поради това неотстраними признаци на Църквата като цяло, то външните форми на тези връзки между църквите търпят развитие в зависимост от изменящите се исторически условия. Така например в апостолската епоха несъмнен център на всички църкви е Йерусалимската община, която е майката на църквите в пълния и абсолютен смисъл на тази дума – източник и образ на всички останали общини. С края на палестинското юдео-християнство в Църквата виждаме вече няколко такива центъра, осветени от апостолски авторитет, но централни вече и според броя на християните и значението на съответния град. Отначало с тези центрове – Антиохия и Ефес на Изток, Рим на Запад – не са свърза­ни никакви юрисдикционни или канонически права. Бидейки обаче източник на проповед и разпространение на християнството около себе си, те, разбира се, се ползват с особена почит и имат особен ав­торитет. Така например към края на I век Римската църква се обръща с послание към църквата в Коринт, където са възникнали разделения, а св. Игнатий Антиохийски Богоносец по пътя към своето мъчени­чество наставлява във вярата малоазийските църкви. Тук въобще не става дума за права или за подчинение, но по-древните църкви, естествено, по-силно осъзнават грижата за вселенското единство на християните и за благосъстоянието на цялата Църква. Няма съмне­ние, че сред всички тези центрове с особено признание се ползва от самото начало Римската – църквата на св. апостоли Петър и Павел и на имперската столица. В тази връзка вече посочихме, че твърде скоро възникват известни търкания. Понякога римските епископи са склонни да смесват своя авторитет с някакви особени, вече формални „права”, а традицията на председателството в любовта – да тълку­ват все повече и повече юридически. Всеки път обаче претенциите от подобен род се сблъскват с единно изразените остри възражения от страна на цялата Църква – и на Запад, и на Изток в Империята. При все това към началото на IV век никой в Църквата не отрича първото място на Римската катедра, още повече че, от друга страна, вече е оформена в основните си черти самата вселенска структура на Църквата. Както знаем, тази структура намира окончателния си израз в патриаршиите, т.е. в онези обширни поместни съюзи, които са обединени около определен голям църковен център.

Такова е положението в началото на Константиновия период. Твърде скоро обаче започва да се задълбочава и онова коренно недоразу­мение между източната и западната половина на Църквата, което накрая ще доведе до окончателното им разделение. От една страна, в Рим все по-очевидно става формирането на едно строго определено разбиране за Папството и за някакви особени богоустановени права на римския епископ върху цялата Църква. Влиянието на папизма особено се засилва след сгромолясването на западната част на Империята, когато Римската църква остава единствена надеждна институция в настъпващия хаос. Още през V век съчиненията на св. папа Лъв I Велики дават пределно ясен израз на теорията на папизма. Също толкова ясно е обаче, че тази теория е в рязко противоречие с разбирането за църковното устройство, което Изтокът споделя от самото начало. Казано с други думи, още през V и VI век в Църквата наблюдаваме две не само различни, но и взаимно изключващи се еклисиологии – две учения за Църквата.

Точно тук обаче трябва да подчертаем действителната вина на Изтока за крайното разделяне на църквите, а именно – почти пъл­ното неразбиране, което източното църковно съзнание проявява по отношение на това еклисиологическо противоречие, и отсъствието на каквато и да било последователна реакция спрямо разрастването на папизма. Още в епохата на вселенските събори в Рим открито се изповядва теорията за властта (potestas) на римския първосвещеник над цялата Църква, формулирана от един протестантски канонист по следния начин: Рим е глава на Църквата; без него тя не е Църква и единствено чрез присъединяването си към Рим отделните общини влизат в състава на католическата Църква. Изтокът обаче не вижда и не иска да види противоречието на тази теория със собственото си учение по този въпрос. Така чак до IX век Рим отчетливо провежда своята линия, докато Изтокът, който, разбира се, не приема тази линия, по същество не изразява това неприемане и не я отхвърля ясно и категорично, като през цялото време се старае да потушава очевидното несъответствие в размити и двусмислени фрази. Когато, например, римокатолиците, вземайки повод от Ефеския или Халкидонския събор, твърдят, че по онова време Изтокът е признавал първенството на Рим и едва по-късно го е отхвърлил, те са формално прави, тъй като – формално-исторически погледнато – от историята на тези два събора е изключително лесно да се изведе определено признание от страна на източния епископат на особени прерога­тиви на римския епископ. Тълкувайки събитията в контекста на цялостното източно съзнание и сравнявайки ги с други факти, разглеждайки, с други думи, Източната църква цялостно, раз­бираме, че това не е така, но формално погледнато, Изтокът нито отговаря на Целестин в Ефес, нито на Лъв в Халкидон. Когато пред­ставителят на Целестин в Ефес заявява, че на Петър Господ Иисус Христос е връчил ключовете на Царството и властта да вързва и развързва греховете и да съди сега и винаги в лицето на своите приемници, източните епископи премълчават чутото. На протеста на св. папа Лъв I против прословутото Правило 28 на Халкидонския събор относно честта на Новия Рим Константинополският патриарх св. Анатолий (449-458) отговаря с послание, в което малодушно се отрича от отговорността за този канон и уверява папата, че без негово потвърждение нито едно постановление на вселенски събор не е действително. Още по-характерно за вечно неопределения компро­мис с Рим е подписването от източните епископи през 518 г. на фор­муляра на папа Хормизд, с който се прекратява тридесетгодишната схизма[1] между Рим и Константинопол – тук не можем с точност да изразим цялата същина на папските претенции, които потвърждава този натрапен на източните епископи документ. Според изчисления на Луи Дюшен[2], от св. Константин Велики до Седмия вселенски събор Източната църква се намира в условията на разрив с Рим в продължение на общо 203 години, но забележителното е, че нито веднъж причината за този разрив не е била в отхвърляне на папизма от страна на Изтока, а винаги поради догматически въпроси и ереси. При това източните, по наблюдението на Антон Карташов, не само не възразяват своевременно против така надигащата се мистика на папския догмат и не само че мълчаливо подписват пролатинските формули, но и самите те – е необмислените си юридически апелации към Рим или от наивно ромофилство – поддържат сред римляните искрената илюзия, че едва ли не и Изтокът споделя тяхното западно схващане за мистиката на Папството.

С какво се обяснява това странно явление? Обикновено римокатолическите учени го свързват или с отсъствието на ясно учение за Църквата на Изток, или пък с някакъв опортюнизъм на гръцката йерархия, която признава първенството на Рим тогава, когато това й е необходимо, и го отхвърля – когато няма нужда от него. Разбира се, това не е така. Ако на Изток юридически-каноничният аспект на Църквата се оказва наистина по-слабо разработен и оформен, отколкото на Запад, това се обяснява на първо място от дълбокото преживяване на Църквата и всичко в нея като основаващо се върху една свещена действителност. Това е тайнствената същност на Църквата като Тяло Христово. Каноничното предание на Източната църква израства в опазването именно на благодатната пълнота на Църквата. Това обяснение обаче не е достатъчно. Другата причина за нечувствителността, която папизмът проявява спрямо Изтока, се крие отново в съюза с Империята, за който вече говорихме толкова много. Видяхме, че един от резултатите от обръщането на св. Константин Велики е това, че самата Църква възприема неговата теократична мечта и че за самата Църква Империята се превръща в необходима категории на земното й съществуване. Така за дълъг период от време изглежда, че Империята е единствената и естествена среда за приложение на христи­янството към земята и към историята – онази вселена, чийто свещен и равноапостолен основател остава св. Константин. Но трябва да кажем, че тази римска идея е обща за цялата Църква – както на Изток, така и на Запад. На Запад обаче сгромолясването на Империята довежда до обличането на същата идея в нови форми и става една от причините за развитието на папизма. Грандиозният конфликт между папите и гер­манските императори всъщност е следствие от раздвоението на същата римска традиция и борба на две – еднакво теократични – концепции за устройството на света.

Сега обаче се интересуваме от Изтока, а там, както вече знаем, римската идея постепенно води до изработването на строго опре­делена църковно-държавна идеология и един органически съюз между Църквата и Империята. Опасността от тази идеология е, че в нея почти напълно се размиват границите между еклисиологията, т.е. вечното учение за вечната същност на Църквата, и временното прилагане на това учение към конкретни исторически условия, по силата на които Империята наистина е земна опора на Църквата. Учението за Църквата сякаш се слива с учението за нейния съюз с Империята и преминава в църковно-държавна идеология. В тази идеология обаче няма място за римските претенции, които са отхвърлени от византийското църковно съзнание. Благополучно или не, на Изток Църквата решава всичките си въпроси от административно-каноничен характер по пътя на съгласуването си с държавните структури. Ето защо на претенциите на Рим Изтокът не реагира църковно, тъй като самите претенции му се струват не от църковен, а от държавен характер. Практически разделени със Запада и загубили постоянното общение с него, източните вече просто са престанали да разбират догматическия смисъл, влаган от папите в техните юрисдикционни претенции, и, по думите на Антон Карташов, лекомислено смятат, че това е въпрос единствено на административно първенство и властолюбие. А административните въпроси – в съгласие с източното разбиране – се отнасят не толкова до църковната, колкото до държавната сфера. Точно тази държавна преграда пречи на Византийската църква да разбере истинското богословско и по-точно еклисиологично значение на този въпрос. Същите причини, които обричат Константинополската църква на нейното въздигане, обричат на неуспех и протестите на папите про­тив това въздигане. От друга страна, на непрекъснато разтърсвания от догматически спорове Изток често се налага да търси помощта на по-малко богословски грамотния, но затова пък и по-малко изложен на еретическите зарази Запад. В подобни случаи обаче източните епископи, без да се замислят, величаят папите като свои отци и учи­тели, знаейки, или, по-скоро, подсъзнателно чувствайки, че от това няма да се промени нищо в имперската организация на Източната църква. Много често и самите императори, когато са заинтересова­ни от бързото разрешаване на даден – вече прераснал в проблем за държавата – догматически спор, тласкат източните епископи към това непоследователно за тях римофилство. Това се наблюдава, например, при току-що споменатото ликвидиране на акакиевата схизма и по-късно – при посвещаването на Мина Константинополски от папа Агапит в началото на царуването на Юстиниан.

Не би било правилно да се смята обаче и това, че въпросите на църковното устройство са били въобще чужди на православния Изток, който като че ли вечно е витаел в някакви метафизически висоти. Достатъчно е да посочим каноничното предание на Византия, прославено от личности като Теодор Валсамон[3] , Йоан Зонара[4], Димитър Хоматиан[5] и мн. др. Само че каноничното съзнание на Изтока се различава от това на Запада. На Изток смятат, че от момента, когато властта в Империята е станала християнска, всички въпроси на външната организация на Църквата се разрешават съвместно с държавата и поради това църковните канони трябва да имат санкцията на императора и да се превръщат в държавни закони. Нечувствителностга на Изтока към цялата дълбочина на разминаването с Рим в разбирането и преживяването на Църквата е резултат най-вече от цялото това одържавяване на византийското църковно съзнание.

Ясно е, разбира се, че рано или късно това разминаване е тряб­вало да бъде разкрито. Освен това и църковното общение – единс­твеният фактор, който е можел да предотврати разрива в Църквата и да върне двете й половини на пътя на взаимното излекуване от техните болести, на бавното изцеряване на всяка от тях от нейните исторически и богословски немощи – с всяко следващо столетие се нарушава все повече и повече. В тази епоха римската икумена се разпада на отделни светове, все повече губещи връзките помеж­ду си и започващи да живеят свой собствен – затворен в самите тях – живот. В епохата на варварските нашествия връзката между двете половини на Империята, разкъсани още от диархията на Диоклетиан, пренасянето на столицата на Босфора и разделянето й при Теодосий I, се изгубва все повече и повече. В основна цел на византийската политика сега се превръща защитата на Импе­рията от идващата откъм Азия постоянна заплаха. Западът повече не е необходим на Византия и точно тази източна ориентация на византийската политика, окончателно усвоена от императорите след краха на Юстиниановата мечта, обезпечава на Империята още няколко столетия държавна устойчивост и дори мощ. Този източен период продължава, докато Византия е способна сама да се справя с азиатския натиск. Към периода се отнасят епохите на две династии: Исаврийската и Македонската. Последен подем на тази източна автаркия[6] на Империята е управлението на Василий II Българоубиец (976-1025), при когото Империята се простира от Истрия до Ефрат и от Драва до Кипър. Но точно защото по това време Империята не е обърнала гърба си към нито една посока така, както към Запада, нейният взор остава обърнат изцяло на Изток.

Трябва да се каже, че Църквата се подчинява на този исто­рически натиск и не прави никакви усилия да го преодолее. След прекъсването на държавническите и икономическите връзки идва прекъсване и на църковните отношения. Официално Църквата ос­тава единна и връзките между двете й половини не са прекъснати, но нейното единство се подхранва не от официалните връзки, а от действителното и жизнено общение, от постоянната взаимна грижа и най-вече от непрестанното усилие за надвиване над естественото разделение с помощта на благодатното единство. И ето че това все­ленско съзнание, така вдъхновявало някога св. Ириней Лионски или св. Киприан Картагенски, отслабва, а Изтокът и Западът все повече се затварят в своите собствени хоризонти – не само в политическо, но и в църковно отношение. Във времето на иконоборческата криза по вина на византийските императори се късат последните връзки, съединявали Папството с Империята. И трябва да признаем, че кон­сервативното и не по-малко имперско съзнание на папите преминава през много съмнения и мъчения, докато те решат да скъсат с Изтока. Единствено отчаяното положение в Италия и в Рим и невъзмож­ността да получат помощ от Византия хвърлят папите в обятията на франкските крале. Това е и изходният момент в новия период от историята на Западния свят. Към същата епоха на крайно отчуждение между Изтока и Запада се отнася, както видяхме, и окончателното изкристализирате на византийското Православие. Създават се два свята, две традиции, две църковни психологии, които все по-малко се познават, и дори формално единството на Църквата все още да не е нарушено, в живота обаче то вече не съществува.

Така въпросът за римските претенции към главенство, който не е разрешен, нито пък истински е поставен на Изток в предходната епоха, сега – в откъслечните контакти със Запада – на практика отпада, престава да търси своето разрешение. В смутното и бурно време на тъмните векове на папите не им е до Изтока. Византия, обременена от собствените си трудности, също престава да мисли за Запада. Също и Източната църква, която дотогава поне догматически е била в съборно единство с Рим, вече окончателно отвиква да мисли за него, за да се скрие докрай в своята имперскост. Всички, които се намират отвъд границите на Империята, Византия определя като варвари, при което отношението към тях е крайно неопределено. Пък и новото положение на римския епископ в действителност не е много ясно за византийското църковно съзнание. Точно тази неяснота на Изток се опитват да разрешат с известната теория за пентархията (за петимата патриарси или петте сетива), без много да се замислят дали тази теория ще намери признанието на самия папа.

Отчуждението обаче довежда и до това, че когато тези два свята се срещат отново, те наистина се оказват чужди, ненужни и неразбираеми един за друг, а накрая – и взаимно враждебни. Малко са в историята на Църквата по-печалните страници от тези, които разказват за отсъствието на любовта, за подозрителността и дребнотемието, за задушаващото тесногръдие, проявено и от двете страни през тези столетия.

Първият опит за среща виждаме още в края на IX век в про­словутото дело на патриарсите св. Фотий и св. Игнатий. На Изток този процес оставя твърде печални спомени. Наистина трудно бихме си представили, че някой може да прояви по-голямо неразбиране, нетърпимост и надменност от хората, посредством които се осъщес­твява вмешателството на папа Николай и на неговите приемници в това вътрешно затруднение на Византийската църква. Неотдавна това призна дори и самата римокатолическа наука в лицето на своя абат Франсис Дворник[7], посветил огромен труд на реабилитацията на св. Фотий, когото и до днес римокатолиците смятат за баща на схизмата. Тази драма обаче е важна преди всичко затова, защото св. Фотий е първият, който ясно и отчетливо е посочил онези но­вовъведения в учението на Западната църква, които представляват действителната причина за разделението: папизмът и учението за изхождането на Светия Дух. В лицето на св. Фотий имаме първата автентична църковна и православна реакция на западните заблуж­дения, въпреки че самият той – макар и поставил споменатите два въпроса, проявявайки по този начин истинско разбиране за същност­та на нещата, и открил от богословска гледна точка неправославието на учението за Filioque – сам сваля от дневен ред тези въпроси, като с времето просто замълчава за тях.

След св. Фотий отново настъпва период на отчуждение и истинската среща на Византия със Запада е отложена до средата на XI в. Тази среща обаче е била вече очевидно обусловена от дър­жавнически съображения. Времето след смъртта на имп. Василий II Българоубиец е ознаменувано от дълбок упадък на Византия. От този момент нататък всички политически успехи на Комнините и Палеолозите ще бъдат единствено частични реставрации на раз­покъсания и разтърсен организъм на Империята. И точно във връзка с тази вътрешна криза се разкрива цялото зло на появата на изток на новия враг – селджукските турци, вестта за които, по думите на Хайнрих Гелцер[8], зазвучава като погребален звън за Византия. Вътрешно слаба, Империята вече не е в състояние сама да удържа вълните от Изток и постигнатото по-рано равновесие на силите започва да се руши. Така историческата обстановка отново обръща посоката на византийската политика към Запада – в търсенето на военна помощ. По това време появата на норманите заставя и рим­ския папа да се обърне към Византия. Започва дългата и далеч не радостна история на сговорите и търговията, която не свършва чак до последните дни на Империята.

Тук нямаме възможност да навлезем в подробностите, но и така казаното е достатъчно, за да ни подсети, че събитието, с което обик­новено свързват началото на разделението на църквите – разривът от 1054 г., – трябва да бъде тълкувано само в контекста на цялата политическа ситуация. За двете църкви това е една среща по необхо­димост. Император Константин IX Мономах (1042-1055) се опитва да се договори с папата за съвместна защита на Италия, чийто юг продължава да принадлежи на Византия, от норманите, като насреща обещава на папа Лъв IX (1049-1054) да му върне южноиталийските епархии, намиращи се, като част от Империята, в юрисдикцията на константинополския патриарх. Предварителният договор се пази в тайна от тогавашния константинополски патриарх Михаил I Керуларий (1043-1058), но той узнава за готвеното споразумение. Керуларий е едно от ярките изключения в дългата редица на константинопол- ските патриарси. Станал монах по неволя, след като взел участие в провалил се политически заговор, при който в случай на успех сам е щял да застане на императорския престол, той с цялата си душа се отдава на служение на Църквата, но в това служение влиза със своя държавнически властен темперамент. В негово лице за кратко време тежестта в цялата симфония като че ли преминава на страната на Църквата – факт, който само показва какви възможности би имала самата Църква, ако в нея господстваше една по-различна психология. И така, патриарх Михаил Керуларий решава да докаже на слабия и нерешителен Константин Мономах цялата независимост и сила на своето положение. По негово поръчение един от видните византийски йерарси, архиепископ Лъв Охридски, пише съчинение против латин­ските обреди. И тук е особено важно да се подчертае, че в момента на окончателния разрив предмет на спора се оказват не въпросите, които действително разделят църквите, а именно – за папството и за Светия Дух, а обредовите различия на Западната църква в сравнение с Източната: квасният хляб, постът в събота, пеенето на алилуия на Пасха и др. под. Вселенският кръгозор на Църквата изведнъж се оказва твърде стеснен. Оказва се, че това, което е второстепенно, външно и обредово, е потулило Истината! Колкото и да звучи парадоксално, през XI век Църквата се оказва разделена не от това, което я разделя наистина и което я разделя и до днес.

В наше време отдавна са отпаднали почти всички византийски аргументи против латинските обреди и са останали единствено дейс­твително догматичните отстъпления на Римската църква от Правосла­вието. За тези отстъпления обаче не е казано нищо в годините, когато се късат последните връзки! Ясно е, разбира се, че зад обредовата полемика на Керуларий се крие желанието на патриарха да защити Източната църква от налаганата й от императора капитулация пред Рим. Поне в Рим така и разбират случилото се. Папа Лъв IX отговаря с крайно остро изповядване на папизма. Той подчертава, че никой не може да отрича факта, дето редът и устройството на цялата Църква се управляват от св. ап. Петър и неговите приемници. Те имат абсолютното право свободно да произнасят съд над всяка църква и никой не може да се опитва да смущава и разклаща тяхното положение, тъй като върховната катедра не бива съдена от никого. В доказателство за своята особена власт в Църквата папата се позовава и на т. нар. на Константин – един документ, с който уж първият християнски император бил подарил навеки Рим на папата (фалшивият характер на този документ, разбира се, няма нужда да бъде доказван). Накрая папата описва Константинополската църква като заблуждаваща се, грешна и скандална – църква, която е била управлявана дори от жени и която единствено по снизхождение, а не по заслуги, Римската църква-майка е удостоила с второто място след себе си.

Ясно е, разбира се, че подобни възгледи изключват всякаква възможност за обединение на църквите. И византийците могат да бъдат упреквани във всякакви грехове, като дребнавост, отсъствие на любов и загуба на вселенско съзнание, но всичко това все още не може да раздели Църквата по същество. Папизмът обаче, сам по себе си, отлъчва всички несъгласни с неговата духовна монархия. Ето защо, каквито и да са били греховете на тогавашните източни йерарси, действителната причина за разделението на Църквата не е в тях, а в папизма. Така че, независимо от това, което са правели или не източните, тяхното отлъчване от Папството така или иначе е било само въпрос на време.

Последвалата преписка не е могла да измени нищо в хода на събитията. През 1054 г. в Константинопол пристигат папските легати кардинал Хумберт, еп. Петър Амалфитански и дяконът- кардинал Фридрих Лотарингски, бъдещ папа под името Стефан (1057-1058) – и тримата активни дейци в подготвяната реформа на Папството, достигнала своя разцвет при Григорий VII Хилдебранд (1073-1085). Императорът, който все още се надява на политическо споразумение с папата, ги приема тържествено и всячески им оказва своето покровителство. Така например, за тяхно удовлетворение св. Никита Ститат – същият ученик и биограф на преп. Симеон Нови Богослов, за когото вече стана дума – е принуден по лична заповед на императора да осъди публично и да изгори своето съчинение, написано против латинските нововъведения. Патриархът обаче приема с мълчание посланието на папата до него, не оказва на ле­гатите никакво внимание, а след това отказва и да се среща с тях. В продължение на пет седмици те правят опити да бъдат приети, но без успех. Разривът постепенно назрява. Напразно Антиохийският патриарх Петър III (1052-1056) с послания умолява и Михаил Керуларий, и западните да поставят единството на Църквата над обредите. Неговият патос се оказва закъснял. На практика Папството вече е разделило Църквата! Накрая, изгубили търпение, легатите се решават на демонстрация против столичния патриарх. В утрото на 16 юли 1054 г., когато народът се събира в „Света София” за бого­служение, те влизат в олтара и поставят на престола отлъчителна грамота по отношение на Михаил Керуларий и неговите съмишле­ници. Своите анатеми те мотивират с нечуваното пренебрежение и обида, нанесени на първоапостолския престол, който винаги има грижата да поддържа католическата вяра по силата на дадената му от Светата Троица власт. Керуларий и неговите привърженици са призовани към покаяние.

Папските легати обаче надценяват силата на императора. Те смятат, че с това действие ще си подсигурят категорична подкрепа против Керуларий, но не познават мощта на столичния патриарх. В Константинопол назрява народен бунт и Константин Мономах е принуден да мисли вече за собственото си спасение. Той капи­тулира. Официално е оповестено, че преводачите от латински на гръцки език са променили смисъла на отлъчителната грамота и тя е тържествено изгорена. На 20 юли събор под председателството на патриарх Михаил Керуларий, на който участват двама архиепископи, дванадесет митрополити и седем епископи, на свой ред официално отлъчва виновните за инцидента от 16 юли. С окръжно послание Керуларий свежда случилото се до сведението на всички източни йерарси. Така завършва една от най-големите драми в историята на Източната църква.

Но разривът от 1054 г. само поставя началото на разделението на църквите. В самото начало случилото се се преживява по-скоро като един временен разрив между двете катедри, каквито е имало неведнъж и в миналото. Църковните връзки не са прекъснати по всички нива и навсякъде веднага. Първоначалният разрив преминава в окончателно разделение и дори в расово-религиозна ненавист едва в следващата епоха, когато решаваща се оказва ролята на кръсто­носните походи. Те са факторът, който помага западният проблем с Византия, за който говорихме по-горе, да се разкрие в цялата си историческа сложност. През XI век, под все повече засилващия се натиск от Азия, обърналите погледите си към Запада византийски императори все още не могат да преценят докъде ще доведе започ­налият процес. Още в самия факт на обръщането на Византия към Запада обаче е заложена и цялата двойственост на новото й отно­шение към него. Защото повикването на Запада на помощ означава разкриване пред него самия на собствената слабост на Византия и въвличането на Запада във всички нейни затруднения. Във Византия не си дават сметка, че Западът, към който сега се обръщат, отдавна вече е излязъл от състоянието на анархия и раздробяване. Оказва се, че Византия не е забелязала раждането на новия свят, силен със своята младост и още неизползвана енергия, която е трябвало да се излее при първата удобна възможност. Такава възможност за Запада представляват кръстоносните походи, които се оказват изблик на един излишък от насъбрали се сили и първа по рода си експанзия на средновековна Европа. Така Западът, за който Византия разсъждава единствено в перспективата на временната подкрепа против Изтока, получава от гледна точна на собствената й история самостоятелно и изключително грозно значение.

Резултатите от Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. са добре известни. Превзет е и варварски е разграбен Констан­тинопол, извършено е кощунство над православни светини и на Изток се възцарява шестдесетлетна Латинска империя! Това обаче е само върхът, само най-очевидната проява на ненавистта, изпълваща продължителната среща на двете разделени половини на християнския свят. От този момент насетне разделението на църквите престава да бъде спор на йерарси и спор от богослов­ски характер, за да влезе за столетия напред в плътта и кръвта на църковния народ и да се превърне в постоянен повод за афект на църковното съзнание. Латинството на Изток и гърците на Запад стават синоними на зло, ерес, вражди и ругателни слова. Вече се сблъскват не йерарсите, а самите народни маси, и имен­но в тяхната психология разделението се превръща вече в онази стихийна ненавист, в която верността към вярата и обидата от поругаването на собствените светини се смесват с елемента на отхвърлянето на всичко чуждо, без различаване в него на доброто от лошото. Трагедията на това истинско разделение на Църквата е там, че в продължение на столетия не можем да срещнем поч­ти нито една проява на страдание от случилото се, нито тъга по изгубеното единство, нито съзнание за ненормалността, греха и ужаса от този разкол вътре в християнството! Сега вече доминира не толкова съзнанието, че единството не може да бъде предпо­четено за сметка на Истината и поради трябва да бъде отделено от Истината (грешката на толкова много съвременни проповед­ници на единството е в утвърждаването на обратната крайност), колкото удовлетворението от самото разделение, желанието да бъдат намирани все повече и повече тъмни страни в противнико­вия лагер. Това е епоха на разделение на Църквите не толкова по смисъла на тяхното фактическо разделение, колкото по смисъла на постоянното задълбочаване и разширяване на този разрив в съзнанието на самото църковно общество.

Ето тази психология изпълват с такава нетърпима лъжа всич­ките унионални опити, чиято червена нишка може да бъде просле­дена още от времето на Първия кръстоносен поход, т.е. от края на XI век, до самия край на Империята. Причините за тяхното вечно възобновяване са пределно ясни. На Запад това е теократичният стремеж на Папството, достигнало максималната си мощ при Григорий VII, да подчини безусловно целия християнски свят. Бихме могли да разглеждаме този стремеж дори и като своеобразна жажда по единството на Църквата, само че като идея случващото се е твърде далеч от единството, което някога е вдъхновявало ранната Църква. Ако в ранната Църква единството се схваща преди всич­ко като единство на вярата, любовта и живота, то за Запада сега целият проблем се свежда до една точка: подчинение спрямо Рим, спрямо външно признатото му абсолютно първенство. На всяка молба за помощ, дошла от Византия, от Рим отговарят: да, стига да признаете властта на папата, и целият западен свят ще стане ваш съюзник. И точно защото Рим окончателно се е превърнал в безспорен духовен център на Запада, всеки път, когато Византия се задъхва във все по-стягащите я обятия на исляма, тя няма накъде другаде да се обърне, освен към Рим. Така се ниже онази позорна верига от никога незавършили преговори, спорове, обещания и лъжи, в която има всичко друго, освен най-важното – желанието за единство и тъгата по истинското осъществяване на Христовата Църква. Не е възможно тези опити да бъдат изброени. Ще кажем само, че от гледна точка на Византия те са свързани почти изклю­чително с политиката, а Църквата на практика ги отхвърля, въпреки натиска на императорите. Повече от всичко останало тема показва, че във Византия императорът не е всесилен. Михаил VIII Палеолог (1261-1282), който, въпреки цялата съпротива на Църквата, чрез подставени лица през 1274 г. подписва Лионската уния, умира отлъчен и е лишен от църковно погребение! Нека от­бележим също така, че в самата Византия, започвайки от XIII век, възниква и течението на т. нар. латинофрони, т.е. привърженици на унията и на западното църковно учение, а във висшите кръгове може да се проследи дори своеобразната мода на римофилството. Подобно на увлечението по католицизма на някои руски аристо­крати от XIX век обаче, византийското латинофронство не е движение вътре в Православната църква, а просто обръщане на определен брой православни хора към римокатолицизма, и поради това в съзнанието на самата Православна църква не променя с нищо отхвърлянето на унията от страна на православния Изток.

В крайна сметка за Византийската църква тази се­рия завършва с духовна катастрофа. Това е Флорентийският събор от 1438-1439 г., приключил с поголовно подписване от страна на византийските йерарси на собствената им пълна капитулация пред Римската църква. Трябва обаче да прочетем деянията на този неблагословен събор, да преживеем всички терзания на ромеите, измъчени от страх предвид гибелта на Империята, парично за­висими от латините (тъй като не са имали средства дори да се върнат в родината си!), изложени на психологическо въздействие от страна на императора и от интригите на решилите на всяка цена да стигнат до унията латинофрони – трябва да знаем всичко това, за да може, ако не да оправдаем, то, във всеки случай, по човешки да разберем тяхното малодушно падение във Флоренция. Неотдавна отпразнуваният юбилей от Флорентийската уния (през 1939 г.) свидетелства за дълбокото неразбиране на римокатолиците на действителното църковно съзнание на Православната църква. Най-добре това е разбирал папа Евгений IV, който на радостното съобщение на своите епископи за това, че ромеите са подписали унията, пита: А Марк Ефески подписа ли?    Получил отрицател­ния отговор – в съответствие с преданието, – той казва: Е, това означава, че не сме направили нищо. И наистина, оказва се, че са подписали всички без един, но тъкмо той – св. Марк Ефески – се превръща за Източната църква в изразител на нейната вяра, опит и предание. Когато ромеите се връщат във Византия, те почти на момента с ужас отхвърлят наложената им уния, а падането на Империята – четиринадесет години след края на Флорентийския събор – прави самата причина за съществуването на унията трагично ненужна. Империята, заради която други са били в готовност да жертват дори Православието, престава да съществува.

И трябва открито да кажем, че точно тези унионални опи­ти – много повече, отколкото всичко останало – укрепват раз­делението, тъй като самият въпрос за единството на Църквата за дълго време бива примесен с лъжи и сметки и отравян от нецърковни и низки мотиви. Църквата познава само единство­то и поради това не знае нищо за никакви унии, които – сами по себе си – издават недоверие в това единство и отричане на онзи очистващ огън на благодатта, който може да лиши от би­тие всички исторически обиди, всички издигнати прегради и изкопани ровове, като ги преодолее със силата на единството. Византийският период от историята на Православието започва с отчуждение между Изтока и Запада, за да завърши в пълно раз­деление. Православният Изток се оказва отделен с непроходима стена от римския Запад и самото Православие окончателно се превръща в нещо, което е и остава „източно”.

Превод: Борис Маринов

 Източник: Протоерей Александър Шмеман „Историческият път на Православието“, Омофор, София, 2009.

Източник на изображенията: Архиепископска капела „Св. Андрей“ в Равена, Италия

[1] Става дума за Акакиевата схизма (484-518). Виж тук, стр. 200. (Бел. прев.)

[2] Louis Duchesne (1843-1922) е френски свещеник – римокатолик – и изтъкнат изследовател на историята на ранната Църква. Основното му съчинение е: V his to ire ancienne de I ’Eglise (v. 1-3, P., 1908-11); превод на руски: История древней Церкви (под ред. И. В. Попова и А. П. Орлова, т. 1-2, М, 1912-14). (Бел. ред.)

[3] Теодор Валсамон ( след 1195 г.) е патриарх на Антиохия (в периода между 1185 и 1195 г. – съществуват различни мнения относно точното датиране) и един от най-известните канонисти на Източната църква. (Бел. ред.)

[4] Йоан Зонара (края на XI – средата на XII век) е византийски хронист и коментатор на каноничното право във Византия. Тълкуванията му имат тол­кова висок авторитет, че постепенно се превръщат в източници на църковно­то право. (Бел. ред.)

[5] Димитър Хометиан; е известен византийски архиерей, църковен писател и канонист – Охридски архиепископ (1216-1234), титулувал се Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България. (Бел. ред.)

[6] Терминът (от гр. αυτάρκεια – букв. „самозадоволяване”) обозначава такава икономическа система, в която връзките (най-вече, разбира се, търговските) са силно ограничени или въобще не съществуват. Друг пример за такава политика е историята на Япония до средата на XIX в. (Бел. прев.)

[7] The Photian Schism. Cambridge, 1948. (Бел. прев.)

[8] Heinrich Gelzer (1847-1906) е филолог и историк на Античността и Византия. (Бел. ред.).