Войната и патриотизма, отразени в „Църковен вестник“ (1941)

„Църковен вестник“ е официалният печатен орган на Българската православна църква (БПЦ), който излиза от 1900 г. до днес без прекъсване. Основан е на 5 февруари 1900 г., като част от издателската дейност на Синодалното издателство на БПЦ.

В предложения текст ще разгледам десет поредни броя на „Църковен вестник“ от 1941 г. В този период вестникът е седмичник. Главен редактор е Христо Попов (1938-1944), български духовен деец от късното Българско възраждане в Македония.

През 1941 г. България влиза във Втората световна война, поради което съответно – войната и патриотизмът са основни теми във вестника. Как войната се отразява в официалните послания и беседи на митрополитите на БПЦ, също е въпрос, който си заслужава да бъде разгледан.

Първите 4 броя излизат в две обединени по-обширни издания, всяко с по 28 страници, а след това всеки брой има общ обем от 12 страници.

Брой 1-2 на Църковен вестник, 3 януари, 1941 г.

Вестникът започва с каре, в което се обявява стойността на годишния и месечния абонамент, както и цените на обявленията, които могат да се поставят във вестника.

Броят започва с биографията на новоизбрания Старозагорски митрополит Климент, който преди това е бил Левкийски епископ. Новината за протеклия избор от Синода и биографията на новия митрополит се разполагат на първите две страници. ¹

Следват посланията на Видинския митрополит Неофит, на Врачанския митрополит Паисий и на Пловдивския митрополит Кирил (и бъдещ български патриарх) за Рождество Христово. ² Видинският митрополит в своето слово набляга на силата на вярата в Бога и как „през много векове тая вяра в Христа Господа е спасявала нашите деди и прадеди, спасявала е нашия народ“. Посланието завършва с призив към християните да пазят връзката „с Бога на силата и правдата“ в тези „толкова размирни и съдбоносни времена“³ – първият намек за започналата тогава Втора световна война (в която България все още обаче не се е включила). Рождественското слово на Врачанския митрополит Паисий е по-директно. Той говори пряко за опасността от войната: „Българският народ нито желае, нито търси войната, но тя е около нас, нейните пламъци се пренесоха и на Балканите“, пише митрополитът в посланието си. Той прави аналогия с древния римски призив към консулите при опасност: „да внимават“⁴ и призовава българите към бдителност.

„За да се опазим от войната, трябва да бъдем готови да защитим държавния ни покрив от пожара на войната. Не е достатъчно само да не желаем война и да говорим против нея.

Нужно е да сме готови да защитим своя мир. Ще запазим мира, когато сме подготвени и силни да браним своята свобода, своята независимост, неприкосновеността на държавата ни. И сега – когато в света се създава нов ред – трябва да можем да отстояваме жизненоважните интереси на нашия народ, неговото единство и териториална цялост. Нужно е да бъдем готови и силни, за да извоюваме правдата за своя народ. А за да бъдем наистина подготвени и силни – всички трябва да бъдем будни и внимателни!“.⁵

Посланието за Рождество Христово на Пловдивския митрополит Кирил и бъдещ български патриарх обръща внимание на мира според християнството, на несправедливия мир, който неминуемо води до война. Единственият траен път към мира е Христовият мир.

„Нека погледнем трезво какви бяха последиците от последния „мир“, сключен преди 20 години след една голяма война“, насочва вниманието ни към Първата световна война (тогава известна като Голямата война) митрополит Кирил.

Неговата проповед е най-близка до древното богословие и до проповеди на големи учители на Църквата като св. Йоан Златоуст, защото е едновременно актуална и задълбочено богословска. Ако направим сравнение със съвременността, по подобен начин звучаха и словата на блаженопочившия български патриарх и Софийски митрополит Неофит, което показва приемствеността между предишни и настоящи църковни йерарси.

„Истина е: днес няма победители и победени. Всички сме победени – и от войната, и от неправедния мир. Затова е по-ценно да се възстанови правдата, отколкото да се влагат сили в поддържането на неправдата. Христовият мир е правда и живот – за всеки човек и за всички народи. Именно за този мир, за тази хармония с Божията воля, беше хвалебната песен на ангелите в святата нощ на Рождеството. И тази песен – колкото и чужда да звучи на света днес – достига до душата като откровение за една неизменна истина.

И докато това е така, Христос Господ ще бъде близо до човека и народите, защото

„народите ще се уповават на Неговото име“ (Мат. 12:21)“.⁶

На 6-а страница е разположена речта на новоизбрания Старозагорски митрополит Климент.

По-нататък можем да видим християнската беседа „Витлеем и небесният гостенин“, подписана от неизвестен автор.⁷ Следва емоционално натоварен публицистичен коментар на протодякон Г. Ибрашимов за равносметка, която всеки да си направи в началото на новата 1941-ва година. Подозирал ли е авторът на текста, че тази година ще бъде страшна за България, защото тя ще се включи във Втората световна война? От коментара му не личи.⁸

На 9-а и 10-а страница е разположен историческо-публицистичен текст за Ирод, който избил двадесет хиляди младенци, когато се родил Христос. На 10-а и 11-а страница стои коментарът на Борис Стоименов, чието име се среща често в църковната публицистика от 30-те и 40-те години на ХХ век. Неговата статия „Коледни размишления“ прави впечатление със своя чист християнски патос. В текста Стоименов акцентира върху това, че християните трябва с живота си да проповядват Христос на света, който „е в голям смут“ (войната).

„Христос трябва да живее в нас! Какво следва от това?

Следва, че нашата душа трябва да бъде като златен потир, от който излъчва светлината на Христовия дух.

Образът е наш – но душата е Христова. Гласът е наш – но тембърът е Христов.

Очите са наши – но излъчват топлината на Христовата любов.

Външно сме обикновени, смъртни хора – но вътрешно принадлежим на Христос. Като че ли ние не живеем – а Христос живее в нас (Гал. 2:20)“.⁹

На следващите страници е разположена агитационна статия, озаглавена „Ролята на Църквата при организиране на младежта“, подписана с инициалите М. А. Ж;¹⁰ поздравителна бележка към професора-музиколог Добри Христов по повод негов юбилей. Автор е Петър Динев, виден български музиковед и композитор.¹¹

На 12-а и 13-а страница е разположена статия, която разглежда позицията на главния секретар на Министерството на просветата на Франция по отношение на „преподаване на морал в основите училища на Франция“. Текстът звучи актуално, защото същият дебат за въвеждане на предмет „добродетели и религия“ в българското училище се води от началото на годината и в България. „Училището без Бога вече отживя времето си“ твърди подзаглавието. Статията отново е подписана само с инициали „М. А. П“.

На 8-а и 13-а страница има карета, в които редакторите на „Църковен вестник“ рекламират своята „Синодална книжарница“ за духовна и богослужебна литература.

На страници 14, 15 и 16 са разположени два разказа, посветени на Рождество Христово.17-а страница е отделена за кратки извадки от поучения на древни учители и отци на Църквата

– св. Григорий Богослов и св. Григорий Ниски.

На стр. 18 има две „бележки“, т.е. коментари от редакторския екип на вестника:

„Да се не отбиваме от пътя на мира“ и „Да критикуваме само проучени неща“. Вторият текст опровергава „критична бележка“ на сътрудник на в. „Мир“ от 24 декември 1940 г., в

която сътрудникът обвинява „официалната църква“, че не прави нищо за разпространяващите се секти, а вместо това „се занимава с владишки избори“.

Следват анонси на книги, както и „Писма и дописки“ – „из живота на епархиите“. Текстовете са в приповдигнат стил. „Всенародната радост от щастливото връщане на Южна Добруджа към Майката-отечество се разля с нестихваща сила и топлина по всички краища на българската земя“, пише в една от дописките.¹²

На страница 20-а е поместено официално окръжно от наместник-председателят на Синода на БПЦ Видински митрополит Неофит за избора на Левкийски епископ Климент за Старозагорски митрополит.

„Седмичен преглед на събитията“ съдържа кратки новинарски съобщения в телеграфен стил от България и света – например, че парламентът е приел Закон за защита на нацията; публикувано е и посланието на папата до католическия свят за мир по време на война.¹³

Новините от света са последвани от новини в църковния живот на БПЦ, сред които можем да видим и официално опровержение на обвинение отправено от друга православна църква към Българската.¹⁴

Страница 23-та е посветена на обявления от енорийски свещеници и църковни настоятелства. Последната страница от броя на „Църковен вестник“ е отделена за реклама на религиозни картини от книжарница на Синодалното издателство.

Брой 3-4 на Църковен вестник, 17 януари, 1941 г.

За разлика от предишния брой, в началото на този е поместено каре със съдържанието. Страниците продължават поредността си от бр. 1-2, започвайки със страница 25.

„Повелителна нужда от бдителност и църковно единение“ – с тази статия, подписана от автора си само с инициали, започва новият брой на „Църковен вестник“. В посланието авторът предупреждава българския народ, че трябва да е бдителен в тези времена на война, готов на жертви за държавата, както и сплотен около цар Борис III. Отбелязва се, че България е благословена от Бога да остане извън войната, но че нищо не е сигурно за утрешния ден, затова българите не бива да се отпускат.¹⁵ Следва Рождественското послание на Софийския митрополит Стефан. Бог Слово се роди за да донесе на земята спасение и мир, но това чудно събитие се осмисля все по-трудно в грохота на войната: „Много е трудно, обаче, в днешните бурни, коварни и тъжни дни — сред гърма на оръдията и бомбите, сред рева на моторите, които носят разрушение и смърт — да се доловят дивните звуци на тази небесна песен“, казва митрополитът в проповедта си.

Софийският митрополит завършва посланието си с надежда та за мир, която носи на света родилият се Цар на мира Христос: „Бдете и вярвайте, вярвайте и се надявайте, че ангелската песен за мир на земята и добра воля между народите един ден ще заглуши воя на световните войни, размириците, кръвопролитията, грабежите и насилието“.¹⁶

Новогодишното му послание, което е поместено след Рождественското, е отново за мира и войната в контекста на настъпващата нова година: „Годините са такива, каквито ги правят човеците“. В словото присъства и благодарност към цар Борис ІІІ, че е запазил България от влизане във Втората световна война. Споменава се също присъединяването на Южна Добруджа, което авторът определя като „ясно доказателство, че онзи, който умее мъдро да търпи за правата си и прозорливо да изчаква своя момент за действие — вътрешно единен и готов на саможертва в името на истината, уповавайки се на всемогъщата Божия повеля за справедливост — винаги може да бъде сигурен, че пътят му води към победа и тържество“.¹⁷

„Съвременният духовен недъг“ е публицистична статия от свещеник Георги Шавелски. В нея става въпрос за научните постижения на човечеството, от които е полезно да се ползваме за добро, но не и за зло. Отново се споменава войната, в която воюващите страни използват техническия прогрес за военните действия. В долния десен ъгъл на страницата е поместена реклама на синодалната книжарница.¹⁸

Следва обширен текст, който разглежда юридическото положение на инославните и иноверните изповедания в Румъния. Авторът Симеон Симеонов аргументира нуждата от подобно изследване по следния начин: „Затова смятаме за уместно да посочим как този въпрос е бил решен в други православни страни, които имат по-голям опит, по-богата литература и по-развита правна традиция в областта на църковното право. Новият румънски закон за вероизповеданията, издаден на 9 септември 1940 г., представлява интерес за нас по две основни причини: от една страна, той е резултат от дългогодишно развитие в правните отношения между румънската държава и религиозните малцинства; от друга страна, той е отражение на новите политически влияния на нашето време.

Създаден в началото на националната революция на Желязната гвардия, новият закон носи отпечатъка на строг авторитарен национализъм, проникнат от дух на нетърпимост към всичко чуждо, което би могло да подкопае духовното единство на нацията“.¹⁹

„Стрелите на съмнението“ е публицистична статия, подписана от анонимен автор (отбелязан само с инициала „Ст.“). В този текст се разглежда проблема за съмнението, пред което се изправят вярващите, а и всеки човек. Необходимо да се мине през борбата със съмнението, която може да укрепи вярата в Бога. Истинската вяра не се плаши от аргументите на „безбожния разум“, защото – завършва авторът –

„Христовата истина не е философска система, а живот — жив и цялостен — в Христос“.²⁰

„Един пример“ е коментар на Т. Николов за „живия пример“ на Франция, която иска да въвежда в училищата отново религиозна програма. Франция се е славела със своя

„материалистичен дух“, но след една национална катастрофа се е опомнила. България трябва да вземе пример от Франция, призовава авторът, и да даде „на религията едно от първите места в училището и в обществения живот“, преди „материализмът да е нанесъл непоправими или трудно поправими поражения в душите и сърцата на българските деца, жени и мъже“.²¹ Аргументите напомнят тези на радетелите за въвеждането на вероучение в съвременния дебат в българското общество. Единствената разлика е, че до 44-та година в България обучението по религия е било доста по-застъпено, отколкото днес (Закон Божи се изучава като задължителен предмет до 1944 г.). Но явно това не е разсейвало притесненията на християните от опасността на „материализма“ – с право, както показва историята (да си припомним гоненията на комунистическата власт срещу религията и свещниците след края на войната при смяната на режима от царски на тоталитарен). Случилото се впоследствие обаче още веднъж показва, че обучението по религия не е гаранция за изграждането на морални субекти. Въпросът е дали Българската православна църква ще се поучи от историческите примери, или ще ги отхвърли като ненужни, без да надгради аргументацията си в спора за изучаването на религия в училище.

„Народното самосъзнание все повече крепне“ е статия на Н. Петлешков. Петлешков прави преглед на развитието на българското общество от Освобождението насам. Народът е успял да изгради добър живот, въпреки партийните крамоли, които авторът критикува.

Петлешков изразява положително отношение към безпартийния авторитарен режим на Кимон Георгиев след преврата през 1934 г. Развитието на националното самосъзнание се дължи на вярата в Бога, която скрепява и обединява. И в тази статия с патос се споменава за присъединяването на Южна Добруджа към България, като се хвали цар Борис III: „А възторжените добруджанци нарекоха Н. В. Борис III, цар на българите – Цар Освободител“.²²

На страница 35-а се разполага преводно богословско публицистично есе – „Влъхвите“. То започва с размисли за културата и науката на древните влъхви, дошли при новородения Младенец във Витлеем. Най-висшите дарове на древната култура са „злато, тамян и смирна“. Следва риторичният въпрос накъде се е отправило съвременното човечество.

„А дали най-висшите дарове на новата култура са огромните бомби, страховитите гранати, унищожителните самолети и тежките бойни кораби?“. Есето завършва с призив да имаме твърда увереност, че мира, донесен на човеците от Спасителя, ще победи.

На страници 36, 37 и 38 можем да намерим богословско-публицистично изследване с елементи на медиен преглед „Рождество Христово и печатът“. След публицистичен увод за ролята на Рождество Христово в живота на човека и празничната атмосфера, която преобразява в радост целия свят, независимо от грохота на войната, авторът очертава целта на изследването си.

„В този преглед ще се съсредоточим върху светската преса и нейния отклик за Рождество Христово — защото това е по-значимо, отколкото писаното в църковните вестници, които по естеството си говорят ясно за смисъла на празника. В този брой ще разгледаме само столичните ежедневници, а в следващ — периодичните издания от страната“. Следва анализ на публикации във вестниците „Слово“, „Зора“, „Вечерна поща“, „Мир“, „Днес“,

„Дневник“, „Заря“. Изследването е подписано с инициали: „Протод. Ибр“, които подсказват, че авторът е „протодякон“, тоест духовно лице – първата степен на свещенството в Православната църква.

Ст. Симеонов е написал публицистична статия с елементи на репортаж и коментар: „Нова Франция. Голямата училищна реформа цели премахване на безверието и антипатриотизма“. Статията разглежда образованието във Франция, което претърпява промяна от религиозно към безразлично към религията, през антихристиянско до последната тогавашна промяна. Симеонов цитира държавният секретар по народната просвета Жак Шевалие. Информацията е взета от „Journal de Genève“, швейцарски ежедневник. „В новите училищни програми се възстановява обучението по етика“, разбираме от статията на Ст. Симеонов. Цитираните изказвания на Шевалие напомнят на изказванията на просветният министър Красимир Вълчев в съвременна България (2025 г.) за въвеждането на „Добродетели и религия“ като задължителен предмет в училище.

Текстът от „Църковен вестник завършва с коментара, че новата програма във френските училища „носи ценен урок и за много други нации — особено за малки народи като нашия“.²³

По-нататък в брой 3-4 на официоза на БПЦ са поместени християнски поучения от св. Григорий Нисийски, бележки и отзиви (редакционни текстове), преглед на събитията в България и по света, както светски, така и църковни, окръжни писма, обявления от различни енории, а последната страница е отделена за реклама на религиозни картини в Синодалната книжарница и издателство.

Заслужава да бъде разгледан и редакционния коментар. Той е продължение на опровержението на статия на журналист от в. „Мир“ от бр. 1-2. Този път акцентът е върху обвинението във въпросната статия, че църковният календар се различава от гражданския. Редакторите на „Църковен вестник“ отбелязват, че календарна реформа трябва да се постигне след общ консенсус между православните църкви, а за момента няма такъв. Една промяна би разрушила единството в църквата: „Затова и днес Руската, Българската, Сръбската, Йерусалимската и други църкви продължават да празнуват по стария календар не защото Христос „държи“ на разликата от 13 дни“, а защото промяната би нанесла дълбоки вреди на духовното единство.²⁴ Споровете за календара сред православните християни по света продължават и до днес – по-консервативно настроените от тях държат на юлианския календар. Хубаво е да се припомни, че през 1968 г. БПЦ преминава по т.нар.

„Новоюлиански календар“ или „нов стил“ – неподвижните празници се празнуват по Григорианския календар, а Великден продължава да се изчислява по древната александрийска пасхалия.

Брой 5 на Църковен вестник, 24 януари, 1941 г.

След обичайното каре с обява на абонамента и редакционния регламент, както и съдържанието, вестникът започва с проповед на Софийския митрополит Стефан – „Свещеният смисъл на родината“.²⁵ Беседата разглежда истинското родолюбие, което авторът разграничава от крайния национализъм, нихилизма и социалистическите идеи. Има смисъл от обичта към родината, когато я възприемаме като първото стъпало към обичта към всички хора.

„Така е устроен светът — човек и народ, по принципа на целесъобразността и хармонията: да се тръгва от близкото към далечното, от своето към чуждото, от простото към сложното, от човешкото към божественото“.

Сред толкова кръвопролития и несправедливости „народите имат нужда от духовно осмислен и християнски облагороден патриотизъм, който да съчетава голямата любов и жертвоготовност с мъдра трезвост и чувство за мярка“, пише още Софийският митрополит. Истинският патриот се свързва с духовната същност на народа си, която е в неговата вътрешна сила, красота и доброта. Той „не се отъждествява с тълпата от

„българи“, „руси“, „сърби“, „гърци“ и пр., в която има и зли, и безразлични, и нечестиви“.

Беседата звучи актуално и днес, когато истинското родолюбие трудно се отделя от псевдопатриотизма, тържествуващ в лозунги и викове по площадите и улиците.

Следващият текст, публикуван в бр. 5 на „Църковен вестник“, представлява извадки от реч на народния представител Ангел Стоянов – „В защита на Църквата“. В речта си той припомня на депутатите за ролята на Българската православна църква като духовен стожер на българския народ през вековете. Изказва съжаление, че от Освобождението насетне държавата се е отнасяла безразлично към църквата, вместо да я подкрепя. Опровергава твърдения на друг депутат. Завършва речта си по следния начин: „Държавата ни се крепи на три важни стълба: училището, казармата и Църквата. Нека тези три институции се развиват хармонично и цялостно. Ако една изостане – страда цялата държавна сграда, страда българският народ и страда българската държава“.²⁶

Публицистичната статия „Църква и училище“, написан от свещ. Р. Славов (с. Две могили), разказва за просветната и благотворителната дейност на БПЦ в Беленската околия, обхващаща 34 села. Дава се отчет за броя на християнските дружества, учителски курс за подготовка на църковни диригенти и ръководители на детските християнски дружества.

Свещеникът споменава и за училищни беседи в извънкласно време, в които духовници са се срещали с учениците. Всички тези инициативи са дали плод, твърди още авторът на текста.²⁷

„Религиозният живот в Бесарабия“ представлява публицистична религиозно-обществена дописка. Автор е Сим. Симеонов, чието име сме срещали и в други текстове на „Църковен вестник“. Текстът разглежда животът на православните християни в Бесарабия преди и след Съветската окупация. Бесарабската църква е била част от Румънската православна църква, но след окупацията от Съветския съюз повечето румънски свещеници бягат обратно в Румъния. Съветските власти се отнасяли с търпимост в началото към силно вярващите жители на Бесарабия, но постепенно започнали да затягат мерките, като учениците имали „изрична забрана“ да посещават църквите. Населението посреща спокойно политическите промени, но се противопоставя на всеки опит за намеса в религиозните дела.²⁸

„Рождество Христово и печатът“ е продължение от предишния брой на религиозно-публицистичния обзор на темата как представят различните издания празника. Тук е разгледан провинциалният печат: публикации във вестниците „Народна отбрана“, „Труд“, „Русенска поща“, „Варненска новина“, „Борба“ (Пловдив), „Северно ехо“ (Плевен) и „Шуменско слово“. Автор на обзора е протодякон Ибрашимов.²⁹

Следва, както и в предишните броеве, рубриката „Из духовната съкровищница на църквата“ с беседа от св. Григорий Ниски.³⁰ Редакционният материал в рубриката „Бележки и отзиви“ включва наставления, които са били окачени на стените на скривалищата при въздушни нападения в Англия. Тези наставления са публикувани във френските вестници, които редакцията на „Църковен вестник“ явно редовно следи.

• Забравете себе си, като помагате на близките си.
• Поддържайте морала на местната общност.
• Изобличавайте онези, които постоянно мърморят: „Казват, че…“ (тоест многознайковците,бел.моя)
• Тайната на вътрешната сила и непоколебимост е в слушането на Бога и изпълнението на Неговата воля.
• Думи на английски генерал, че най-добрият начин да се служи на отечеството е „да слушаме Бога и да Му се покоряваме“.

Третото наставление е особено важно, отбелязват редакторите на вестника, защото е против онези, които разпространяват слухове с цел дестабилизация на обществото.³¹

Броят не завършва с реклама на религиозните картини, както в предишните броеве на „Църковен вестник“, които разгледах. В долния десен ъгъл на последната страница под обявленията е поместена реклама на Синодалната книжарница.

Брой 6 на Църковен вестник, 31 януари, 1941 г.

След обичайното каре с абонаментите и съдържанието броят започва с публицистичен текст „Какво ни налагат днешните тежки времена“, подписан само с инициал на автора си (П.). В текста се призовава народът да се обедини около водачите си, да бъде готов да действа като едно, защото времената са военни. П. смята, че в народа отсъства партизанският дух, че той е спокоен и готов за действие. Коментарът му е изграден като защитна реч, но с не особено силна аргументация. „Да имаме доверие в нашия мъдър Върховен водач“, казва П. Други аргументи освен, че е война, той не излага. „Днес, когато почти няма и следа от партизански дух, всеки българин трябва да застане на страната на държавата. Така ще изпълни своя дълг към родината“. Изборът на лексика е съответен на патетично-пропагандния стил на текста.³²

Отново присъства послание на Софийския митрополит Стефан (и бъдещ екзарх), в което се набляга, че мирът от Бога е единственото решение на кризата, на войната – „Как може да се избегне наближаващата катастрофа“.

„Всеки мир, който почива на лъжа и терор, на сълзи и скърби, който е резултат от жестоки и безпощадни войни, е от лукавия“, пише още митрополита. Решението е в очистването на сърцето от страстите и в следването на мира, който Спасителят ни е завещал при Кръста.³³

След посланието на екзарх Стефан, е поместен репортаж от йеромонах Григорий за посрещането на новоизбрания Старозагорски митрополит Климент в епархията му. Това се е случило на 28 декември 1940 г., разбираме още от репортажа. Интересна подробност е, че първата му служба и речите в Стара Загора са предавани по „Радио Стара Загора“ – регионална програма на БНР за Старозагорска област.³⁴

„Брачен хаос“ е журналистически очерк с елементи на публицистика, подписан отново само с инициала на автора си (Ст.). В Съветския съюз има хаос и проблеми по отношение на браковете. И това не го твърди някой външен критик, а съветския вестник „Известия“. Ст. преразказва основните моменти от статията, като накрая заключава, че „коментарите са излишни“. Ето част от твърденията на Швайцер, автор на статията в „Известия“: Съдебната практика за издръжки също е объркана. Някои съдилища признават бащинство въз основа само на твърдения на майката, понякога с формулировки от рода на „понеже детето трябва да има баща, а ответникът не сочи друг, съдът признава него за баща“. Швайцер подчертано следва съветската пропагандна линия, като критикува „буржоазните бракове“ и хвали социалистическия строй, който бил „освободил жената“ и й бил дал „за първи път“ равноправие с мъжа.³⁵

„Архимандрит Кирил Рилски – по случай 80 години от рождението му (1861–1941 г.)“³⁶ е биографичен очерк за монах от Рилския манастир, написан от друг негов събрат архим. Климент Рилец. Кирил Рилски е представен като „най-старият брат в Рилската света обител“. Архимандритът е богослов, автор на много трудове и учител.

„Една пропусната стогодишнина“³⁷ представлява публицистичен историко-образователен очерк за 100 години, откакто в Смирна е отпечатан Новия завет, преведен от йеромонах Неофит Рилски на тогавашния съвременен български език (първия успешен такъв превод). Текстът разказва за опитите да се преведе Евангелието на говорим език през годините на Възраждането. Неофит Рилски е възрожденец, монах, художник и учител. Константин Иречек го определя като „патриарх на българските учители и книжовници“. Книжовникът монах е известен още и като създател на първия български глобус. Като автор на очерка е посочен „М. Стоянов“. Вероятно става въпрос за д-р Маню Стоянов Манев, който оставя след себе си множество богословски статии, студии, обзори и книги. Лиана Гълъбова пише за него, че „М. Стоянов се утвърждава в съвременната наука като най-добрия специалист в областта на възрожденската книжнина“³⁸.

Рубриката „Из духовната съкровищница на Църквата“ помества слово от св. Григорий Ниски – „Лихвар“.³⁹

В рубриката „Бележки и отзиви“⁴⁰ намираме критичен коментар към явлението „ксеномания“ или по-просто казано: чуждопоклонничеството. „Тези хора се възхищават от чуждото, инославното, сочейки го за модел. Те афишират религиозни пропаганди и изпращат българи да се „просвещават“ в сектантски салони, точно когато най-разпалено говорят за нуждата от народно единство и се обявяват против онези, които рушат това единство“, възмущава се авторът на коментара (Ибр.). Ибр. се възхищава от речта на депутата Ангел Стоянов (негова реч може да намерим и в бр. 5), като цитира части от речта му в защита на българските православни свещеници.

От текста разбираме и броя на православните свещеници в онези години – 2500. Направих справка със „Статистически годишник 1941 година“ от сайта на Националния статистически институт. Населението на България тогава е около 6.7 милиона души, тоест на всеки 2695 души се пада по един свещеник. Ако приемем, че днес на територията на България служат около 1500 свещници от БПЦ (не вземам предвид броя на свещениците от т.нар. „алтернативни православни изповедания“), то на всеки 4291 души в България се пада по един свещеник (вж. данни за населението тук). Тоест натоварването на един свещеник в БПЦ днес почти се е удвоило.

В рубриката „Църковна и обществена летопис“ присъства съобщение за проведен молебен в храм-паметник „Александър Невски“ по случай „рождения ден на Негово Величество Царя“ (30 януари). На молебена са присъствали и официални държавни лица като министър-председателя Богдан Филов. Присъства и кратка дописка за погребението на музиковеда Добри Христов (в бр 1-2 от 1941 г. е поместено поздравление за негов 45- годишен юбилей като „всенароден компонист“ с пожелание „още дълги години със същия успех да твори художествени духовни композиции – за радост на Църквата и българския народ“).

В „Седмичен преглед на събитията“,⁴¹ рубриката с новини „от България и света“, пише: „Влязоха в сила Закон за защита на нацията (ЗЗН) и Закон за организиране на младежта“. ЗЗН е внесен от правителството на Богдан Филов и е създаден по подобие на Нюрнбергските закони в Нацистка Германия. Основата му е антисемитска и националсоциалистическа. Законът за защита на нацията е в сила от 23 януари 1941 г. до 27 ноември 1944 г. Остава месец до влизането на България във Втората световна война на страната на Тристранния пакт.

Брой 7 на Църковен вестник, 7 февруари, 1941 г.

Вестникът започва с обичайното каре за абонаментите и съдържание.

Първият публикуван текст в този брой е на Софийския митрополит Стефан. Неговата проповед е патриотична беседа, озаглавена „Любовта към родината“.⁴² В проповедта си без идеологически украшения митрополитът обяснява за любовта към родната страна, като първото реално въплъщение на любовта към ближния (към човека). Тезата му е, че „любовта към родината, или патриотизмът, е едно от най-възвишените и благородни качества на човешката природа“. Следват аргументи с примери от Стария и Новия завет, с които авторът защитава позицията си. Апостол Павел толкова обичал братята си израилтяни, че бил готов да бъде „отлъчен“ (отделен) от Христос заради тяхното спасение. Любовта към родината ще ни направи свободни, тя е висша християнска добродетел, отразява любовта към Бога и ближния, не е случайност или историческа измислица.

„Сърдечен и скъп дар“ е панегерично слово в похвала на Георги Кадиларов, който дарява на Софийска духовна семинария колекция от ценни и редки богословски книги (над 200 тома). Автор на словото е протодякон Ибрашимов.⁴³

Тексът „Структура на немската евангелска църква и на немското евангелско богословие“ представлява статия с елементи на репортаж от изнесена немски учен д-р Герстенмайер в Богословския факултет. В текста се проследява развитието на протестантството в Германия и специфики на немското богословие. В статията има и пропагандни елементи, които внушават, че индивидуализмът е слабост, а сегашното положение (Райхът) – напредък: „Въпреки войната немските културни институти — както в самата Германия, така и по целия свят — работят с повишена енергия, движени от една основна особеност на Германия в последните години: готовност да се жертва всичко лично и себично в името на общото благо“. Автор на статията е д-р Димитър Пенов.⁴⁴

Следва богословско-философско есе „Злото в човека“, подписано само с инициали на автора си (Ст). Есето разглежда православното разбиране за Божия образ в човека, за злото в човека, за първородния грях, последиците от него и разобличава протестантското и католическото тълкувание по тези въпроси. Важен откъс от текста е следната мисъл на автора: „Най-същественото и най-ценното в православното разбиране на човека е, че ключът към тайната на човека не се търси в неговите грехове, в тъмнината, която се крие в него, а в онази „светлина“, която не угасва дори у най-грешния и най-падналия човек“.

Есето заема над две страници от вестника.⁴⁵

В рубриката „Седмичен преглед на събитията“ с новини от България и света попаднах на три бележки за Германия, Англия и Щатите, които уведомяват читателите за разрастващата се с все по-голяма сила буря на Втората световна война. Прави впечатление, че речта на Хитлер е определена като „голяма“, а пред Чърчиловата реч не е сложен епитет:

„Германският фюрер Хитлер произнесе голяма реч по случай годишнината от идването си на власт в Германия. Той говори срещу Англия и заяви, че Германия е готова да ѝ нанесе съкрушителен удар“.

„Английският премиер Чърчил и неговите колеги министри Александър и други са произнесли речи в Англия за голямата опасност, надвиснала над острова, и че е време английският народ да даде последни сили за спасението на отечеството“.⁴⁶

„Американското правителство усилено се подготвя за война. Бяха гласувани огромни кредити за флота. Строят се докове и се съсредоточават военни и транспортни кораби на Хавайските острови в Тихия океан“.

В рубриката „Бележки и отзиви“ редакторският коментар „Пострадалите дават поука“ се отнася до Франция, която осъзнала, че безбожието и материализмът само вредят и отново желае да постави религията на по-челно място в обществения и образователния живот.⁴⁷

Брой 8, Църковен вестник, 14 февруари, 1941 г.

Вестникът започва с репортаж за Конференция на учителите по Религия и История на Българската църква в столичните гимназии. По време на дискусията, провела се на 28 януари, Българската православна църква е отправила своите предложения за промяна и допълнение на учебните програми по религия в средните училища. Авторът на текста се е подписал само с инициалите си – И. Г. П.⁴⁸

Ибр. пише публицистичен текст, озаглавен „Навременни и предупредителни статии“. Уводът е с обичайната за онези години патриотична приповдигнатост, като посланието му е българите да се подготвят духовно и всячески за времената на изпитание, в които живеят. „Само духът и вярата са основа за единомислие, политическа съгласуваност, национално единство, обществена сплотеност, социална справедливост и икономически напредък.

Само в тях и в тяхно име може да има сила“, твърди се в текста. По-надолу авторът цитира две статии от брой на в. „Зора“ (4 февруари), като изразява положителна оценка за написаното. Цитираните откъси са от статиите „Изпитания и надежди“ и „Извънкласната работа на учениците“.⁴⁹

Следващият текст „Църквата — благодатно-разпръсквателна централа“ представлява апологетика – защита на вярата. Полковник Георги Малчев защитава Българската православната църква (БПЦ) от „злорадството на протестантите“, че храмовете са празни. Благодатта на Светия Дух се простира върху всичко и всички, а Църквата се моли и за тези, които не са в нея. Малчев прави сравнение на „благодатните вълни“ с „радиовълните“, вероятно за да бъде разбран от светските хора, незапознати с православното учение, но технически грамотни:

„Точно като радиовълни, които преминават през атмосферата, православните благодатни вълни се разпръскват от Църквата — която действа като централа — прониквайки в умовете и сърцата на хората. Често тяхното действие не се осъзнава, но те са реално факт и се проявяват чрез конкретни резултати“. Полковникът очертава и важната роля на свещенството, което принася Евхаристията в храмовете и „изпросва благодатните дарове и всеопрощение“. Георги Малчев завършва със забележката, че „напразно е злорадството на протестантите“, че храмовете на БПЦ не били пълни при всяко богослужение. Това явление той оценява като „временен недъг“.⁵⁰

„Българката и религията“ е коментар на Т. Николов, в който авторът изразява разочарованието си от отчетите и решенията на Българския женски съюз, защото в тях нищо не се споменава за вярата в Бога, за църквата, за религиозното образование и възпитание. Според Т. Николов жената има по-чувствителна душа, затова е по-религиозна и набожна от мъжа. Това важи особено за българката. Коментарът завършва с пожелание „в отчетите и решенията на следващия конгрес ще прочетем хубави думи за Бога, за Светата Църква и за религиозното възпитание на нашата младеж“.⁵¹

„Църковни и народни врагове“ е коментар на автор, подписал се като М.А.Н. Тезата му е следната: „Днес по-малко от всякога можем да позволим чужди агенти и сектанти да рушат народното единство“. „Всеки българин“ трябва да даде отпор, а „светата Българска църква…трябва да бъде в центъра на тази борба“. Според автора тя е „традиционен страж на българщината през вековете“. В този текст проличава идеята за християнството като „племенна религия“, тоест по същество „етнофилетизъм“. Текстът навежда на мисълта, че М.А.Н. вижда БПЦ като институция или просто оцеляла векове „партия“.⁵²

Християнството учи, че мисията на Църквата е да води хората към Божието царство, а не да води борба срещу хора, каквито и да са те. Тоест „църковни и народни врагове“ не може да има за християнина, освен „поднебесните духове на злобата“ (тоест демоните).

Кои са „чуждите агенти“ според М.А.Н? Комунистическата партия, католическите мисии в България… Авторът дава пример с българче в католически колеж, което казва:

„Католическата вяра е истинската, Папата е заместникът на Христос и единственото отечество на българи, сърби, гърци и румънци“.

„Примерът на Франция след поражението“ е коментар, в който Ст. Симеонов с любов и тъга описва състоянието на френския народ, който преживява криза във войната. В бедствията френските интелектуалци, духовници и общественици се обединяват в усилията си да възродят надеждата, вярата и националния дух.

Народът търсел утеха и надежда, след като „дълго време антирелигиозен дух и пълно духовно безразличие“ е бил насаждан. Основните изпитания са гладът, пленниците и окупацията на победителя. Тук е нужен малко контекст: Франция участва във Втората световна война на страната на Съюзниците от 3 септември 1939 година до 22 юни 1940 година, след това на страната на Тристранния пакт, и от 23 октомври 1944 година до края на войната – отново на страната на Съюзниците. Тоест в момента, когато е написана статията в „Църковен вестник“, Франция е окупирана от Германия. В текста пише и за основните християнски добродетели, към които се призовават френските християни: щедрост и състрадание. Препоръчва им се „да не се предават на егоизъм и страст към пари“.

В края на коментара си Ст. Симеонов призовава България да се поучи от примера на Франция.⁵³

„Размишления върху войната“ е публицистичен текст, подписан само с инициали. Авторът си представя утопично бъдеще за света – че ще дойде Царството Божие на земята след всички пожари и страдания на народите. Той смята, че войната ще се разреши в Средиземно море. Изразява мечтата за всеобщ мир: „Войната ще свърши на бойното поле, но между хората тя ще продължи, докато не се намери синтез, който да направи от хората братя, от народите – близки, и от земята – общо отечество“. Само мъдростта може да спаси малките държави, попаднали във вихъра на войната.

„Войната е продукт на множество несправедливости. Тя е резултат от продължаваща с векове криза. Всички въпроси са от нравствено естество, а отговорът – от висш нравствен ред“, заключава авторът на текста. Есето звучи наивно, погледнато от дистанцията на времето – войните продължават и до днес. След края на Втората световна война не е настъпил рай – особено за България, която я очакват десетилетия под тоталитарно управление.⁵⁴

Брой 9, Църковен вестник, 21 февруари, 1941 г.

Както всеки досега разгледан брой и този започва с каре за абонамент, съдържание и последваща беседа на Софийския митрополит Стефан (бъдещ последен екзарх на България). В „Християнското разбиране на труда“ митрополитът разглежда труда в неговия християнски смисъл, като дава примери от Стария и Новия завет, че трудът е благословено от Бога дело, особено когато се трудим не само заради себе си, но и заради другите. Митрополитът разобличава труда без Бога по следния начин: „Трудът не е благо, когато не е в името на Бога – тоест в името на доброто, правдата и любовта към човека. Трудът е проклятие, когато е инструмент за сеене на зло; и благодат, когато е средство за разпространение на божественото добро“.⁵⁵

Следва послание на Стобийски епископ Никодим преди Великия пост – най-дългият пост в православната църква, който предшества Възкресение Христово. Епископ Никодим призовава към покаяние. Постът е благоприятно време за духовна промяна, освен това само с покаяние и пост ниневийците умилостивили Бога да не прати наказание върху техния град. „Постът е жертва, макар и в по-слаба степен. А който свикне да жертва малко, той става готов да жертва всичко тленно и преходно, за да стане участник във вечния живот, към който не само Великият пост, а целият ни живот трябва да бъде подготовка“, завършва словото си Стобийският епископ.⁵⁶

„В памет на Анри Бергсон – Тяло и душа“ е публицистичен есеистичен текст на Тончо Николов, мемориум за философа Анри Бергсон. Цитират се негови твърдения, че човек има душа, че тя е нещо различно от тялото и продължава да живее след смъртта му.

Бергсон, пише Николов, е един от стотиците първенци на научната мисъл, които по строго научен път доказват, че човек е единство от безсмъртна душа и смъртно тяло. Текстът разобличава материализма като философия.⁵⁷

„С вяра в Бога всичко се постига“ е есе на Н. Хр. Петлешков, който анализира състоянието на българското средно училище. Каквито добродетели и недостатъци притежава народът, такива проявяват и учениците в училище. Ако има кризи в българското училище, то е защото „в нашите училища Бог е забравен, човекът е поставен на второ място, а знанието – на първо“, твърди още Петлешков.

Тезата му за училищната програма е актуална и днес, когато все повече материал се вкарва в учебните програми, учениците прекарват все по-дълго в училище, пък показват по-ниски образователни резултати спрямо връстниците си от други страни.

„Съзнателно не споменахме училищната програма, защото вярваме, че методиката е по-важна от обема на материала. Програмата трябва да предлага обобщен материал, а не ненужно подробни знания“.⁵⁸

Статията „На Божията нива“ акцентира върху ролята на духовните водачи и религиозното съзнание в живота на народа. Българският народ страда, защото „борбите ни отслабиха моралната сила на народа“. Религиозното чувство отслабва. Авторът, подписан само с инициали, дава препоръка на свещениците: „Нашият клир трябва да излезе от храмовете и да работи всеки ден сред хората – с личен пример и с истинско Христово учение.

Свещеникът трябва да бъде близо до страдащите и най-големите грешници и да ги води към Христос – там, където ще намерят утеха и облекчение“. Нужна е сол – за духовното пробуждане и развитие на българите. Без Бога няма справедливост. „Християнското просвещение ни е особено нужно. За нас – повече от всякога“.⁵⁹

Рубриката „Седмичен преглед на събитията“ разглежда новини от световната война, а в „Църковна и обществена летопис“ с новини от християнския свят е поместена кратка дописка за предстояща извънредна синодална сесия. В същата рубрика е включена дописка, че католическата църква готви свикването на „Вселенски събор“. Както и в останалите разгледани дотук броеве езикът на новините е неутрален спрямо събитията.⁶⁰

Брой 10, Църковен вестник, 28 февруари, 1941 г.

„Съдът на безпристрастието“ е текст, чийто автор се е подписал като „д-р Кирил Марков“. Тук с голяма вероятност става въпрос не за друг, а за небезизвестния Пловдивски митрополит и бъдещ български патриарх Кирил, който има огромна роля за спасяването на българските евреи. Коментарът на д-р Кирил Марков е насочен към заядливата критика на някои хора по отношение на БПЦ. Обвиненията са, че се разпространявали секти, а Църквата мълчала и нищо не правела. Митрополит Кирил отговаря, че нейната дейност е тиха и тя не парадира с мисията си.⁶¹

Превъртим ли часовника 80 години напред, ще чуем същите обвинения, че БПЦ нищо не прави, мълчи и бездейства. Ако в миналото критиците са имали много по-малко основания за обвиненията си, днес картинката е по-сложна. Да, църквата продължава тихо да върши своята мисия, да помага на бедни, болни и слаби, но, виждаме как определени структури въвличат част от архиереите да участват в политически мероприятия. Тези мероприятия представят една „плакатна“ версия на християнството. Християнството е живот в Христос, а не – размахване на лозунги в очите на останалите хора. Разбира се, е важно как критикуваме и в това е същината на посланието на Пловдивския митрополит Кирил. Ако е просто, за да сочим с пръст, смисъл – няма.

„Когато някой иска да изказва мнение и да информира обществото, е длъжен да знае фактите. Иначе формира грешно обществено мнение“, с право посочва авторът на коментара. Посланието му е актуално и за днешната медийна ситуация в България. Медийният пазар се напълни с „жълто“ критикарство, нежелание за диалог и с откровени лъжи.

Заключение

Рубриките в 10-те броя на вестника се повтарят. Повтарят се и много от авторите – включително анонимните.

Темите за войната и патриотизма са основните две теми, които се засягат във всички броеве на „Църковен вестник“ от януари и февруари 1941-ва година. Беседите на Софийския митрополит и бъдещ екзарх Стефан се открояват със своята дълбочина на мисълта, любовта, загрижеността и неподправения чист патриотичен дух. Войната се споменава почти във всички текстове на вестника. Днес в официалните църковни издания на Българската православна църква темата за войната почти не се засяга (а тя е на по-малко от 400 км от нас).

—————

Дигитализирана колекция на стари архивни броеве на „Църковен вестник“ може да намерите на: digital.libsu.uni-sofia.bg

1 Църковен вестник, бр. 1-2, 1941, c. 1-2.

2 По това време Рождество Христово се празнува на 7 януари и съответно броят е и празничен.

3 Църковен вестник, бр. 1-2, 1941, c. 3.

4 Словото е озаглавено „Да внимават консулите“, което е буквален превод от латинското „Caveant consules”.

5 Църковен вестник, бр. 1-2, 1941, c. 4.

6 Пак там, с. 5-6.

7 Пак там, с. 6-7.

8 Пак там, с. 7-8.

9 Пак там, с. 11.

10 Пак там, с. 11-12.

11 Пак там, с. 12.

12 Пак там, с. 19.

13 Пак там, с. 20.

14 Пак там, с. 21

15 Църковен вестник, бр. 3-4, 1941, c. 25-26.

16 Църковен вестник, бр. 3-4, 1941, c. 27.

17 Пак там, с. 28.

18 Пак там, с. 29.

19 Пак там, с. 30.

20 Пак там, с. 33.

21 Пак там.

22 Пак там, с. 35

23 Пак там, с. 39.

24 Пак там, с. 40.

25 Църковен вестник, бр. 5, 1941, c. 45-47. Страниците продължават от предишния брой.

26 Пак там, с. 48.

27 Пак там, с. 49.

28 Пак там, с. 49-50.

29 Пак там, с. 50-52.

30 Пак там, с. 52-53.

31 Пак там, с. 53.

32 Църковен вестник, бр. 6, 1941, c. 57-58. Страниците продължават от предишните броеве.

33 Пак там, с. 58-59.

34 Пак там, с. 59-60.

35 Пак там, с. 60-62.

36 Пак там, с. 62-63.

37 Пак там, с. 63.

38 Гълъбова, Лиана. Сто години от рождението на д-р Маньо Манев. Църковен вестник [онлайн]. 2003, № 12. [Прегледан 14/06/2025]. Достъпно от : https://synpress-classic.dveri.bg/12-2003/ubilei.htm

39 Църковен вестник, бр. 6, 1941, c. 64.

40 Пак там, с. 64-65.

41 Пак там, с. 66.

42 Църковен вестник, бр. 7, 1941, c. 69-70.

43 Пак там, с. 70-71.

44 Пак там, с. 71-73.

45 Пак там, с. 74-76.

46 Пак там, с. 79.

47 Пак там, с. 76.

48 Църковен вестник, бр. 8, 1941, c. 81-82.

49 Пак там, с. 82-84.

50 Пак там, с. 84-85.

51 Пак там, с. 85-86.

52 Пак там, с. 86.

53 Пак там, с. 86-87.

54 Пак там, с. 87-88.

55 Църковен вестник, бр. 9, 1941, c. 93-95.

56 Пак там, с. 95-96.

57 Пак там, с. 96-97.

58 Пак там, с. 97-98.

59 Пак там, с. 98-99.

60 Пак там, с. 102-103.

61 Църковен вестник, бр. 10, 1941, c. 105-106.