Ренета ТрифоноваПроф. архим. д-р Авксентий (Делипапазов)
Откъсите са от “Литургика” на архим. Авксентий относно времето, реда и начините на причастяване в миналото. Заглавието е на редакцията.
Време на причастяване
В древната Църква причастяването било заключителен елемент на евхаристията. В евхаристийното събрание участие взимали само християни, които щели да приемат причастие. В анафората на нито един от източните литургични чинове няма молитва, предназначена за присъстващи на литургията, които няма да приемат св. дарове. В древната Църква не бил познат друг начин на участие в евхаристията. Както на юдейските ритуални вечери и на Тайната вечеря, така и на евхаристията нямало присъстващи, а само участващи в тях. Това разбиране е ясно отразено в редица правила на поместни и вселенски събори – 21 правило на Елвирския събор (306 г.), 11 правило на Сардикийския събор (343 г.) и 80 правило на Шестия вселенски събор (681 г.), които предписвали отлъчването от църковно общение на християни, които в продължение на три последователни неделни дни не взимали участие в евхаристийните събрания, т.е. не се причастявали.
Съгласно сведенията за богослужебните събрания на първите християни в Новия Завет “И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце …” (Деян. 2:46) приемането на евхаристийни дарове ставало ежедневно. На т.нар. вечери на любовта след обща трапеза всички присъстващи взимали участие в „разчупването на хляба“. Прехвърлянето на евхаристийните събрания на сутринта и отделянето им от общите трапези имало като следствие изчезването на „всекидневните“ (Деян. 2:46) събрания и заменянето им със събрания „в първия ден на седмицата“ (Деян. 20:7) в т.нар. Господен ден (Откр. 1:10). Причина за това били започналите гонения от страна на римската администрация.
В 10-та си беседа върху Битие Ориген споменава, че „християните всеки ден ядат плътта на Агнеца…“, а в беседата си върху четвъртото прошение на молитвата „Отче наш“ св. Киприан Картагенски отбелязва, че „ежедневно получаваме от Него евхаристия като храна за спасение…“. В писмото си до Кесарий, св. Василий Велики пише „ние се причастяваме четири пъти в седмицата – неделя, в сряда, в петък и в събота, а така също и в други дни, ако в тях се падне паметта на мъченик…“.
Гоненията ограничили броя на евхаристийните събрания и станали причина за появата на нова форма на причастяване. При нея всеки от християните отнасял в дома си осветена част от Христовото тяло, с което се причастявал сам веднъж или няколко пъти на ден. За неколкократно причастяване в един и същи ден се говори в едно писмо на Тертулиан до жена християнка, чиито мъж бил езичник. Невъзможността Христовата кръв да бъде изнасяна от евхаристийното събрание и използвана по домовете довела до появата на „учение“, което очевидно не получило одобрението на Църквата. Според него Христовото тяло, потопено в обикновено вино, го превръщало в Христова кръв. Като явление „самопричастяването“ продължило и след епохата на гонения и били необходими няколко решения на събори, за да бъде прекратено съществуването му.
През I и началото на II век извършването на евхаристия ставало само в неделни и по изключение в други дни. По времето на Тертулиан (+230) в Северна Африка литургия била служена в неделя, сряда и петък. През IV век в Мала Азия литургия била служена в неделя, сряда, петък и събота. През византийската епоха в по-големите храмове литургия била извършвана всеки ден.
От първите християнски векове в отделните източни и западни църкви били определени различни дни, през които не било разрешено извършването на литургия. Живата потребност от често приемане на причастие довела до появата на голям брой чинове на преждеосвещени литургии, на които без да се извършва самото тайнство била давана възможност на християните да се причастят. На Изток броят им надхвърлял десет, един от които бил приет и в Западната църква при папа Григорий Двоеслов.
През IV век на Изток практиката даровете да бъдат приемани всеки ден постепенно била заменена с причастие само в неделен ден, или още по-рядко. Била следствие от навлизането на голям брой езичници в Църквата и отслабване на църковната дисциплина. Ежедневното приемане на причастие било съхранено като практика само в някои манастири. В Западната църква този процес започнал малко по-късно.
През следващите векове броят на причастяващите се рязко намалял, а ежедневното причастяване било заменено с причастяване един или два пъти в годината, най-често на Пасха и Богоявление. Обръщано било повече внимание на подготовката за приемането на причастие отколкото на редовното му приемане. Неуспешен се оказал опитът да бъде възстановено честото и редовно причастяване със заплахи от отлъчване, залегнали в решенията на поместни и вселенски събори. Такива били осмото апостолско правило „Епископ, презвитер или дякон или някой от свещения чин, който не се причасти при извършване на причащението да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен…“, деветото апостолско правило: „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички онези християни, които влизат в църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края…“, второто правило на Антиохийския събор „Всички онези, които влизат в църква и слушат светите писания, но противно на реда, не остават до край на молитва с народа или които се отклоняват от причастие със светите тайни, нека бъдат отлъчени от църквата…“ и др. В беседата си върху Посланието към евреите св. Йоан Златоуст иронизирал онези, които се причастявали само няколко пъти в годината, тъй като се считали за недостойни, пишейки, че недостойният не трябва да се причастява и един път. В „Лавскаик“-а си Еленополският епископ Паладий описал как преподобни Макарий Египетски осъдил жена, която в продължение на пет седмици не се причастила.
Около VIII век по-голямата част от християните се причастявали само няколко пъти в годината. Били предпочитани дните на големи празници, предшествани от пост – Пасха, Рождество Христово, Преображение Господне, Успение Богородично и др. Наложило се неправилното разбиране, че причастяването през тези дни е по-важно от причастяването през останалите дни на годината. В Руската църква около XVI век популярност придобило разбирането, че за да достигне спасение, християнинът трябва да се причастява веднъж на шест седмици.
В рамките на денонощието за приемане на причастие няма определен час. Обикновено това става преди обяд, но в някои случаи, като причастяване на умиращ може да бъде извършено и по всяко друго време.
Ред на причастяване
Приемането на причастие през първите християнски векове ставало по строго определен ред. В „Апостолски постановления“ (380 г.) е отбелязано, че първо били причастяване децата, а след тях мъжете и жените. В по-скъпи писмени паметници тази практика е описана още по-подробно. Най-напред епископът или свещеникът причастявал певците, четците и иподяконите. След тях били причастявани аскетите, дяконисите, девиците, вдовиците, децата и накрая всички останали.
На възрастни и болни християни след края на литургията дяконите носели причастие в домовете им. През византийската епоха били полагани усилия причастие да бъде носено и на християни военнопленници или затворници в езически страни като Персия.
Било допускано причастяването на глухонеми, епилептици, бавноравзиващи се и др. при условие, че били кръстени, и не богохулствали.
Начин на причастяване
През първите векове на християнската епоха християните се причастявали ежедневно по време на евхаристийни събрания върху св. трапеза, която най-често представлявала саркофага на някой от многобройните мъченици от оази епоха. Епископът или презвитерът поставяли тялото Христово в ръцете на християните, а дякон им давал да отпият веднъж от потира. Според св. Кирил Йерусалимски (+386), причастието било давано в дясната ръка, която била свита и поставена върху лявата, която и служела за „престол“. От свидетелството на епископа на Арл Цезарий (+542) става ясно, че в Западната църква мъжете трябвало да измият ръцете си преди да получат тялото Христово, а жените, да поставят върху ръцете си специална кърпа (mappa, sudarum). По същото време много от християните носели част от Христовото тяло по домовете си, където го приемали веднъж ил няколко пъти на ден.
За първи път в 67 глава от „Първа апология“ на св. Юстин Философ (+167) се говори за преподаване на св. дарове не само по време на евхаристийните събрания, но и по домовете. С тази отговорост били натоварени дякони, които след края на литургията обикаляли домовете на възрастни, немощни и болни християни, за да ги причастят. Много по-късно в началото на византийската епоха с тази цел при пленници християни в Персия били изпращани дякониси.
В края на II век в трактата си „Към жената“ Тертулиан (+230) споменава за причастяване по няколко пъти на ден преди приемане на друга храна. В първа глава на „Килими“ Климент Александрийски споменава, че „по обичая“ някои епископи разрешавали на християните да носят по домовете си частици от Христовото тяло, които да приемат сами. Това в епохата на гоненията било разглеждано като начин на подготовка за приемане на мъченическа смърт.
В Александрия и други големи християнски центрове през периода II-IV век тази практика добила популярност. Разпространила се и сред аскетите и монасите от големите монашески центрове в Египет, Месопотамия и Палестина. За нея говори св. Василий Велики в 89-то си писмо до патриция Кесарий: „Всички монаси, които живеят в пустини, където няма презвитер, пазейки причастие в дома си, сами себе си причастяват…“. Те приемали св. дарове ежедневно след прочитане на предпричастни молитви или на някой от многобройните чинове на Преждеосвещената литургия, създадени през онази епоха. В същото писмо е отбелязано, че „в Александрия всеки кръстен има при себе си причастие в дома си и сам себе си причастява, когато поиска…“. В житието на св. Теоктиста (+881) сщо се споменава, че се причастявала сама. Тази практика се съхранила в някои монажески братства до XIV век, а вероятно и след това, тъй като я споменав Солунският митрополит Симеон (+1429). От гръкоезичните църкви преминали и у новопокръстените народи на България, Сърбия и др., където се съхранила до XVII век.
На Изток за първи път открито на самопричастяването се противопоставил Антиохийският патриарх Севирий. В несторианските общности достигнали по-далече, като започнали да учат, че евхаристийният хляб е Христово тяло само в деня на извършването на литургията.
Вероятно по домовете била носена само част от тялото Христово, тъй като пренасянето на кръвта предполагало употребата на специален съд. Съгласно несанкционирано от Църквата разбиране от онова време, част от тялото Христово, потопена във вино, го освещавала и превръщала в кръв Христова. Когато тази практика била забранена с решенията на няколко събора, започнало смесването на даровете в потира, което правело невъзможно изнасянето им от храма. Това довело до масовото навлизане на лъжичката като средство за преподаване на причастие. Окончателно тази практика се наложила в източните църкви около XII век.
Пред III век частично било ограничено правото на дяконите да преподават светите дарове. Тялото Христово било давано в ръцете на християните само от епископа, а Христовата кръв продължил да преподава дякон и по-рядко презвитер. В седма глава на „Църковна история“ Евсевий Кесарийски (+339) се споменава за писмо на св. Дионисий Александрийски (+264) до Римския епископ Сикст I (+258), с което го уведомява, че в Александрийската църква не допускали жена в месечно очистване да се причастява върху св. трапеза. Съществуването на подобна практика се потвърждава и от 19 правило на Лаодикийския събор (+363 г.), според което „само на свещеника е разрешено да влиза в св. олтар и там да се пиробщава (със св. дарове – ск. м.)…“. Изключение било правено единствено за императора, чието влизане в олтара било разглеждано като форма на съслужение. В Галската църква причастяването на обикновени християни върху св. трапеза продължило до VI век. Това се вижда от десета книга на „История на франките“ на епископа на град Тур, Григорий (+594). В нея той описва как епископ Котен, „когато настъпило време за причастие и Евлалий, (обикновен християнин – ск. м.) пристъпил към престола…“, отказал да го причасти.
За първи път за смесване на даровете споменава едно предание, споде което авва Зосим изпратил в малък потир смесени тяло и кръв Христови, за да причасти с тях св. Мария Египетска. Тялото Христово напоено с кръвта Му било давано на причастяващите се и на някои от многобройните чинове на преждеосвещени литургии, използвани в източните църкви. По-конкретни сведения за такава практика дава Йерусалимският патриарх Софроний (+644). Според него по този начин причастие било изпращано на монаси-пустинници. Подражавайки им, след края на иконоборството през 843 г. така започнали да се причастяват иголям брой християни. За това допринесли и много епископи, които произхождали от седите на монасите. Тяло Христово напоено с кръвта Му било използвано и при причастяването на военнопленници извън границите на Византийската империя.
През византийската епоха, когато тялото Христово било постовяно в ръцете на причастяващия се, особена популярност добила практиката вместо в ръката, да бъде поставяно в специална златна или сребърна кутия. Тази практика била осъдена и отхвърлена от 101 правило на Шестия вселенски събор (681 г.).
В Западната църква практиката тялото Христово да бъде давано в ръцете на християните се съхранила по-дълго. За последен път за нея се говори в едно съчинение на св. Бонифаций (+754). От същото време води началото си и практиката в устата на християните свещеникът да поставя част от Христовото тяло напоена с кръвта Му. За кратко време около XI век в голяма част от Западната църква възприели утвърдената вече на Изток практика тялото и кръвта Христови да бъдат смесвани. Тя имала своите ревностни привърженици в лицето на Римския папа Пасхалис II (+1118) и била утвърдена с 28 правило на Клермонтския събор през 1095 г. Източният ѝ произход станал причина да бъде отхвърлена, основна роля за което изиграл съборът през 1175 г. в Лондон. От края на ХI и началото на ХII век в Западната църква започнали да причастяват християните само с Христовото тяло. Тази погрешна практика продължи до Втория Ватикански събор (1962-1965), който разреши причастие под двата вида.
Смесването на тялото и кръвта Христови и причастяването на християните едновременно и с двете било отхвърлено и от някои източни християнски общности като несторианите. Един от най-образованите им йерарси – митрополитът на Низибия Jesuab (XII в.) осъдил практиката на сирояковитите и мелхитите (православните), които според него се причастявали с „хляб, направен от вино“.
Пред II век съществувала практиката в неделен ден между отделните епископи да бъдат разменяни осветени дарове като израз на братско общение, единство, и взаимно признаване. През 170 г., вероятно поради започналото гонение на римския император Марк Аврелий (+180), Лаодикийският събор (363 г.) с 14 си правило забранил „дори на Пасха да не бъдат изпращани св. дарове в друга църква като багословение…“. С известни прекъсвания тази практика продължила, което се вижда от едно писмо на епископа на град Нола Павлин (+431) до блажени Августин (+430), в което го моли да приеме изпратения от него осветен хляб като израз на единомислие. В съчинението си „Духовна ливада“* на св. Йоан Мосх (+619) отбелязва, че монасите от различните манастири често разменили частици от евхаристиен хляб. Твърде вероятно е размяната на св. дарове да е била форма на взаимно признаване на отделните християнски общности и отделянето им от разколническите и еретическите.
Източник: Архим. Авксентий “Литургика”, изд. “Праксис”, Пловдив, 2005.
* Става въпрос за издадената на българския книжен пазар книга на Йоан Мосх „Духовни полета“, бел. ред.
