Меню Затваряне

Всеки човек има своето „сретение”, своята среща със Спаси­теля

О. Александър Лашков

Ставрофорен иконом Александър Лашков

Бог, лъжец или луд? (Сретение Господне)

„И благослови ги Симеон и рече на Мария, майка Му: Ето. Този лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия” (Лука 2:34)

Когато бях ученик в семинарията (1956-1961) атеистичната пропаганда беше в разгара си. Всички християнски истини бяха отричани и осмивани, религията беше обявена за назадничава и вредна заблуда, а Църквата – за умираща крепителка на прогнилия буржоазен морал. Бог? Няма Бог! Той е човешка измислица, едно от средствата да се манипулират масите и да се държат в подчинение. Библията? Сборник от митове и легенди! Св. Богородица и всички светии? Благочестиви измис­лици за несъществуващи лица! В заслепението си и в увлече­нието си да отричат всичко християнско агитаторите на безбожието стигаха дотам да твърдят, че и нашият Господ Иисус Христос изобщо не е съществувал – въпреки многобройните извънбиблейски исторически свидетелства!

Днес едва ли има образован и непредубеден човек, който да поддържа такова твърдение. Както пише Ф. Ф. Брус, препо­давател по библейска критика и екзегеза в Манчестърския университет (1910-1990): „Историческата достоверност на Христос точно както достоверността на Юлий Цезар са аксиома за всеки непредубеден историк. Теориите, че Христос е мит, не идват от историците”’ (к.м.). Ото Бетс също е категоричен: „Никой сериозен учен не дръзва да отстоява, че Иисус е исто­рически недостоверен”.

Да. Днес твърдението, че Христос никога не е съществувал, а е измислен някъде към IV-V век персонаж, звучи наистина нелепо. Сега отрицанието е друго. Христос, казват невярващите и скептиците, е историческа личност, по това спор няма. Той е един от великите създатели на религии като Конфуций, Буда, Мохамед. Етиката, която изповядва Христос, е наистина ненад­мината. Но да се твърди, че е възкръснал от мъртвите, че е Син Божи или Бог, това е прекалено. Той просто е един от големите учители на човечеството.

Така говорят съвременните скептици и не си дават сметка колко повърхностни и несъстоятелни са подобни приказки. Нека помислим по-сериозно и задълбочено. Дават ли ни свидетел­ствата и фактите за живота, делото и учението на Христос подобна възможност, основание да приемем тезата, че Той не е това, което твърди за Себе Си, а е просто един от великите мъдреци и световни реформатори? Ако анализираме и преценим внимателно всичко, което знаем за Христос, ще видим, че не можем да приемем подобна теза по простата причина, че никой учител и мъдрец не може да говори лъжи (че е Син Божий, че е едно с Отца и пр.) и да бъде велик. Ако лъжеше или се заблуж­даваше за Себе Си, Той изобщо нямаше да бъде нравствена личност, камо ли да учи другите на морал.

Всъщност, можем да предположим логично само три неща:

  1. Твърденията Му са истина – Той е Бог.
  2. Твърденията Му са умишлена лъжа – Той е лъжец, двуличник и самозванец,
  3. Твърденията Му са лъжа, но Той не е знаел това; искрено се е заблуждавал – Той е луд.

Да анализираме втората възможност – че Христос умишлено е лъжел. Това значи да приемем, че Той е бил един съвършен лицемер и двуличник, по-перфиден и от самия дявол. Възможно ли е това? Един шарлатанин да ни е оставил най-съвършения образец за нравствен живот, да ни е дал най-възвишените морални норми? Струва ми се невъзможно, тъй като тези две неща са напълно несъвместими, взаимноизключващи се. Цър­ковният историк Филип Шаф в книгата си „Личността на Христос” пише:

„Твърдението, че Иисус е самозванец е толкова отблъскващо и за нравствеността, и за здравия разум, че само се заклеймява… Ако се ръководим от логиката, здравия разум и опита, как е възможно един самозванец – тоест измамник, себичен, изпаднал тип – да измисли и от начало до край неот­клонно да отстоява така убедително образа Си на най-чистия и благороден човек? Как е възможно такъв тип да измисли и успешно да осъществи замисъла Си, белязан с невиждано милосърдие, нравственост и доброта; и да жертва заради него живота Си, при това натъквайки се на най-ожесточените пред­разсъдъци на хората и епохите?”

Отговорът може да бъде един единствен: „Невъзможно е Христос да е лъжец и самозванец; невъзможно е човек, живял като Иисус, проповядвал като Иисус и умрял като Иисус, да лъже” (Дж. Макдауъл, Доказателства, които изискват при­съда).

Нека да разгледаме и третата възможност – предположението, че Христос е бил психично неуравновесен човек. Възможно е, казват някои, Той най-искрено да е смятал и да е твърдял, че е Бог, но да се е самозаблуждавал. Нали всекиму се случва да сгреши в самопреценката си.

Едва ли някой, който е прочел внимателно Евангелията, може да направи подобно заключение. Христос винаги и навсякъдe действа адекватно и мъдро, всичките Му думи и постъпки са белязани от съвършена интелигентност, най-дълбоко състра­дание и непогрешима последователност. Умението Му да про­никва в човешкото сърце е удивително (затова Го и наричаме Сърцеведец), обаянието Му е неотразимо, присъствието Му дарява мир и лекота на душите. Затова и хората Го следват на тълпи и Той трудно намира минути за почивка. Нима хората ще тичат след един ненормален и ще седят часове край Него, за да Го слушат?

От опит знаем колко неприятна и тревожна е бли­зостта на психичноболните. Уилям Чонинг (XIX в.) пише: „Последното обвинение, което можем да отправим към Иисус е, че е бил чудак и фанатик, Който се е заблуждавал. Къде в Неговия живот ще намерите доказателства за това? Нима във ведрата убеденост на възгледите Му? В мекия, мъдър и благо­творен дух на Неговата религия, в непринудения, простичък език, с който Той разгръща необикновената Си сила и излага върховните религиозни истини, или в здравия Му разум, в познанията за човешката природа, които Иисус неизменно проявява в оценката и отношението Си към различните про­слойки, с които общува? … Истината е, че колкото и съвършен като природа да е Иисус, в поведението Си Той не се откроява с нищо друго, освен със спокойствие и самообладание (к. м.). С тези черти са белязани всичките Му други забележителни качества…” А цитираният вече Филип Шаф заключава: „Нима е възможно такъв ум – ясен като небето, свеж като планински въздух, остър и проникващ като меч, здрав и мощен, винаги нащрек и винаги овладян – да изпадне в такава тежка и крайна заблуда за собствената Си същност и служение? Нелепа неби­валица!”

Трябва да добавим и това, че Христос не само е имал здрава и нормална психика, но е оставил за всички поколения и епохи единствената вярна рецепта за осмислен живот и душевен мир. По думите на психиатъра Дж. Т. Фишър: „Ето го образеца за успешен живот, чрез който се радвате на оптимизъм, на душевно здраве и удовлетвореност.”

Наскоро случаят ни даде една отлична възможност за срав­нение. Преди няколко месеца у нас гостува „руският Христос”, нарекъл себе си Висарион. Той твърди, че е Иисус, дошъл отново на земята. Иска да гледа благо Висарион, но очите му са змийски и гледат изпитателно и пресметливо. Иска да се усмихва ласкаво, но усмивката му е студена и неприятна. Говори банални, дву­смислени, неясни приказки. Ето ни ярък пример за неуравно­весен тип, за измамник и самозванец. По външен вид и облекло този сибирски „Христос” иска да прилича на Спасителя, но разликата между самозванеца и Господа е колкото между земята и небето.

Остава ни да приемем първата възможност, а именно че Христос е това, което Сам казва за Себе Си – Син Божий, единосъщен с Отца. Впрочем, щом сме тук, събрани в Неговото име, ние сме направили своя избор. Ние сме имали своята „среща” с Христа, „познали” сме Го като Божи Син и Изкупител и сме Го приели – в сърцата, в душите и в разума си. Но нашият Господ, нашият Спасител е все така „предмет на противоречия” както предсказа това точно на този ден богомъдрият старец Симеон; все така продължава да бъде „камък за препъване и камък на съблазън“ (I Петър 2:6-8; Ис. 28:16). Всеки човек има – в различно време – своето „сретение”, своята среща със Спаси­теля. Всеки човек при тая среща трябва да си отговори първо на въпроса: кой е Иисус Христос! Защото още с явяването Си, та и до днес, Христос поставя всеки човек пред съдбоносния избор: да Го приеме като Бог, или да Го отхвърли. И аз ви изговорих всичко това не за да ви убедя в нещо, което сте повярвали, а да ви дам аргументи, увереност и сила. Да ви дам достатъчно доводи и убедителност, с които да помогнете на всеки ваш ближен, „срещнал се” с нашия Господ, да намери верния отговор и да направи правилния избор.

А той е: „Да, Господи, вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, Който идва в света. Ти си Господ мой и Бог мой” (Йоан 11:27; 20:28).

2 февруари 2005 г.

–––––––––––

Източник: Блог на отец Александър Лашков

Posted in Празнични проповеди, Проповед

Вижте още: