Ренета Трифонова
Негово Всесветейшество Архиепископът на Константинопол – Новия Рим, и Вселенски патриарх г-н, г-н Вартоломей (в света: Димитриос Архондонис) е роден на 29 февруари 1940 г. на о-в Имброс, Турция. Завършва Зографския лицей в Цариград и Халкинското богословско училище. През 1961 г. е ръкоположен за дякон. От 1963 до 1968 г. учи последователно в Папския институт за Изтока в Рим, в Икуменическия институт в Босе, Швейцария, и в Мюнхенския университет. Защитава докторска дисертация по канонично право в Григорианския университет в Рим на тема: „Относно кодификацията на свещените канони и каноничните наредби в Православната църква“. През 1968 г. е назначен за помощник-ректор на Богословското училище на о-в Халки, а през октомври 1969 г. е ръкоположен за презвитер от своя духовен старец – Имброския (по-сетне Халкидонски) митрополит Мелитон (Хадзис). След възкачването на патриаршеския престол на патриарх Димитрий през 1972 г. архимандрит Вартоломей Архондонис е назначен за началник на патриаршеската канцелария. На Рождество Христово през 1973 г. е ръкоположен за Филаделфийски митрополит, а през 1990 г. (след смъртта на своя духовен старец) митрополит Вартоломей е избран за Халкидонски митрополит. На 22 октомври 1991 г. Халкидонският митрополит Вартоломей е избран за Вселенски патриарх. Интронизиран е на 2 ноември с.г. в патриаршеския храм „Св. Георги“ във Фенер. Владее свободно гръцки, турски, английски, френски, немски, италиански и латински език.
През настоящата 2020 г. се изпълват 80 години от рождението на патриарх Вартоломей, а през настъпващата 2021 г. ще се навършват 30 години от избора му за Вселенски патриарх. По този повод и като знак на особено уважение и заслужена почит, която отдаваме към неговата личност, решихме да публикуваме в превод на български език текста „Вселенската патриаршия като изразител на каноничното съзнание на Православната църква“, написан от него точно преди три десетилетия.
Вселенската патриаршия действително се радва на особен авторитет сред поместните православни църкви в областта на каноничната икономѝя на църковните дела, както ще бъде аргументирано това по-надолу чрез конкретни примери.
По-подробно ще засегна значението, което Вселенската патриаршия винаги е отдавала на свещените канони и на спазването на каноничния ред и акрѝвия, както и за възстановяването им, в случай че са потъпкани – както в епархиите, които се намират под нейна юрисдикция, така и в намиращите се извън нея сестри православни църкви. За целта Патриаршията се намесва, било като поканена от заинтересованите, било по собствен почин, „гледайки най-сурово на тези, които престъпват църковните наредби и предания“[1], и като цяло грижейки се за доброто регулиране на функционирането на църковните институции.
1. Вселенската патриаршия, свещените канони и каноничният ред
В множество канонични текстове на светата Велика Христова Църква[2] и най-вече в тяхната уводна част се говори подробно за значимостта и значението на свещените канони за живота на Църквата, „подкрепяна невидимо“ от тях. „По отношение на църковните и духовни дела“ те представляват „твърдата и непоклатима основа на духовния градеж на добрия църковен ред и доколкото дарованията на Духа се намират вградени в божествените и свещени канони на Църквата, те получават от тях и силата, и действието, и съществуването си, и се наричат свещени и почитаеми. И онези от удостоените със свещена степен и църковен чин, които се опират върху тази основа на божествените закони и свещени канони, те ще бъдат достойни за почит и благоговение, доколкото пазят определенията и наредбите на светата Църква. Когато обаче се явяват отстъпници на църковните разпоредби и пренебрегващи божествените закони и канони, тогава и те ще бъдат пренебрегнати и ще изгубят честта си, и ще отпаднат от църковната степен и чест – и правилно, тъй като свещеното слово казва: Не пристъпвай вечните предели, поставени от отците ти [Прем. Сол. 22: 28, според 70-те] и онова, което ти е заповядано, него разумявай [Прем. Сир. 3:22, според 70-те].“[3]
Спазването на каноничния ред се характеризира като „надлежен дълг“ на пастирите, „даден тям по Божия милост за закрила на църковните дела и заповядан им за пазене на божествените и свещени канони дори до най-малката чертица“[4]. Но не само клириците са длъжни да спазват каноничните наредби, но и останалите християни, като ги пазят „без подмяна и неизменни вовеки веков“, тъй като са „свещени определения, рамки и очертания на пълнотата на благочестието“. На друго място се говори още по-подробно и последователно за този дълг на верните, че „да се подчиняват и да проявяват послушание към тия божествени закони и свещени канони и канонични правомощия, е потребност винаги благочестива и православна за съзижданата в божествения Дух система на честната Божия Църква. И това е с цел изпълването и съграждането на църковната пълнота, нейния вървеж, напътстване и ръководене, тъй щото православните да получат небесното поданство“[5].
Вечният авторитет на свещените канони се дължи на това, че те са постановени от „изпълнените с Духа Отци“ и от „законодателите и украсителите на Църквата“, от „тези, в които отеква божественият Дух“. Патриарх Калиник II[6] казва, че сме длъжни да пазим неизменно „старите божествено вдъхновени законопостановления на светите и богоносни Отци на светата Божия Църква, установени чрез каноничното постановяване, апостолски отглас, евангелско учение и благодат“[7].
Една канонична разпоредба на неизвестен Вселенски патриарх, постановена срещу онези членове на Божигробското братство, които напускали мястото на своето покаяние и ходели по чужди църковни юрисдикции с цел напредване (повишаване) в йерархията, започва със следните осъждащи безредието и възхваляващи добрия ред слова: „Богоречовитият глас казва, че безредието навсякъде е скръбно. Какво наричам „скръбно“? – Там, където безредието е разпространител на всяко разтление във всичко. Защото благодарение на безредието не само домове и градове, а цели родове и племена са се затрили. Както и се казва: редът всичко съчленява. Не само това, но редът достига до небесните сводове и до самите духовни сили, предава се – според свещенотаинствения Дионисий[8] – и на пазителите на реда, и на небесните ликове, и благодарение на това разделените – в благоредие се съчленяват. Безредието пък замисля всичко противоположно на това и както се каза: и градове, и народи, и храмове и свещени места, а и племена и езици от всеокаяното безредие биват изцяло унищожавани. При това закони, канони и разпоредби препоръчват добрия ред като животодателен, а отхвърлят безредието като разлагащо“[9].
От друга страна, характерен е съюзът между реда и добродетелта, както и между безредието и злото. Патриарх Калиник II например (в края на XVII век), пишейки до митрополита на Молдовлахия и Унгровлахия относно манастира в Синай[10], започва по следния начин своя официален документ: „Никое от незаконно и безчинно съставените дела не може да заема мястото на канонично установените [неща]; защото, бидейки дела и резултат на добродетелта, която има действително основание, те във всеки случай получават и истинно, и сигурно място, и непрекъснато съществуване; другите пък, бидейки кроежи на злото, възприели в себе си противоестествено състояние, представляват празни и суетни, ако не и безипостасни… Затова и всичко законно, бидейки добродетелно насаждение и рожба на добродетелта, е честно, неизменно и въжделено; незаконните неща пък, бидейки резултат от извращаването на добродетелта чрез лишеното от ипостас зло, се осъждат като омразни, безчестни и отвратителни от синовете на светлината“[11].
Другаде пак Майката Църква се заема да разясни на „онези, които неточно схващат духа на свещеното законодателство“, защото са били привързани към буквата му, която убива (срв. 2 Кор. 3: 6), че истинският дух на свещените канони „се доказва пределно ясно от техния идващ свише, правилен дух“[12].
Спазването на каноничната акривия не означава, че вселенските патриарси – тези водачи на Православната църква, която е „била и е Църква на икономѝята“ – са били неумолими и са пренебрегвали прилагането на икономѝята. „… Възникващите временни перипетии по необходимост понякога водят до отмяна на определенията, като човеколюбиво и закрилнически свещените законодатели – грижейки се за тези временни нужди и обстоятелства и промишлявайки предварително за правото – предоставят същевременно по законен начин и лечението, та хем да не се преобръщат напълно определенията, хем да се посрещне нуждата“, казва патриарх Паисий II[13] в потвърждение на едно завещание.[14] Неизвестен патриарх казва още по-конкретно относно случая на прилагане на икономѝя, че източникът на църковната благодат „по различни начини въздава на православните християни и действа човеколюбиво като благодетел над тях по мярата на силите на всеки един; защото знае да цери немощните и да възпълва онова, което не достига“]15]. Този израз „според мярата на силите на всеки един“ „лесно може да бъде разбран, когато се вземе предвид, че православното предание винаги подчертава приоритета на лицето, а не гледа благосклонно на поробването му на общи и безлични правила“, както неотдавна писа проф. Георгиос Мандзаридис.[16]
В много канонически разпоредби на константинополските патриарси, чрез които се разрешават по икономѝя възникнали казуси с християни, се акцентира, че това се прави „за конкретния случай“ и следователно никак не може приложеното при конкретните обстоятелства по икономѝя решение да важи генерално: „но не и при други такива подобни [казуси] допускаме такова нещо да се случва“[17].
Също така във въпросните текстове се прави ясно разграничение, от една страна, между управленски и пастирски казуси, в които се вмества икономѝята, а от друга страна, за догматически случаи, в които „трябва да се пази изцяло неизменно каноничната акривия“, тъй като при последните, т.е. в случаите, в които се засягат въпросите на благочестието и на непорочната наша вяра, „и малка промяна заплашва да разруши всичко, Бог е застрашен“[18].
Неведнъж в патриаршеските наредби става дума не само за свещените канони и апостолските и отечески предания, а и за „обичаите и чиновете“ на Църквата, и по-специално, за „чиновете и обичая“ на Вселенската патриаршия („това е обичай, който е установен в нашата Велика Христова Църква неотдавна“). Обичаят важи и владее тогава, когато няма противоположен на него писмен закон: „Относно онова, за което няма закон, който да предварва обичая и привичката… тогава владее обичаят, който не е писмен закон, а има благословено основание“[19]. Този ред и практика на Църквата, които са формирани през вековете в нейното съзнание, са наравно почитани заедно с каноните, поради което понякога те са били установявани и гарантирани писмено, „та да не бъде предаден на забравата продуктът на времето“[20].
В един период, в който се е наблюдавало, както изглежда, безредие при предоставянето на църковните офикии, Вселенският патриарх по онова време пристъпил към поправяне на тази аномалия и издал специална канонична наредба, в която между другото се казва и следното: „така наистина пълнотата на Църквата има същностна потребност от църковната благоустроеност и ред, добре е бил законоположен и канонически определен в миналото чрез наредби и съборни решения списъкът на църковните офикии, чрез който – също като в някаква хармонична приемственост – се пазеше непрекъсната до днес църковната порядъчност и скромност, запазена в нашата Христова Велика Църква“[21].
От всичко това се вижда чувствителността на Великата Църква към каноничните въпроси и към въпросите на добрия църковен ред, но и мъдростта й при решаването на отделни казуси съгласно с духа на каноните, „които са Божи дух, отблясък на Христа и написание Господне“[22]. „Защото казва се на псалта да се грижи за словата с разсъдителност, понеже по отношение на нещата подобава духовният надзор и управление да подхождат изкусно“[23].
Освен това множеството патриаршески документи, решения, наредби, доклади, епископски каталози и т.н., които представляват приложение или тълкувание на свещените канони във всекидневния църковен живот, или иначе казано, представляват „църковната канонична практика и действие“, доказват очевидно грижата на Великата Христова Църква, та всичко навред да се случва с приличие и канонично – според реда[24[, т.е. според добродетелта. Затова и този изключително древен и мъдър подход на Вселенската патриаршия към църковното управление и днес се дава като мерило и пример за подражание.[25]
2. Вселенската патриаршия и нейните епархии
Между свещения център в Константинопол и различните му епархии винаги е имало тясно общуване и контакт въпреки възниквалите в миналото технически затруднения в резултат на разстоянията.
При всеки проблем, при всяко недоумение, при всяко обстоятелство, при което са се чувствали онеправдани, пастиреначалниците и християните от епархиите прибягвали „към църковната юрисдикция на Вселенския престол като към тихо пристанище“, тъй като неговите предстоятели, „като покровители на свещените закони и точни пазители, длъжни да бодърстват и блестящо да пазят свещеното законодателство и каноничната акривия, да я съчетават и прилагат като строителна терзия към съответните казуси на християните, от които законови глави зависят…“ според написаното от патриарх Кирил V[26] до Митилинския митрополит в канонична наредба за разтрогване на брак поради лудост. За да добави веднага след това, че онези от тях, които се намерят „добре и съгласни със закона“, се потвърждават като такива и се гарантират „с цел по-широкото законово действие и надзор“, а онези, които, обратно, не са законово обезпечени, се отменят канонически и се поправят, и така се възстановява справедливостта, като „на това място се прави втора преоценка и по-точна решение“[27].
Ето някои примери: Прикониският митрополит пита своя Патриарх как да приеме обърнал се в Православието арменец. Отговорът е: чрез помазване със св. миро. Също така митрополитът на Арта пита как да действа („търси това, което трябва да се направи“) в епархията против латините, които „искат да се изповядват при православни свещеници и да се причастяват с честните Тайни, да се удостояват с погребение, когато умрат, но упорстват в своите западни догмати“. Отговорът на Константинополския патриарх е, че доколкото западните пребивават в своята религия, те трябва да останат извън общение, „че трябва общниците на същата изповед и на същия потир да са единомишлени, а не чужди [помежду си]; защото онова, което е чуждо, то е без общение“[28]. На митрополита на Молдовлахия се изпраща отговор на поставените от него пет питания, в което се дава и следният – смятам, винаги валиден – съвет: „длъжен си според древното църковно определение да се разпореждаш разумно и благоразсъдливо, та винаги да предотвратяваш според църковната икономѝя събитията, а не да ги разгаряш“[29].
Що се отнася до отделните християни, тук като пример се споменава за един, който, вярвайки, че е бил онеправдан в църковно отношение на своята позиция, „прибягнал към грижата и застъпничеството на Великата Христова Църква и на цялостната власт и закрила на Вселенския престол, чрез която се отсъждат, на което и място да са, такива простъпки“[30] и е бил оправдан, и освободен от несправедливо наложеното му църковно наказание.
Това е важало и за епископите, които трябвало непосредствено да се отнасят до своя кириарх. Тогава, когато обаче се случвало да имат проблеми и спорове с него, имали разрешението да се обърнат към Църквата като висш съд, отсъждащ относно потъпканите техни права.[31]
Но Патриархът и Синодът не оправдават само и не удовлетворяват винаги различните молби, а порицават и обръщат в правия ред нарушителите, както се случва с някой си Филаделфийски митрополит, който два пъти писал от Венеция, молейки, заедно с настоятелите на тамошния православен храм, „да се премахнат някои неща от Триода и да се приеме Пасхата според нововъведението на италианците“. След като молбата била отхвърлена, а архиереят – наказан и нравоучаван, патриаршеското писмо-отговор завършва с думите: „защото епитимията е благо отеческо лекарство, а още повече е полезно за ухапания“[32].
В друг случай отново църковният център в Цариград се намесва, както подобава, чрез окръжни послания до намиращите се под патриаршеския посох йерарси, за да поправи нездрави състояния и да изкорени вредни привички. Така например в края на XVIII век патриарх Григорий V[33] заплашил с окръжно, посветено на сватбените зестри, в началото на което се говори следното нещо, което разкрива топлата грижа и майчински промисъл на истинската Майка Църква за духовната безопасност и напредък на нейните чада: „Отначало и докрай дело на нашата светейша църковна бдителност и духовно величие е най-целесъобразно наставнически да промишлява и духовно да приглежда намиращите се навред благочестиви и православни християни и по всякакъв начин да се грижи отечески за душевната и телесната им полза; защото закрилата на децата е отечески закон според великия отец на Църквата – имаме предвид Богослова Григорий; затова и това дело на нашата Велика Христова Църква се смята неотменно за нея спрямо останалите. А в случай че се загнезди някой позорен обичай, вмъкнал се и повреждащ цялата църковна пълнота, тя от своя страна се бори, ако е възможно, да отстрани от корен злото, като, от една страна, съветва и увещава чрез молитви и благословии, а от друга – заплашва с клетви и църковни епитимии. И по всякакъв начин се старае, винаги майчински, ако може някак повредилите се поради наивност нейни духовни чеда, да обърне към полезното“[34].
Константинополският патриарх Атанасий[35], като разобличава Молдовлахския митрополит Гедеон за негово противоканонично деяние, го съветва „да внимава добре занапред да пазиш непристъпни църковните установления и определения“. По-нататък патриархът казва, че онези, които искат да достигнат до архиерейския чин, „са длъжни… да се отличават с голямо благочестие и внимание, за да се пристъпи към въздигането им според църковния ред и според повеленото от свещените канони и божествени закони“[36].
И тази традиция на грижа и канонична закрила на Вселенския престол за неговите духовни чеда във всяка епархия продължава и днес, тъй като „неговите архиепископии и митрополии представляват канонично продължение на църковното му тяло“. При това никога не прекъсва неговата грижа за спазването в тях на църковния ред и дисциплина. Така например преди няколко години в отговор до Американския архиепископ беше написано да не влизат негови клирици в съслужение с клирици на Metropolia-та (на уж Автокефалната църква в Америка)[37], защото последната е присъединила в светото си лоно архиерей и други клирици, които са низвергнати от каноничните православни църкви, без да е било отменено тяхното низвержение.
Също така от Всеправославната епископска конференция във Франция поискаха мнението на Майката Църква относно поддържаната от нея позиция спрямо тамошния епископ на Св. Дионисий Герман[38] и неговата епископия от служещи по западен обред бивши римокатолици беше отговорено от Фенер да няма общение с тях и да бъде отхвърлена молбата на Герман да стане член на въпросната Епископска конференция.
Съвсем наскоро, след доклад на Епархийския синод на Американската архиепископия, Вселенската патриаршия призна по икономия акта на представителя на Антиохийската патриаршия в „Новия свят“, който посредством групови хиротонии ръкоположи „стадно“ (както би казал Вселенският патриарх Кирил VI (1815)[39], в същата свещена степен на една и съща божествена Литургия и причисли към православния клир „епископите“ на приетите от него в Православието т.нар. „евангелски православни християни“[40].
3. Вселенската патриаршия и другите автокефални църкви
Всичко казано в предходната част са права и задължения на всеки Вселенски патриарх спрямо различните епархии от юрисдикцията на Престола. „Но на Константинополския патриарх, който – според съборни и царски решения – е наречен и е пръв сред равни, законите повеляват да се произнася и да съди и по възникнали в други престоли спорове“[41].
Това особено право на Вселенския патриарх, т.е. да „наблюдава и да поправя възникнали в другите престоли спорове и да му се възлага накрая отсъждането“, се потвърждава от обективното и безпристрастно изучаване на свещените канони и на авторитетните им тълкувания, потвърждава се и от деянията на Църквата през вековете, които ни представят немалък брой примери за прибягване на другите църкви към Вселенския престол[42] или ipso jure негови намеси в тях, „упражнявайки каноничната власт, която притежава в пространството на сестрите православни църкви, винаги в рамките на изразяваното в братска съвместност понятие за служение“[43]. Фактът, че първопростолната Църква смята това за братско служение към своите сестри, се потвърждава от онова, което казват неговите предстоятели за своя престол, който престол „не изпитва любов единствено към намиращите се под негово управление, като пренебрегва другите светейши патриаршески и апостолски престоли, а винаги храбро ги обича и иска и те да бъдат добре управлявани, и към тях всякога е готова да прояви своя дълг“[44].
Въпросният дълг не е упражняван произволно от Вселенския патриарх, а му е признат както изначално от свещените канони, така също и от богатата по-сетнешна практика през вековете, а теоретично и от останалите Източни патриарси, които са потвърдили, „както църковните канони прогласяват“, че „делата на всички църкви се отнасят към Константинополския престол и от него получават решенията, като престол, който има еднакво първенство (πρωτεῖα) според каноните с това на древния Рим“ (вж. Томоса с отговорите на Източните патриарси на въпросите на православните в Русия (1663).[45]
И русите, въз основа на този отговор, се обръщат в началото на XVIII век към Константинополския патриарх Йеремия III[46], питайки по какъв начин трябва да бъдат приемани пристъпващите към Православната църква от ереста на Лутер и Калвин. Освен това светата Църква в Русия като цяло и след въздигането ѝ в Патриаршия е продължавала традицията от нейното основаване насетне, като „не престава да отдава на Майката Църква подобаващата ѝ почит, приемайки винаги от нея с готовност помощ и подкрепа в каноничните и духовни въпроси“[47], както се отбелязва в Патриаршеското и синодно окръжно послание по повод изпълването миналата година на едно хилядолетие от християнизацията на руснаците. Не само Руската църква, но и руската държава е признавала каноничния авторитет на Константинополската патриаршия, ако съдим по акта на Петър Велики. Като искал да оправдае унищожаването на Руската патриаршия и замяната ѝ със Синод, той „побързал веднага да подири неговото признаване от Великата Христова Църква“ и да помоли, така щото да не откаже Вселенската патриаршия на членовете на този Синод „всякакъв добър съвет в полза и за по-голямото благоустрояване на Църквата“.
По въпроса за гарантирането на правата на Йерусалимската патриаршия върху Синай много пъти са се намесвали константинополските патриарси, „оценявайки каноничното достойнство на Вселенския престол, притежаващ силата на най-висше основание да регулира и в другите църковни области случващите се безредия в Божиите църкви“. Това вселенските патриарси винаги са вършели, защитавайки гледището на йерусалимските патриарси – не само по своя собствен почин, но и в отговор на съответните молби на последните. Например Йерусалимският патриарх Нектарий[48] се обърнал към своя събрат – предстоятел във Фенер, молейки го в случая с въстаналия Синайски архиепископ Анания „да стори потребното и да се произнесе канонично за това, което трябва да се направи“, сиреч „да го вразуми (накаже) съборно“, та „съгласно всяка канонична акривия чрез патриаршеското и синодно писмо да го накаже да се яви пред него“[49]. И тъй като дръзкият Анания не дошъл при него, а продължил „да прескача определенията, поставени от отците, и с цел да бъде защитен Бог и истината“, Синайският архиепископ бил подложен на низвержение от Синода в Цариград.
През 1840 г. Антиохийският патриарх се обръща към Константинополския патриарх Антим IV[50] с молба за неговите братски напътствия относно появилите се в църковната му област повсеместни незаконни бракове, чието сключване той бил притискан да благослови. Антим отговорил, че в Православната източна църква „се полага всяка грижа и бодърстващо усърдие за неприкосновеността на всичко предадено от Отците“, затова и не бива Антиохийският патриарх да отговаря на безумни молби и да опрощава спорове за незаконни бракове, недвусмислено забранени от божествените и свещени закони.[51]
Почти по същото време александрийските и антиохийските патриарси ходатайствали пред Константинополския патриарх Григорий VI[52] да даде църковно опрощение на съгрешили християни, които по незнание са сключили незаконно съвместно съжителство – и това не в църковната област на Вселенската патриаршия, а в Александрия.[53]
Освен това случаят с избора на Александрийския патриарх Артемий (1845)[54] от Свещения синод в Константинопол не е единствен, „доколкото за доста дълго време той (Синодът в Цариград) имаше правото да избира и гласува за този престол поради липсата в него на каноничен Архиерейски събор по причина на обстоятелствата на времето“ – както по-късно казва самият Артемий в своята оставка. Вселенският патриарх казва ясно, че неговата Църква пристъпва към този избор, „следвайки древния ред и привилегия на светейшия Вселенски престол, тоест да промишлява той и да се грижи за духовните потребности на другите патриаршески престоли“[55].
Заслужава да се отбележи случаят с Александрийския патриарх Герасим[56], който, извършвайки едно нововъведение, престанал да изговаря гласно Господните думи: „Приимѝте, ядѝте“, а обратно, започнал да възглася с мощен глас призоваването на Светия Дух (епиклезата): „И сотворѝ ỳбо…“ и това заповядал и на нему подчинените клирици. Научавайки за това, Вселенският патриарх отправя синодно писмо до въвелия нововъведението второпрестолен Патриарх[57], чрез което му обръща внимание и го връща към порядъка, казвайки следното: „И… здраво държим не само на църковните догмати, но и на всеки обичай; и спазваме и пазим с голяма акривия (точност) и много усилие също порядъка и подхода, така че бързаме да го предадем и в бъдеще на всички здрав, неподправено пазейки предадения нам талант“. Призовава Александрийския патриарх да поправи своето нововъведение и да го извести писмено, „та да не се принудим да се отнесем по-строго към него“ (т.е. към патриарха на Александрия). Защото Вселенският престол „притежава привилегия спрямо другитe, да направлява и насочва намиращата се навред християнска пълнота към правилните догмати на Църквата, към наредбите и изначалните предания, и да наглежда строго за отклоняващите се от църковните разпоредби и предания[58].
Също така във вече споменатия Томос на четиримата Източни патриарси до православните в Русия на въпроса „дали е възможно епископ или патриарх да прави нововъведения и да въвежда в своята Църква необичайни последования и да променя вида на отредените свещени литургии?“, се дава отрицателен отговор, според който: „всяко частно нововъведение, което дръзва да въвежда някои частични, чужди на тях (на съборните постановления) неща, е повод за смут и безредие. Бидейки причина за смущение, то подлежи на отхвърляне, а заедно с нововъведенията подлежи на анатемосване“[59].
През миналия век имаме случая с Амидския митрополит Макарий[60] и клириците и миряните, които били заедно с него. Те били част от Римокатолическата църква, а от нея преминали в Православието и минали на подчинение към местния Антиохийски патриарх Методий.[61] Но последният не желаел сам да вземе решение и се обърнал към Великата църква, като помолил за съвет и съдействие поради значимостта на проблема и сериозността на предмета.[62] С други думи, относно един голям въпрос като груповото преминаване в Православието, Антиохийският патриарх почувствал нуждата да прибегне към авторитета на първопрестолната Църква и да подири съдействие и гаранция.
Но и Църквата на апостол Варнава не останала вън от грижата на Вселенския патриарх. Освен останалите документи, запазена е и наредба на патриарх Йоаникий (ср. на XVII век)[63] относно границите на каноничните отношения на намиращите се на острова митрополити спрямо Кипърския архиепископ. Чрез наредбата той се намесил с цел изправяне на каноничните и литургични нередности в тази Църква и подкрепил правомощията на архиепископа на острова. Това патриархът е сторил като братска помощ, както казва, и защото Църквата му има грижата „за всички поместни църкви на нашата света Източна Христова Църква“, а в тази своя отговорност тя може и да „накаже непокорните, за да станат те благопослушни“[64].
***
Изложеното не е просто минало. Братското разположение на подкрепа на Вселенската патриаршия към другите църкви продължава и съществува неизменно. И мястото ѝ в тяхното съзнание като носител и изразител на най-висша каноничност – също. Когато един църковен акт се обезпечи с каноничния авторитет на Вселенската патриаршия, тогава той е валиден и непоклатим. И обратно, когато даден църковен акт, както провъзгласяването от Московската патриаршия на църквата в Америка за автокефална, а на църквата в Япония – за автономна, не бъде прието и признато от първопрестолната Църква, не може да бъде признато и да важи всеправославно, колкото и да са поместните църкви, които го признават. Така се обяснява защо тези две антиканонично провъзгласени църкви търсят да намерят решение в съвместно съгласие с Вселенската патриаршия, за да получат по-късно и признанието ѝ.
От последните години биха могли да бъдат приведени като примери следните случаи. Когато блаженопочиналият бивш Атински и на цяла Гърция архиепископ Йероним[65] научи, че Московската патриаршия е решила да предоставя православните тайнства на римокатолици, той писа с молба до тогавашния Вселенски патриарх Атинагор[66], „бидейки отец на всички нас, предстоятел на Майката Велика Христова Църква и поради това от всички почитан“, да „разобличи, порицае и помоли“[67] Московския патриарх Алексей.[68]
При това само преди няколко години Гръцката църква поиска от Синода на Вселенската патриаршия „правилно тълкувание на петия член на Патриаршеския и синоден акт от 1928 г. относно забраната за преместване на йерарси“[69] и още повече проси „многоценния, непобедим авторитет и негово благословение“ за случилото се в нея подир възкачването на Атинския престол на Негово блаженство архиепископ г-н Серафим.[70] Тоест беше поискано авторитетното църковно произнасяне на Вселенския престол относно всички случили се в Гръцката църква църковни актове от първите месеци на неговото възкачване.[71]
Друг съвременен пример е по-горе споменатият случай с провъзгласяването за автокефална от Московската патриаршия на Metropolia-та в Америка. Когато до Фенер достигнаха първите новини, че се подготвя този каноничен преврат, той побърза да информира сестринската Руска църква, че не само няма да признае канонично новата Църква, но и ще пристъпи към всякο друго действие, за да защити каноничния порядък. И първоначално информира съответно останалите предстоятели. Тогава патриарх Атинагор добави, че усилията за възстановяване на нормалните връзки и за гарантиране на консенсуса и единството на Православната църква трябва да стават „винаги вътре в рамките на свещените канони и на постановения дългогодишен каноничен ред и практика“[72].
Епилог
Времето не ми позволява да изброя събитията, които свидетелстват за самосъзнанието на Вселенската патриаршия като „пълна с канонична сила“, като носител и изразител на каноничното съзнание на цялата Православна църква, както и случаите, в които са се обръщали към нея – в писмен или устен вид – в това ѝ качество и привилегия.
В различни текстове се срещат множество изрази, които доказват истинността на тези думи. Например тази Църква се определя като увенчана с църковно достойнство и духовна власт, върховно достойнство и вселенска църковна власт, Ареопаг[73] на Православието, правило на Православието, вселенски критерий, вселенска наблюдателница и др.
„Обичащ и жадуващ, и благоговеещ пред добрия църковен порядък и канонична акривия“, Вселенският престол чрез патриаршеските и синодни писма и наредби от различни години изтълкувал и гарантирал „изначално даденото като авторитетно мнение и постановено в свещеното и църковно устройство от богочестните апостоли, а заедно с тях, от светите и богоносни отци.“[74] Защото той винаги е вярвал, че негов дълг е „да се грижи преди всичко друго за тях и с цялото си усилие и готовност да пази постановеното от тях; защото върху него е изградено и на него се основава духовният градеж на добрия църковен порядък, и чрез него (постановеното от апостолите и отците) се намира във взаимна хармония и взаимна приемственост онова, което изгражда ангелското благочестие и съвършенството на пълнотата на Христовата църква.“[75]
Разбира се, всичко това не означава, че Вселенският патриарх се държи като папа в Православната църква. За това никога не е имало дори мисъл, нито пък и другите предстоятели биха го приели, тъй като „едноличен авторитет в църковните дела не се приема“[76], нито пък днес го приемат православните.
Негово високопреосвещенство Коринтският митрополит г-н Пантелеймон, който в продължение на цели шест години се е занимавал с патриаршеските документи, за да подготви толкова полезния указател („ключ“) към православните канонични разпоредби, в своето предисловие изразява удивлението си „към управленската сръчност, към спокойното, благоразумно, но и твърдо решаване на многообразните теми и проблеми“ от Вселенската патриаршия. Откроява също така нейното неподражаемо кормчийско изкуство и казва по конкретната тема за погрешно изтълкуваната от някои намеса на Патриаршията в делата на другите църкви следното (което произтича естествено от патриаршеските документи): „съществуващите документи, изборни актове на патриарси на други престоли от страна на „ендимуса събора“[77] на Вселенския престол не представляват нито превишаване на пълномощията, нито навлизания на Вселенския престол в други църкви, а очевидно са закрилнически и благодетелни действия с цел спасяване на престолите, светите обители, свещените места и др., представляват принос, помощ и утеха за обуреваемото християнско паство, принасяни от Великата Константинополска Христова църква, действаща като Майка, винаги авторитетно и благоразумно“[78].
Вселенската патриаршия, като свещен център на служение на цялата Източна църква, „с широтата на мисълта и на взора, с която винаги се е отличавала… е играла през вековете ролята на общ носител и изразител на силите и действията на Православието по света“[79].
Преподавателят в този Богословски факултет[80] г-н А. Ангелопулос, говорейки за църковния въпрос в Скопия[81], написа неотдавна, че това е въпрос верови, църковен, всеправославен и „е възложен на висшата компетентност на Майката Велика Църква, на Вселенската патриаршия, като равнодействаща сила на православния каноничен ред“[82].
Вселенската патриаршия действително е такава равнодействаща сила и с Божията благодат, тя ще пребъде такава.
Превод: Александър Смочевски
Източник: сп. “Християнство и култура”, бр. 157
[1] Καλλινίκου Δελικάνη, Πατριαρχικά Ἔγγραφα [Патриаршески документи], τόμ. Β΄, Константинопол 1904, с. 15 [занапред съкратено: ΠΕ].
[2] Велика Христова Църква – историческо название на Константинополската Вселенска патриаршия. Б.пр.
[3] Μανουήλ Γεδεών, Κανονικαί Διατάξεις [Канонични наредби], τόμ. Α΄, Константинопол 1888, с. 198 (занапред съкратено: ΚΔ).
[4] ΠΕ, с. 65 и 279.
[5] ΚΔ, т. Α΄, с. 141.
[6] Вселенският патриарх Калиник II Акарнан (ок. 1630 – 1702). Б.пр.
[7] ΠΕ, с. 434.
[8] Св. Дионисий (Псевдо-)Ареопагит. Б.пр.
[9] ΚΔ, т. Α΄, с. 204-205. Вж. и ΠΕ, с. 390-391.
[10] В периода на османското владичество Синайският манастир „Св. Екатерина“ е разполагал със значими владения и метоси на територията на дн. Румъния и Молдова. Б.пр.
[11] ΠΕ, с. 423.
[12] ΚΔ, т. Α΄, с. 223 и ΠΕ, с. 77.
[13] Вселенският патриарх Паисий II (неизв. – 1756). Б.пр.
[14] ΚΔ, т. Α΄, с. 223-224.
]15] ΚΔ, т. Α΄, с. 151-152. А по-надолу в разпоредбата се казва следното за оправдаване на дълга на икономѝята: „от две злини, за предпочитане е по-малката, и е необходимо много пъти да се прощават по-леките грехове, та да не последват по-големи и по-опасни“.
[16] Γεωργίου Μαντζαρίδη, Εἰσαγωγή στήν Ἠθική [Въведение в етиката], Солун 1988, с. 110.
[17] ΚΔ, т. Α΄, с. 159, 153 и др.
[18] ΚΔ, т. Α΄, с. 155, 306-307 и др.
[19] ΚΔ, т. Α΄, с. 212.
[20] ΚΔ, т. Α΄, с. 198, 267, 183 и др. Както човешкият род се управлява и ръководи по три начина, т.е. чрез закони, с различни наредби и чрез различни обичаи, които се наричат неписан закон, „по същия начин и светата Христова Църква в своите съставни и основополагащи елементи: закони, наречени богонаписани; и наредби светски и надвишаващи светското; и обичаи боговдъхновени от богопроповедните апостоли и богоносните отци в Светия Дух чрез божественото вдъхновение предадени и съставени в Църквата… поради което е необходимо всички християни задължително да спазват неизменно законите, наредбите и обичаите на Църквата“. ΚΔ, τ. Α΄, σ. 76-77. Вж. и с. 62, където се говори за практиката на Църквата.
[21] ΚΔ, т. Α΄, с. 171.
[22] Παντελεήμονος, Μητροπολίτου Κορινθίας, Κλείς τῶν Ἱερῶν Κανόνων, Атина 1970, с. η΄.
[23] ΚΔ, т. Α, с. 152.
[24[ Срв. 1 Кор. 14: 40. Б.пр.
[25] Παντελεήμονος, Μητροπολίτου Κορινθίας, Κλείς τῶν Ὀρθοδόξων Κανονικῶν Διατάξεων, Атина 1979, с. ιγ΄.
[26] Вселенският патриарх Кирил V (неизв. – 1775). Б.пр.
[27] ΚΔ, т. Α΄, с. 245-246. Вж. и с. 207.
[28] ΚΔ, т. Α΄, с. 256-257, т. Β΄, с. 426-428.
[29] ΚΔ, т. Β΄, с. 92.
[30] ΚΔ, т. Α΄, с. 213. Вж. и: Μ. Γ. Θεοτοκᾶ, Νομολογία τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου, Константинопол 1897, с. 3-4: „Срещу решенията на архиереите и техните съдилища е било разрешено да се придвижват оплаквания към Великата Църква, която – в случай че те били основателни – не само отменяла решението, срещу което е апелирано, но и наказвала архиерея, който го бил издал“.
[31] ΚΔ, т. Α΄, с. 301.
[32] ΚΔ, т. Α΄, с. 38-40.
[33] селенският патриарх Григорий V (1846–1821), свещеномъченик, убит от турците. Б.пр.
[34] ΚΔ, т. Α΄, с. 306.
[35] Вселенският патриарх Атанасий III Пателарий (1597–1654), почитан като светец. Б.пр.
[36] ΚΔ, т. Α΄, с. 138.
[37] Има се предвид Православната църква на Америка (Orthodox Church of America-OCA) провъзгласена за автокефална от Московската патриаршия през 1970 г. Б.пр.
[38] Свети Дионисий (фр. Saint-Denis, по името на първия епископ на Франция) е северно предградие на Париж. През 1972 г. съществуващата от 1937 г. религиозна група (която служи по западен (латински) обряд), наречена „епископия на Св. Дионисий“, преминава към Румънската патриаршия и е оглавена от епископ Герман (Bertrand-Hardy, р. 1930). По-късно се преименува в „Православна църква на Франция“ и през 1993 г. прекъсва евхаристийно общение с Румънската църква. Б.пр.
[39] Вселенският патриарх Кирил VI (1769–1821), прославен в лика на светиите. Б.пр.
[40] Евангелската Православна църква е създадена през 1979 г. от група бивши протестанти евангелисти. В търсене на апостолско приемство повечето от тях се присъединяват през 1987 г. към Антиохийската патриаршия, а останалата част към Православната църква на Америка (OCA). Б.пр.
[41] Μανουήλ Γεδεών, Πατριαρχικαί Πίνακες, Константинопол 1884, с. 47.
[42] „Тази е общата майка на всички църкви, украсена с патриаршеското достойнство и с честта и порядъка да бъде Вселенски престол и като се намира отдясно на всички църкви, преотсъжда и решава законно – според отвека падналите се на този наш Вселенски престол привилегии – случващите се в тях казуси и дела, за които те (останалите поместни църкви) по различно време я молят да се погрижи според законите“. ΚΔ, т. Α΄, с. 223.
[43] Μαξίμου, Μητροπολίτου Σάρδεων, Τό Οἰκουμενικόν Πατριαρχεῖον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Солун 1972, с. 352-353.
[44] ΠΕ, с. 42. Вж. и с. 272.
[45] ΚΔ, т. Α΄, с. 351.
[46] Вселенският патриарх Йеремия III (ок. 1650–1735). Б.пр.
[47] Ἐπίσκεψις, бр. 395/15.3.1988, с. 14.
[48] Йерусалимският патриарх Нектарий (1602–1676). Б.пр.
[49] ΠΕ, с. 371, 378, 383.
[50] Вселенският патриарх Антим IV (1785–1878). Б.пр.
[51] ΠΕ, с. 260.
[52] Вселенският патриарх Григорий VI (1798–1881). Б.пр.
[53] ΠΕ, с. 65-67.
[54] Александрийският патриарх Артемий (неизв. – 1858). Б.пр.
[55] ΠΕ, с. 90-94.
[56] Александрийският патриарх Герасим II Палада (1633–1714). Б.пр.
[57] В реда на каноничните диптиси на Православната църква Александрийската патриаршия заема второто място. Б.пр.
[58] ΚΔ, т. Α΄, σ. 89-92 и т. Β΄, с. 406-409.
[59] ΚΔ, т. Α΄, с. 336.
[60] Амидски митрополит Макарий Саман (ок. 1800 – 1876). Б.пр.
[61] Антиохийски патриарх Методий (1771–1850). Б.пр.
[63] Вселенският патриарх Йоаникий II (неизв. – 1659). Б.пр.
[64] ΚΔ, т. Β΄, с. 384-389.
[65] Атинският и на цяла Гърция архиепископ Йероним I Коцонис (1905–1988). Б.пр.
[66] Вселенският патриарх Атинагор (1886–1972). Б.пр.
[67] Ἐκκλησία 47 (1970), σ. 385.
[68] Московският и на цяла Русия патриарх Алексей I Симански (1877–1970). Б.пр.
[69] Свещените канони на Църквата забраняват преместването на епископ от една епископия в друга. Вж. пр. 15/I вселенски събор (325), пр. 21/Антиох. събор (341), както и пр. 1 и 2/Сардикийския събор (343). Вж. Ἐπιφανίου Θεοδωροπούλου, Τό ἀμετάθετον τῶν Ἐπισκόπων, изд. Ἀστήρ, Атина 1962. Б.пр.
[70] Атинският и на цяла Гърция архиепископ Серафим (1913–1998). Б.пр.
[71] Съответната кореспонденция в Архива на Светия и свещен синод на Вселенската патриаршия.
[72] Писмо № 7/ 8.1.1970 г.
[73] Висш съд в древна и съвременна Гърция. Б.пр
[74] ΚΔ, т. Α΄, с. 139.
[75] ΚΔ, т. Α΄, с. 141.
[76] ΚΔ, т. Α΄, с. 255. Вж. и ΠΕ, с. Ιβ΄, ιη΄, 273, 314 и др.
[77] Ендимуса събор/синод (Ἐνδημοῦσα Σύνοδος) – църковен орган, съставен от пребиваващите в столицата Константинопол епископи, някои от които (вкл. патриарси на Александрия, Антиохия и Йерусалим) живеели за дълъг период, понякога години наред, в Цариград. Днес това е синодът на всички постоянно живеещи в Константинопол архиереи на Вселенската патриаршия. През последните десетилетия (от 20-те години на ХХ век насетне) именно това е органът, който осъществява избора на всеки следващ Вселенски патриарх. Б.пр.
[78] Παντελεήμονος, Μητροπολίτου Κορινθίας, Κλείς τῶν Ὀρθοδόξων Κανονικῶν Διατάξεων, Ἀθῆναι 1979, σ. Ιβ΄.
[79] Βαρθολομαίου, Μητροπολίτου Φιλαδελφείας, «Ἡ Καθολική Ἐκκλησία καί ἡ Ἐκκλησία Κωνσταντινουπόλεως», Στάχυς, τευχ. 40-41 (юли 1974-юни 1977), с. 143-144.
[80] Богословският факултет към Солунския Аристотелев университет, където е прочетен и настоящият доклад за пръв път. Б.пр.
[81] Скопия – название на Република Северна Македония, което доскоро се използваше официално в Гърция. Б.пр.
[82] „Μακεδονικό Ζήτημα – Ἡ ἐκκλησιαστική ἱστορικοκανονική ἄποψη ἀπό τό 1944 κι ἐδῶ“, Ἐκκλησιαστική Ἀλήθεια, 1.2.1989, с. 6.
