Християнство.бг
Ню Йорк, 24 септември 2025 г. — На тържествена церемония в Ню Йорк, Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей получи наградата „Темпълтън“ – едно от най-високите международни отличия за принос към духовното и научно разбиране.
Фондация „Джон Темпълтън“ отличи Патриарха „за неговите пионерски усилия да свърже научните и духовни разбирания за връзката на човечеството с природния свят, като същевременно обединява хора от различни вероизповедания в призива за отговорно опазване на творението.“
В своето слово при получаването на наградата Вселенският патриарх заяви:
„Тази награда не принадлежи на един човек, а на визия – визията, която вдъхновява Вселенската патриаршия вече повече от три десетилетия: да бъдем стражи на творението и мост между наука и вяра.“
Той остро осъди историческото отчуждение между науката и религията, отбелязвайки:
„През вековете станахме свидетели на трагично отчуждение — религията се оттегля в своите храмове, науката — в лабораториите си, всяка подозрителна към претенциите на другата за истината.“
Патриархът призова за ново богословие, което да отразява взаимната свързаност между всички сфери на живота:
„Здравето на нашата планета и благото на нейните хора не са отделни въпроси, а страни на една и съща реалност. Екологичната справедливост и социалната справедливост са различни имена на едно и също усилие за процъфтяването и хармонията на целия живот.“
Той отправи и категорично послание срещу пасивността на вярата в лицето на климатичната криза:
„Когато древни гори падат, за да обслужат нашето потребление, а ние предлагаме само „мисли и молитви“ вместо системна промяна, ние практикуваме вяра, толкова отчуждена от реалността, че вече не е вяра.“
На събитието присъстваха и изнесоха приветствия бившият вицепрезидент на САЩ и природозащитник Ал Гор, както и министър-председателят на Република Гърция Кириакос Мицотакис.
Наградата „Темпълтън“ е учредена през 1972 г. от филантропа сър Джон Темпълтън, наградата се присъжда на личности с изключителен принос за укрепването на духовните измерения на живота и за изграждането на мостове между религия и наука. Отличието е сред най-високо ценените в света, като неговият паричен фонд надхвърля този на Нобеловата награда, символизирайки значимостта на духовното познание редом с научните открития.
Сред предишните лауреати са Майка Тереза, Далай Лама, архиепископ Дезмънд Туту и британският астрофизик сър Мартин Рийс.
Реч на Вселенския патриарх Вартоломей по случай връчването на наградата „Темпълтън“, Ню Йорк, 24 септември 2025 г.
Г-н Вицепрезидент,
Ваши Превъзходителства, г-н Премиер на Гърция,
Почитаеми представители на религиите,
Г-ца Дил, бивш председател на наградата „Темпълтън“,
Уважаеми гости, скъпи приятели,
Заставайки пред вас като тазгодишен носител на наградата „Темпълтън“, усещам тежестта на признанието, което със сигурност принадлежи не на отделен човек, а на една визия, която вдъхновява Вселенската патриаршия повече от три десетилетия: че Бог, Който е вдъхнал живот на звездите и човека, е същият Бог, Който скърби, когато падне и едно врабче, когато коралов риф побелее като кост, и когато едно дете се задъхва за глътка чист въздух.
Въведение
Приемам тази чест от името на моя свят предшественик, Вселенския патриарх Димитрий, чийто пророчески глас за първи път призова Църквата ни да възприеме своята роля като пазител на творението още през 1989 г. В следващите години всички православни църкви, както и Римокатолическата църква и Англиканската общност, заедно с множество християнски изповедания и икуменически организации, последваха призива на Вселенската патриаршия за ежегоден ден на молитва за опазване на природната среда – 1 септември.
Изказвам дълбоката си благодарност и към Фондация „Джон Темпълтън“, Световната благотворителна фондация „Темпълтън“ и Доверителния фонд „Темпълтън“ за тяхната грижа при администрирането на тази забележителна награда и за тяхната дързост да вярват, че съюзът на научната строгост и духовната сила може все пак да ни спаси от самите нас.
Космическа литургия
През вековете станахме свидетели на трагично отчуждение – религията се оттегли в своите храмове, науката – в своите лаборатории, всяка подозрителна към претенциите на другата за истината. Твърде дълго вярата и науката се въртяха една около друга предпазливо, понякога доближавайки се до помирение, но по-често закостенявайки във взаимно неразбиране.
И все пак това разделение никога не е било предназначено да съществува. Св. Григорий Нисийски е разбирал онова, което ние сме забравили: че Божествената благодат „пронизва цялото творение, природата на творението е смесена със свръхестественото“. Няма свещено и светско, духовно и материално – има една истина, една реалност, пронизана от връзки и пулсираща с Божието присъствие.
Когато виждам физик, който измерва топенето на ледниците, и богослов, който съзерцава „стенанията на творението“ (Рим. 8:22-23), виждам двама души, които четат една и съща книга – книгата на природата и книгата на Писанието – на различни езици. Разделянето на вярата и науката трябва да спре. Те са на една и съща страница.
Изкуството да грешим и да се поправяме
Религията е усъвършенствала определени форми на провал и успех, и честността ме задължава да ги назова. По време на пандемията от COVID някои предпочетоха конспиративни теории пред епидемиологични данни, предразсъдъци пред науката, идеология пред простата математика на заразата и смъртта. Това не е свидетелство на вярата; това е духовна злоупотреба.
Когато моретата поглъщат острови и ние говорим само за Божия суверенитет, игнорирайки въглеродните емисии, ние ставаме съучастници в страданието. Когато древни гори падат, за да задоволят нашето потребление, а ние предлагаме само „мисли и молитви“ вместо системна промяна, ние практикуваме вяра, толкова откъсната от реалността, че вече не е вяра.
И все пак религията има и уникалната способност да уцелва същественото. Тя предлага на света по-дългата перспектива, по-дълбоката история, по-голямата картина. Правилно свидетелстваме, когато помним, че грижата за творението не е просто въпрос на климатични промени, а въпрос на промяна на самите нас – и в крайна сметка на промяна на всичко.
Мярката на молитвата, бдителността и дисциплината
Изгубили сме свещения ритъм на времето. Създадохме цивилизация, пристрастена към ускорението, където скоростта на растежа е по-важна от мъдростта на благодарността. Дърветата не бързат; звездите не се тревожат за горенето си; планините не са неспокойни за издигането си. Но ние сме забравили радостта да гледаме как семената стават дървета, които ще приютяват поколения, които няма да познаем.
Това объркване във времето особено тежи на младите хора, които наследяват свят, в който бъдещето изглежда несигурно. Техните страхове не са ирационални – те са пророчески. Те виждат онова, което ние избираме да не виждаме: че светът, който им оставяме, може да стане непоносим за живот.
Православната традиция ни учи на „нѐпсис“ – духовна бдителност, изкуството да останем будни и внимателни към случващото се. Предлага и „аскеза“ – не мрачно лишение, а радостно самообладание, чрез което разбираме колко е достатъчно. В свят, опиянен от потребление, това е истинско лекарство.
Теология на взаимната свързаност
Най-необходимо днес е да развием „теология на взаимната свързаност“ – признание, че здравето на планетата и благото на хората не са отделни въпроси, а страни на една реалност. Екологичната и социалната справедливост не са различни каузи, а различни имена на едно и също усилие за хармония и живот.
Стоейки на този кръстопът, ние трябва да изберем: ще бъдем ли запомнени като поколението, което избра удобството пред съвестта, или като пионерите, които въпреки предизвикателствата избраха преобразяването пред разрушението?
Заключение
В заключение, позволете ми да отправя не отговор, а призив – да видим пресечната точка на науката и духовността не като интелектуално упражнение, а като екзистенциална необходимост. Бъдещето на планетата зависи от способността ни да съчетаем прецизността на научния метод с прозорливостта на духовното видение, пророческата настойчивост с търпението на съзерцанието.
Нека намерим смелост да говорим истината на властта и мъдрост да отвърнем с любов на страха. Нека открием, че грижата за творението не е бреме, а дар – участие в продължаващото творчество на Бога, Който сътвори света и го нарече „твърде добър“. И нека си спомним, че всяка криза е и възможност, всяка смърт – възможност за възкресение. Земята стене, но и се надява. Въпросът е дали ще се присъединим към нейната песен на скръб или към нейния химн на благодарност.
Благодаря ви за търпението и още веднъж за високата чест на наградата „Темпълтън“.
Бог да ви благослови.
–––––––––––––––––––––––––––
Източник: Ecumenical Patriarchate
