Ренета Трифонова
Йеромонах Никита Пантократорски
От светогорския манастир „Пантократор“ за Християнство.бг
Един от аргументите, използвани от Руската църква, за да докаже, че Украинската църква е част от нейната юрисдикция от 17 век, е този на всеправославната църковна съвест. Според нея през всичките тези години е било общоприето от всички, дори от Вселенската патриаршия, че Украйна принадлежи към юрисдикцията на Руската патриаршия. Но не това е истината. Историята и църковната практика ни казват друго.
Както е известно, териториалните граници на всяка патриаршия и автокефална църква са залегнали в томосите* (τόμος – гр. Том, църковен томос, удостоверяващ решенията на определена поместна Църква – бел.пр.) които са получили от Вселенската патриаршия. По този начин границите на каноничната юрисдикция на Руската патриаршия са определени според териториалните граници на Царство Велика Русия и Далечния Север през 1589 г. Патриархът е титулуван „Патриарх на Москва, цяла Русия и Далечния Север“. Тогава териториите на Малорусия (Украйна) и Беларус не принадлежат към Царство Велика Русия, а към Полско-литовската общност. По този начин не може да се твърди, че след анексирането на териториите на източните провинции Малорусия и Беларус, църковната юрисдикция незабавно е била прехвърлена от Вселенската патриаршия към Руската патриаршия. Руската патриаршия цитира писмо на Вселенския патриарх Паисий I до московския патриарх Никон (1654 г.), адресирано до него като „Патриарх на Москва, Велика и Мала Русия“. Позоваването на заглавие, на писмо, дори и да е от Вселенския патриарх, не може да замести заглавието и географските граници, ясно определени в Томоса, предоставен (1593 г.) на новосформираната Руска патриаршия. Това би могло да стане само с по-нов томос или с преразглеждане на съществуващия от Синода на Вселенската патриаршия. Струва си да се спомене, че патриарсите на Москва и на цяла Русия и на всички далечни северни райони никога не са добавяли „и Малорусия“ към титлата си. В крайна сметка църковната традиция от две хилядолетия дава еклезиологично съдържание на стриктното канонично описание както на териториалните граници на всяка автокефална църква, така и на последствията от своеволното или противоканоничното им неспазване. Заслужава да се отбележи, че Вселенската патриаршия по това време (1589-1623), предоставя на някои манастири в Украйна (сред които най-забележителна е – Киево Печерската лавра) статут на ставропигии, т.е. прехвърлени са на прякото подчинение на Вселенския престол. Тези актове на Майката Църква относно патриаршеските ставропигии в Украйна и до днес не са отменени.
През 1684 г. младите царе Иван и Петър Велики изпращат писмо до Вселенския патриарх Яков, в което подчертават, от една страна, че техният баща цар Алексий „под божествения покров присъедини към нашата държава Киев и цялата страна на Мала Русия“ от друга страна, искат от Вселенския патриарх да даде на Московския патриарх само разрешение да ръкоположи и възкачи избрания от църковно-народния събор Киевски митрополит, защото „придвижването им от Киев до Константинопол е дълго и трудно“. Това всъщност е истинската причина да се даде това разрешение на Московския патриарх. В същото време в това писмо те гарантират с увереност, че „тази отстъпка няма да засегне по никакъв начин патриаршеската юрисдикция в границите на Киевската митрополия, защото каноничната юрисдикция на Вселенския престол в нея е не само несъмнен, но и неуспорим“. Московският патриарх Йоаким и цар Петър Велики знаели това много добре и помолили Вселенския патриарх Дионисий IV да постави новите територии под църковната юрисдикция на Руската патриаршия. Вселенският патриарх, разбира се, отхвърлил искането и вместо това със Синодалния акт от 1686 г. той отстъпва на московския патриарх „по снизхиждение“ „разрешението“ за ръкополагане и интронизиране на Киевския митрополит, избран от църковно-народния събор, както е поискано от царете две години по-рано, но при абсолютно условие, че Киевският митрополит на Божествената литургия ще поменава името на Вселенския патриарх. Ако той напълно беше отстъпил Киевската епархия под юрисдикцията на Руската патриаршия, той не би я отстъпил „с разрешение“ и „по снизхождение“, а окончателно. Тъкмо напротив в условието за споменаване на Вселенския патриарх, неприкосновеността на каноничната екзархийна юрисдикция на Вселенската патриаршия е осигурена в целия диоцез на Киевската митрополия. Прави впечатление че, дори това „снизходително“ разрешение, дадено на Московския патриарх, предизвика много остри реакции сред йерархията на Киевската митрополия, поради което избраните митрополити не отиват в Москва за своята интронизация.
По въпроса за „поменаването“ Руската патриаршия предлага измисления аргумент за споменаването на „четиримата патриарси“. Но този аргумент е напълно без значение за този въпрос, защото споменаването на четиримата патриарси винаги се е практикувало само в патриаршеската божествена литургия, извършена от патриарх или архиепископ, а не във всяка Божествена литургия във всяка църква. Следователно споменаването на четиримата патриарси се отнася до църковното общение на всички предстоятели, докато споменаването само на името на Вселенския патриарх се отнася до чредните литургии в каноничната юрисдикция на Вселенския престол (което се изпълнява и до днес във всички Църкви, където архиереите споменават Предстоятеля на своята Църква). Ако беше обратното, в синодалния Устав нямаше да има ясна препратка за споменаването „въ первих“ на Вселенския патриарх и след него „патриарха на Москова“, а би се споменал след това „ патриарха на Александрия“, „патриарха на Антиохия“ и т.н. по определения ред. Друг измислен аргумент, който те изтъкват, е, че няма значение кой е споменат първи, а кой ръководи и съди. Но от Синодалния акт от 1686 г. следва неоспоримият извод, че Московският патриарх ще действа като екзарх на Вселенския престол, така че всяко ръкополагане или присъда не е извършвано от него, а от Вселенския патриарх. Що се отнася до важността на този, който ръкополага и съди, той винаги може да бъде всеки с разрешението на местния епископ. Така че тези измислени аргументи, които очевидно са изложени от Руската патриаршия, за да заблудят християнския притч, лесно се опровергават, тъй като те добре знаят, че споменаването на патриарх ясно показва препратката към неговата канонична юрисдикция.
Разширяването на руските владения по време на управлението на Екатерина II в почти цялата територия на днешна Украйна и Беларус, които принадлежали на Полша, предизвика объркване при позоваването на юрисдикциите в тези провинции на Киевската митрополия. Тези области, които от векове принадлежаха на Киевската епархия, сега стават обект на изключителния династически контрол на руските царе, с доброволното съдействие на Руската църква. През 1759 г. Вселенският патриарх ръкополага епископ Анатолий в Сич Запорожская област, който година по-късно е арестуван от руските власти и изпратен в изгнание в Сибир, както преди това така постъпили и с ръкоположения от епископите на Вселенската патриаршия за Сухирински епископ Епифаний (1735). Забранено е и Киевският митрополит да се титулува „Екзарх на Вселенския патриаршески престол“. При така наложената ситуация по това време не била повдигната и дума на възражение от страна на Вселенската патриаршия за неспоменаването от страна на Киевския митрополит на неговото име в провинциите с преобладаващо руско население, но това не означава, че дава съгласието си, да бъде поставяна под съмнение или да бъде отнета каноничната му юрисдикция в Киевската митрополия.
Конституциите, на които се позовават от Руската патриаршия, в никакъв случай не могат да имат юридическата тежест на един томос или синодален акт. Впрочем и самите руснаци не са ги взели предвид, щом като Синодът на Руската църква в своя отговор на поканата на Вселенския патриарх Григорий VI (1868) за участие във Великия Събор, който щял да бъде свикан в Константинопол по българския въпрос, «показа неутралитет към стария Киев». С други думи, той не счита Киевската епархия за област под негова юрисдикция, както пишат конституциите, а за „неутрална земя“.
По- късно, в началото на 20-ти век, членът на Светия синод на Руската църква, митрополит Антониос Храповицки, поискал от Вселенския патриарх Йоаким III, „разрешение“ да носи титлата Патриаршески екзарх на Галисия и Закарпатието, както и патриаршеско благословение за пастирската подкрепа на православните вярващи в тези области. Така той с писмо от (1910 г.) получава титлата „Екзарх на Вселенската патриаршия“ в тези области. Тази титла е одобрена и от следващия Вселенски патриарх Герман V. Следователно Руската църква признава тези украински територии за юрисдикцията на Вселенската патриаршия и иска разрешение и благословия от Вселенския патриарх, за да действа в тях. Знаейки всичко това, през 1919 г. Министерският съвет на Украйна самопровъзгласи Автокефалията на Украинската православна църква със съответния Законодателен указ, който изрично и строго забранява всякаква зависимост или дори отчет на Руската патриаршия. Забележително е, че няма абсолютно никаква реакция от страна на московския патриарх Тихон, тъй като и той не счита Украйна за територия на своята патриаршия. Тази автокефалия, разбира се, не беше призната от Вселенската патриаршия, но показва каква неприязненост има сред украинците към руската църква, но също така и желанието тяхната Църква да бъде автокефална.
Неспазването на задълженията на Руската патриаршия от Синодалния акт от 1686 г. беше категорично подчертано в Автокефалния томос на Полската църква, през 1924 г., където става ясно, как са се развили събитията „понеже бе писано, че отделилия се първоначално от нас престол на Киевска митрополия, както и подвластните му Православни Църкви на Литва и Полша и причисляването им към светата Московска Църква никак не се е случи според надлежните канонични разпоредби, нито са спазени условията за пълна църковна независимост на Киевския митрополит, който се титулува Екзарх на Вселенския престол „. Провъзгласяването на Автокефалията на Полската православна църква от Вселенската патриаршия потвърди каноничния статут на Патриаршеска екзархия на Киевската епархия и преустанови всякакви правни отношения с Руската патриаршия преди или след Синодалния акт от 1686г. . Важно е да се отбележи, че първоначално Руската патриаршия отказва да признае автокефалията на Полската църква, но в последствие през 1948 г. признава и приема всичко, което е посочено в томоса, както преди това сториха всички останали автокефални православни църкви. Следователно твърдението, че според всеправославната църковна съвест Украйна е принадлежала на Руската църква в продължение на 332 години, е неоснователно. Ако случаят беше такъв, никоя църква нямаше да признае автокефалията на Полската църква или биха поискали това позоваване на томоса да бъде променено като невярно. Ясно е, че с томоса на Полската църква се заявява, че Вселенската патриаршия никога не е считала, че със синодалния акт от 1686 г. поверява Украйна на юрисдикцията на Руската патриаршия.
Насилственото присъединяване към Съветския съюз, след Втората световна война (1945), на регионите на Западна Украйна, Западен Беларус, Молдова, Естония, Латвия и др. е свързан с множество произволни и неканонични действия на Руската патриаршия, които наложиха подчиняването на тези православни региони на пряката или косвената юрисдикция на Руската патриаршия. По този начин и Украинската църква самоволно е била понижена до статут на „Автономна православна църква на Украйна“, под неканоничния духовен надзор на Руската патриаршия. Обаче всички неканонични актове на Руската патриаршия (премахване на автономията на църквите на Естония и Латвия, своеволно анексиране на автономните църкви на Украйна и Беларус, провъзгласяване на автокефалия на автономната църква на Чехословакия и др.) , извършени по време на сталинисткия период, предимно десетилетката (1943-1953 г.), бяха анулирани, със съгласието на всички автокефални православни църкви, на Първата всеправославна конференция, свикана от Вселенския патриарх (Родос 1961 г.), както и всички Междуправославни и Всеправославни организации за подготовка на свикването на Светия и Велики Събор (Крит 2016), където щяха да бъдат обсъдени начините на даване на Автокефалия, Автономия и др.
Малко преди разпадането на Съветския съюз и обявяването на независимостта на Република Украйна, Руската патриаршия осъзна непосредствената опасност от загуба на контрола над Украинската църква, тъй като не можеше да пренебрегне дългогодишното и безкомпромисно искане на украинския народ за пълната му политическа и църковна независимост . Така през 1990 г. московският патриарх Алексий II даде на Киевския митрополит Филарет томос, с който предоставя самоуправление на Украинската църква, с широки права на автономия. По това време е създадена сегашната „Автономна църква на Украйна към Руската патриаршия“. Така че историята ѝ е само 30 години. Тогава за първи път неканонично бе дадена титлата „митрополит на Киев и на цяла Украйна„ на нейния предстоятел (който се титулува така до обединителния събор от декември 2018 г., когато е даден на предстоятеля на новата Автокефална Църква на Украйна). По този начин Руската патриаршия искаше да погълне Църквата на Украйна, за да не би тя да поиска автокефалия и да бъде загубено каквото и да е влияние върху нея. Но за съвестта на украинците това бе непоносимо. Така през 1992 г. цялата Йерархия на автономната църква на Украйна единодушно подписа искането за автокефалия. Ако църковната съвест диктуваше, че Украйна принадлежи на Руската патриаршия, няма да има причина Украинската църква да поиска автокефалия. Тъй като обаче тя е получила томоса за самоуправление две години по-рано от Руската патриаршия и за да не предизвика очакваните реакции, искането е погрешно отправено до Руската патриаршия, а не до Вселенската патриаршия. Руската патриаршия веднага го отхвърли и поиска незабавна оставка на Киевския митрополит Филарет, но след като той отказа да я подаде, е снет от пост и заменен с митрополит Владимир. Това е причината за уволнението му. Руската патриаршия винаги е отхвърляла каквото и да било общо с автокефалията на Украинската Църква и е осъждала всички нейни поддръжници, защото са възпрепятствали плановете ѝ да погълне Украинската православна църква под нейната юрисдикция. Това доведе до разделянето на Йерархията на Украинската църква на архиереи защитници и противници на автокефалията.
Митрополит Филарет не очаквал подобно развитие и веднага се обърна към Вселенската патриаршия. Вселенският патриарх обаче мъдро не прие молбата, защото искаше мирно решение на проблема със съгласието на всички страни, за да няма конфликти в Църквата. Той неколкократно моли Руската патриаршия да разреши въпроса с Украйна, започвайки диалог с другата страна. Това беше желанието на всички поместни църкви, въпреки че всички те признаваха само Автономната църква на Украйна към Руската патриаршия, очаквайки руската страна да даде решението. Но Руската патриаршия нямаше такова намерение. Напротив, през последните двадесет и пет години се полагат методични и систематични усилия да се налагат само проруски епископи в Украйна и Украинската православна църква да бъде поставена под нейната юрисдикция отвътре. Струва си да се спомене, че на светият Синод, поискал Автокефалията през 1992-а, всички единодушно подписали епископи бяха 26 (заедно с тези, които по-късно се отделиха). Днес в Украйна над 80 са само архиепископите на Църквата на Руската патриаршия в Украйна. И като естествен резултат бяха създадени много енории и много манастири се възобновиха, така че да има измерима съпротива срещу всякакви претенции за автокефалия от страна на защитниците на украинските първосвещеници. Ето защо един от аргументите, които често чуваме от Руската църква, е броят на енориите, манастирите и духовенството. Разбира се, Вселенската патриаршия не отхвърля никого. Тя приема всички в общение и ги кани всички в единство (впрочем с лични покани до всички украински епископи) на обединителния събор (2018 г.), за избора на архиепископ на Киев и публикуването на томоса за автокефалията. През 2000 г. Московският патриарх незаконно включи в новия Устав на Руската църква „автономните църкви“ на Украйна, Беларус, Молдова и Естония, като ги понижавайки ги до просто „самоуправляващи се църкви“, за да ги включи в юрисдикцията си и своеволно да ги определи като негова канонична територия.
Вселенският патриарх настояваше за решение на въпроса, така че през 2008 г. той се срещна с московския патриарх Алексий II в Киево-Печорската лавра за да обсъди сериозния въпрос за автокефалията на Украинската православна църква. На срещата присъства и смоленският митрополит Кирил, настоящият патриарх на Русия. В тези дискусии двамата патриарси се съгласиха, че този въпрос е много сериозен и изключително спешен и те трябва да действат незабавно и съвместно, възможно най-скоро. Следователно новият патриарх Кирил, макар да знаеше съгласието на двамата патриарси, вместо това избра идеята за окончателно възпиране на провъзгласяването на автокефалията на Украинската църква. В резултат на тази позиция Московският патриарх на последната среща на предстоятелите (Шамбези 2016 г.) преди Великия събор на о. Крит поиска от Вселенския патриарх, да не повдига въпроса за автокефалията на Църквата на Украйна на Великия събор нито преди, нито по време на сесиите, нито след края на работата на Великия събор, като необходимо условие на Руската патриаршия за нейното съгласие за свикването му.
Ситуацията в Украйна не можеше да продължи така, както беше, особено след 2014 г., когато Крим беше присъединен към Русия и започна войната в Донбас. Никоя държава не може да приеме своята Църква в зависимост от тази на държава, с която е във война. Целта беше да се излекува състояние, при което повече от половината от православното население се смяташе за схизматично. В продължение на 27 години православният християнин в Украйна имаше два избора, или да принадлежи към Руската патриаршия, или към някоя от схизматичните групи. Ако се присъедини към някоя от тях, спасението на душата му беше в опасност. След началото на войната изборът се превърна в тежко бреме за съвестта на мнозина, които, макар и да не искаха да имат духовна зависимост от Русия, искаха да принадлежат към нормално призната църква. Как йерарсите на Руската църква в Украйна могат да погледнат в очите на толкова много правоверни украинци, които несправедливо ги оставяха в схизма? Официалните анкети, проведени през 2018 г., относно автокефалията на църквата в Украйна, показаха, че 54% от украинците са за създаването на автокефална църква в Украйна, докато само 19% казват обратното. Социологическите проучвания, проведени от три украински изследователски центъра (Център SOCIS, Киевски международен институт по социология, Център Разумков), показват, че по-голямата част от украинските православни (43,9%) са съгласни с новата автокефална църква и само 15,2% с църквата на Руската патриаршия.
Разтърсващ и безспорен пример за това, какво всъщност диктува църковната и всеправославна съвест, е правото на Вселенската патриаршия да приема жалби от други Църкви. Що се отнася до това право, Руската патриаршия се позовава на канона, но игнорира традицията на Църквата и църковната практика, която недвусмислено предоставя това право на Вселенския патриарх. Има стотици случаи на прибягване до жалба към Вселенската патриаршия в хода на църковната история. Дори и да не бяха решенията на Вселенските събори, които присъждат решенията на жалбите на Вселенската патриаршия, твърдата, стабилна, неудържима, дългогодишна, църковна и всеправославна съвест щеше да създаде църковен обичай, който да тълкува това право на Вселенския патриарх по презумпция и суверенно. Може да не можем да го разберем, но четиримата патриарси през 1663 г. са го установили. „ Дали на Константинополският престол принадлежи всеки съд над останалите Църкви…“ Отговорът на четиримата патриарси бил единодушен и ясен: „Преди да бъде разкъсана Вселенската Църква, тази привилегия принадлежеше на Римския папа… но след разкъсването на Църквата тези дела на Църквите се отнасят до Константинополския престол, и от него получават и своето разрешение, понеже има равни на стария Рим права, съгласно правилата“
Жалко е, че войната срещу автокефалията на Украинската църква и Вселенската патриаршия продължава, защото православието като цяло е ощетено и ние не оставяме Бог да действа както иска, защото “ « ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци. (Деян. 5:38,39)». Желанието на всички ни е да вършим волята на Бог, който „ иска да бъде спасен всеки човек и да стигне до познанието на истината“.
Бележка на редактора: Оригиналното заглавие на текста е „Какво ни казва 332 години всеправославната църковна съвест за съществуването на Църквата на Украйна“. Преводът е на монаси от манастира „Пантократор“.
Текст от същия автор по темата: „Цялата истина по Украинския църковен въпрос“
Библиография (извори)
Αρχιμ. Καλλίνικου Δελικάνη “Τὰ ἐν τοῖς κώδιξι τοῦ Πατριαρχικοῦ Άρχειοφυλακίου σωζόμενα ἐπίσημα ἐκκλησιαστικά ἔγγραφα, Τόμος Β΄, Γ΄” Κωνσταντινούπολη 1904, 1905
Β. Φειδά “Το ζήτημα της Αυτοκεφαλίας της Ορθοδόξου Εκκλησίας της Ουκρανίας εκ πηγών αψευδών” Αθήνα 2019
Αλ. Μασσαβέτα “Η Τρίτη Ρώμη. Η Μόσχα και ο Θρόνος της Ορθοδοξίας” Αθήνα 2019
Αρχιμ. Θεογνώστου Πούσκοφ “Το ζήτημα των ορίων δικαιοδοσίας του Πατριάρχου Μόσχας”
Συνέντευξη Αρχιεπισκόπου Τελμησσού Ιώβ : Η Ουκρανία ήταν ανέκαθεν κανονική περιοχή του Οικουμενικού Πατριαρχείου glavcom.ua
